силен звучеше гласът му и в шума на вятъра:
— Ей от такива тъмнини излезе народът ни, срещу такава буря тръгна. Срещу такава буря тръгнаха навремето такива като вашия баща Лазар Глаушев, видях го аз и говорих с него, когато слязох в Преспа за пръв път след моето назначение. Не ги спря ни бурята, ни мракът. Изведоха народа ни от бурята и мрака. Не с оръжие, а с мъдрост и живо слово. Вие всички се лъжете с вашето оръжие.
— По-късно и баща ми прибегна към същото оръжие, към нашето.
— Да. То е като обща лудост, това, което вършите вие сега. А ние не бива да изоставяме старото, изпитано оръжие. Мъдростта и живото слово. И вярата си също в бога, без чиято воля и косъм не пада от главата на човека, както е казано.
— Верата в бога. Вашата църковна вера е много небесна. Говоря за чистата вера, но не за лъжата и тъмнината в нея. Нашата пък вера е земна, човешка.
— Говорете. Слушам.
— Ако говорим за бога, за християнството… Бог! Не мога да го отрека, но и не мога да го обхвана в мислите си. Какво чудо е вселената и всеко нещо в природата около нас, до най-дребните неща… Мравката, която се труди, цветецът, който се разтваря, за да се оплоди. Но защо е толкова забъркан човешкият живот? Човекът, който е създаден по образа божи. Кой ще даде едната от двете си ризи, кой ще обърне и другата си буза, когато… И точно така ли требва да бъде? От друга страна, сами вие, божите служители… прощавайте, но аз искам да бъде откровен с вас… Делата на самите божи служители, животът им много често е в противоречие с евангелието, негово отрицание. Исус Христос, апостолите, всички мъченици на християнството, е да, но после то се наложи с огън и меч. Създадоха се църквите и техното господство над хората. Инквизицията…
— Вие сте социалист, Глаушев.
— Не. Говорил съм за тия неща с Кибаров. Стефан Кибаров, социалист, учител беше в нашата гимназия… познавате ли го?
— Не го познавам. Борис не спираше.
— Говорил съм с него, чел съм и сам съм мислил. Баща ми беше набожен човек, християнин, и, мога да кажа, той е последователен в живота си, но и той прие нашата революционна организация. — Той живо се обърна към владиката: — Нашата вера е по-проста, по-земна, по-човешка. Ние искаме от човека само това, което може да даде, издигаме го само дотам, докъдето наистина може да се издигне, обещаваме му живот и бъдеще, което може той самият да създаде.
Владиката нищо не отговори. Той седеше все тъй здраво на седлото, широкото му лице беше обърнато
срещу вятъра, който час по час развяваше присмехулно почти бялата му брада.
Потъмнялото небе се бе снишило, хоризонтът се бе сключил по-близу наоколо, планините в далечината бяха изчезнали. Студен, ситен дъждец шибаше лицата на пътниците при всеки порив на вятъра, като че ли самият вятър се превръщаше в облак от дребни, бодливи капчици. През сгъстената мрежа на дима се показа ниско долу неголямо село — купчина притиснати към земята къщи. Владиката рече глухо, хрипливо:
— Нямаме работа тук, но ще трябва да се отбием. При такова време…
XLIV
Те навлязоха едва на другия ден в засегнатата от въстанието област. Беше доста късно следобед, когато завиха по стръмния каменист път за към първото от пострадалите села, които искаше да посети о- ският митрополит. Никой не излезе да ги посрещне, макар селяните отдалеко да бяха забелязали кервана и сега скришом следяха приближаването му. Отдалеко се виждаха и опушените стени на изгорели къщи, набързо приправени колиби по пепелищата, но се виждаха и здрави жилища, някои по на два ката, с каменни огради. Тук, сред планините, селата бяха по-спретнати от чифликчийските села низ полето. Оттук тръгваха много гурбетчии и когато се връщаха след години по родните си села, строяха и редяха домовете си според това, което са виждали по далечни градове. И още по-грозни бяха тук следите на опустошението, които не можеха да се заличат за две или три години след въстанието.
