християнска повеля.
— Вие там, от България, ги подтикнахте да въстават и ги хвърлихте в беда.
— Това не е истина. Въстанаха те сами поради неправди и отчаяние. Нашата църква беше против тяхното въстание, както и против всяко кръвопролитие и насилие.
Всички там мълчаха и слушаха двата воюващи гласа. Само потокът шумеше долу, край пътя.
— Освободи пътя! — рече гъркът.
— И аз искам да мина. Ти си, който затваряш пътя.
— Тук, с мене, има царски люде.
— Виждам людете ти, царски и всякакви, с оръжие до зъби.
Гръцкият владика рязко се изпъна върху седлото, като да искаше да викне или да дигне ръка. О-ският владика не се помръдна. Гъркът се извърна към офицера и каза на турски:
— Мюлязим ефенди… Отвори път!
И смушка коня си, преди да дочака намесата на офицера. Подкара и о-ският владика срещу него. Разминаха се, като да не се виждаха. Размесиха се, разминаха се и людете им. Конярите, малко по-назад, нададоха кресливи, отчаяни викове, дърпаха конете си, ритаха ги в издутите им кореми, блъскаха ги с ръце, да отворят път на дружината на гръцкия владика, която налетя върху тях и бързо се отдалечи надолу, по завоите на пътя.
Продължи своя път с людете си и о-ският владика. Пръв заговори Глаушев:
— Чувал бех за него, знам го. Той не е духовник, а главатар на андартите в своята епархия. Проповядва да се унищожат всички българи, които не искат да се обявят за гърци и се отказват от патриаршията. И не само проповядва, ами и праща убийци. Той е посредник между турците и гръцкия комитет, той е мостът между двете страни. Поддържа приятелството им, взаимната помощ. Срещу нас.
— Чувал бях и аз — рече владиката и по лицето му все още тежеше мрачна сянка. — Нарече ме еретик, но какъв християнин и божи служител е той? Оръдие на сатаната!
— В известен смисъл аз го разбирам, дедо владика. Той мисли, че служи на техната мегали идея, че служи на народа си и гради неговото величие.
— А тяхната мегали идея значи унищожение на всички българи.
— Да. Но аз не говоря за заблудите му, говоря за неговия патриотизъм, колкото и да е, разбира се, също криво разбран патриотизъм.
— Вие пак се опитвате да спорите с мене. Гръцката църква винаги е била прекалено политическа, вулгарно политическа. Винаги е излизала на кресливия политически пазар и е крещяла наравно с всички.
— Католическата също. Своя политика има и нашата църква. Върховното управление на нашата църква е против нашата революционна организация. Или поне
не одобрява и пречи, където може. И като говоря за патриотизма на тукашния гръцки владика, аз искам да кажа, че гръцката църква е с техния комитет, стремят се заедно към една и съща цел, с едни и същи средства.
— Ние не одобряваме вашите средства, но служим на народа си и мислим, че му служим добре. И по- добре от вас.
Владиката завърши рязко последните си думи, показа се и червенина по лицето му. Млъкна и Глаушев, задържа отговора си.
Още преди обед те стигнаха до селото, за което бяха тръгнали, а следобед тръгнаха за друго село и там останаха да нощуват. Работата им тук не беше много — случайно това село бе останало по на завет от илинденската буря, запазени бяха къщите му, загинали бяха само четирима от селяните и още седем-осем души бяха останали в четите или бяха забягнали в България. Намалели бяха още повече и товарите на владишкия керван, владиката раздаваше по-пестеливо и все по-често бъркаше в собствената си кесия, за да може да даде поне малко от малко на пострадалите.
Като се стъмни, Борис Глаушев изчезна някъде за дълго, после пък стаята му се напълни с люде. Той бе дошъл тук и по организационна работа, като член на окръжния комитет, устройваше събрания и срещи с организационните работници по тия места, очакваше среща и с малката местна чета, която продължаваше да обикаля района и след въстанието. Към полунощ той остана сам в стаята си и вече се готвеше да ляга, когато на вратата му почука владишкият слуга:
— Дедо владика иска да те види за малко. Стаята на владиката беше в същата къща. Борис
влезе. В ъгъла срещу вратата се виждаше малка дървена икона със запалено кандило пред нея. На една от стените беше окачена газена ламбичка. Владиката седеше гологлав на тясно дървено легло, лицето му беше в сянка, белееше се едва само косата му, разделена на неправ път и отметната на широкия му гръб. Той по-дигна едрата си глава, бялна се и брадата му, посочи двата дървени стола насреща:
— Седнете. Не ме хваща сън. Но аз ви повиках не за да ми минава времето. Искам да ви кажа нещо важно. — После той като да обърна приказката си, но мислите му бяха същите: — Тук хората вас повече ви зачитат, нежели мене, владиката им. Макар да се надпреварват да ми целуват ръка. Вие, революционерите, сте пуснали дълбок корен сред тоя народ. Запалиха ми кандило, но при вас се събраха да ви слушат.
— Така е, дедо владика. Ние разбираме по-добре народа, познаваме по-добре неговите нужди. Той също е по-близу до нас.
Владиката смръщи вежди. Широкото му чело, лъснало срещу светлината на ламбата от внезапно появила се влага, тежеше като железен шлем над очите му. Той каза нетърпеливо:
— Почакайте. Има неща, които нашите революционери не разбират. По-важни, по-дълбоки, по- трайни. — Той продължи по-спокойно, ала гласът му остана твърд, напрегнат: — Негово блаженство екзарх Йосиф каза: „Ние копаем кладенец с игла.“ От тъмнина излезе тоя народ с тъмнина в душата си. Ние искаме да внесем светлина божия в душата му. Светлина и чистота нравствена с нашата православна вяра. Но ние искаме да просветлим и неговото българско съзнание. Грижите ни за училищата са по-големи от грижите ни за църквите. По-дълъг и по-труден е нашият път, но това е път единствен към народното ни благополучие и благочестие. С игла копаем дълбок кладенец. В оскотелия роб искаме да пробудим, да съживим човека и българина. С църквата и с училището. Дълъг път и труден. С бавни стъпки, с мъчителни връщания назад, като древния Сизиф. С игла — кладенец. А вие?
— За нас, дедо владика, аз ще говоря.
— Не! И за вас искам сега аз да говоря. Вие спъвате нашето велико, божие дело. Вие хвърляте камъни в нашия кладенец. Подбуждате в народа разрушителните сили. Учите го да убива, да отмъщава, да действува с оръжие, да върши и сам това, против което се бори. Учите го срещу насилието да излиза с още по-голямо насилие. Искате от него чрезмерни жертви и го водите към заколение, към изтощение нравствено и материално, към чрезмерни страдания. Въстанието стана пред очите ни, пред очите ни са сега и неговите последствия. Дошли сме тук да раздаваме трохи на прегладнелите, да бършем сълзи вдовишки и сирашки, да гасим пожарища. Такова е вашето безумно дело и така ще върви. Не
можете вие да съборите турската империя с тоя народ. Той е много слаб, много беден, той е непросветен, изостанал. Не казвам, че съзнателно злодействувате над тоя наш народ. Вие го обичате и сте му предани, вие мислите, че го водите към избавление, но вашият та е погрешен. Голямо е вашето влияние над него, той сляпо ви следва, но вие го водите към погибел. Елате при нас, елате с нас. Вие, учителите народни, водачите народни. Елате по нашия спасителен път, с вашата любов, с вашата смелост, с вашето дръзновение. Елате да работим заедно, както е било до немного отдавна, до преди няколко десетки години, през най-великото време в нашата история, времето на възраждането на българския народ по всички краища на неговото целокупно отечество. Тук, в границите на Европейска Турция, ние с общи усилия, с благочестиво усърдие, с вяра и просвета ще създадем една втора България. И вече я създаваме, но вие я омаломощавате, подхвърляте я на всякакви опасности, безразсъдно пилеете нейните сили, проливате нейната кръв.
Владиката още не беше завършил своята проповед, но като спря за малко, да събере мислите си, да поеме дъх, Глаушев не можа да се въздържи. Той дори скочи прав и владиката проследи бързото му движение с учудени очи.
— Не ми казахте нищо ново, дедо владика. Всичко това се знае и… в това е нашият спор, откакто съществува революционната организация, и преди също, когато се създава старото българско революционно движение. Още при Левски. Той захвърли расото и… Срещу оръжието — с оръжие, дедо