Едващо бяха навлезли пътниците в улицата, която кривуличеше през цялото село край един поток, срещу тях притича задъхан немного млад мъж със сухо лице и живи, черни очи. Беше селският организационен ръководител. Дотичал бе, види се, отдалеко и попита забързано:
— Ти ли си, господин Глаушев? Борис посочи с ръка;
— Ето дедо владика.
Селянинът поприведе глава, свали капата си:
— Благослови, дедо владика… — После сложи отново капата и продължи: — Ние знаехме, че… но като видехме толкова коне, рекохме си…
— Къде е тук църквата или училището? — попита от коня си владиката.
Селянинът протегна ръка към най-високата част на селото:
— Те… изгореха, сринаха ги съвсем. — После бързо добави: — Ние сме ви приготвили къща, ще приберем и конете.
Туктам по улицата се показаха и други люде — мъже, жени и повече деца. Владиката бързаше:
— Хайде, води ни! Някъде на по-широко място. Нека се съберат там всички. — Той се поизвърна към онбашията, който бе спрял коня си тъкмо зад неговия кон и гледаше селянина навъсен: — Настанете най- напред онбашията, дайте му да се нахрани. Цял ден е гладувал.
Това беше, за да отстрани турчина. По дяволите! — би казал онбашията; той беше наистина гладен и премръзнал. Да вървят по дяволите мръсните гяури със своя баш папаз1!
Излязоха на неголемия селски мегдан, някъде към долния край на селото. Като слезе владиката от коня, Петко, слугата му, донесе подплатена с кожи шуба и го наметна. Донесоха и два стола — за владиката и за Глаушев. Събра се наоколо цялото село. Там, на единия край на мегдана, бяха и конете, все още с товарите си. Конярите бързаха да надянат на главите им пълни зобници и хокаха младия си помощник, сърдити на владиката, че не позволяваше да разтоварят добичетата. Но владиката бързаше повече от тях.
Той не седна на поднесения му стол и наметнат с дългата шуба, изглеждаше като вкопан дълбоко в земята дънер. Извърна се, огледа селото и хоризонта наоколо, после свали тежкия си, взиращ се поглед върху събралите се там селяни — купчини деца отпред, мъже и някои от тях със свалени капи, жени, които надзъртаха иззад рамената им. Тихо беше по площада при толкова люде, само някой от конете ще изпръхти, ще изцвили хрипкаво, треперливо, усетил мирис на ечемик, преди да надянат зобник и на неговата глава.
Предната нощ бе валял проливен дъжд и толкова
---
Баш папаз — главен поп.
продължителен, час след час, че след яростна борба докъм полунощ обилната вода удави вятъра. Пътниците тръгнаха отново на разсъмване. Владиката бързаше. Дъждът бе престанал, но мътната утринна светлина бе озарила ниско надвесени облаци, от които всеки миг можеше пак да потече вода. Така по целия път до това село. Прокиснало бе всичко и тук в студена влага. Над полуразрушеното село, над щръкналите опушени стени, над главите на събралите се люде тежаха като че ли все същите тъмни облаци. Владиката гледаше лицата на селяните — изпити, само кожа и напиращи кости, прозрачно бледи детски личица, посивели, брадясали лица на мъже, скръбни, уплашени лица на жени. По мършавите тела висяха влажни дрипи, някои от людете са стъпили боси в калта — помръдват мокри пръсти, червени, посинели от студ, с черни нокти. Само очите греят от някаква надежда, дъхът е спрял в очакване. Заговори владиката, равен беше силният му, дълбок глас, натежал от скрита мъка и от мисъл да зарадва тия люде в неизмеримата им беда:
— Късно идваме, със закъсняла милост и помощ, но братската любов е голяма и ще дойде при вас един ден още по-силна, макар сега да се показва късно и по-слаба. — Глаушев слушаше с наведени очи. Селяните слушаха владиката, но гледаха повече в него, научили бяха един от друг, че е от Организацията. Владиката продължи и едва сега събра върху себе си всички погледи, припламнали с нова, по-голяма надежда, с плаха радост: — Вашите братя от свободна България пращат по нещо на тези от вас, които
