нямат нищо, които всичко са загубили. Но братската любов на свободните ваши сънародници е много по- голяма от това, което ви пращат и което е само видим знак на тяхното състрадание към вас. Кажете сега вие самите кои са най-нуждаещите се между вас, защото туй, което ще ви предам, не може нито да ви облече всички, нито да ви нахрани, нито да събере изгорелите ви домове.
Заоглеждаха се един друг селяците, размърдаха се, зачу се шепот. Ала никой не излизаше да застане пред владиката, да протегне ръка. Тогава Борис Глаушев кимна на селския ръководител и те двамата влязоха между селяците. Борис каза:
— Нека излезат напред децата и жените на убитите, после и тия с изгорените къщи.
Ръководителят след него побутваше напред едно или друго от децата, дваматрима от мъжете, търсеше с очи между жените, заобаждаха се някои и между селяните, посягаха да му помагат:
— Ха ти, Трифуне… Дъмбев, излизай! Марийо, Ано…
Със скрита почуда гледаше владиката как тия люде не се решаваха да излязат напред, колебаеха се и дори се отказваха. Мина доста време, докато се събраха пред него купчина деца, няколко жени, които срамежливо криеха лица под придръпнатите над очите им черни забрадки. Застанаха там, зад тях, и двама от мъжете с извърнати глави — не смееха да погледнат никого, щом бяха дошли да чакат милост. Очите на владиката заблестяха по-силно от появилата се в тях влага. Той също пристъпи и посочи с ръка още няколко от децата, още други две жени и двама мъже, за които никой не каза, че бяха загубили всичко, ала отдалеко личеше по тях нищетата им.
Конярите и техният помощник под шумните команди на владишкия слуга довлякоха два големи вързопа и един сандък. Развързаха ги, разковаха сандъка. Натрупаха на купчини горно и долно облекло, чорапи, обуща; торбички и книжни кесии с брашно, фасул, ориз, захар. Някъде сред струпалите се по-назад селяци се чу плачлив детски гласец:
— Мамо. …. Ами за нас?
XLV
Ходеха те така, под същото мрачно, враждебно небе, в дъжд или срещу студени, яростни ветрове, цяла седмица. Владиката бързаше, не губеше време ни в продължителни почивки, ни при раздаването на помощите, не се отбиваше и да служи по малките селски църкви, където бяха останали църкви. Пътниците и керванът след тях пълзяха най-често по ребрата на високи, стълпени тук планини, по тесни, кривуличещи, каменисти пътища и пътеки, които едва личаха между скалите и горските дънери. Слизаха в долищата, в които се спотайваха селата, по малки долини и неравни поленца с усърдно разорани, насечени от криви межди нивици, прехвърляха високи проходи, в които се събираха и преплитаха планинските стръмнини. Разчуло се бе за тях, та сега идваха да ги посрещат люде вън от селата или ги чакаха селяците по тесните селски мегдани. Така пътниците за един ден минаваха през две и през три села със своята закъсняла помощ.
— Какъв народ!… — започваше на няколко пъти владиката, после и се доизказа: — Не протяга ръка да проси, да моли, не се оплаква, че гладува и мръзне, че са го клали и е горял в огън. Не проклина и съди тези, които са го въвлекли в такава обща и безмерна несрета.
— По тия места, дедо владика, въстанието започна най-рано и продължи най-много. Докато паднаха снегове по планините, та и дивите зверове…
— Вижда се всичко, Глаушев. Няма село без сираци и вдовици. И пак ще кажа: чуден народ! Стои с боси крака в калта, на студения камък, а приема оскъдната помощ с радост, като да не е пренужна нему помощ, а празничен подарък. От България ли, от България ли ни пращат?… Като че ли това е по-важното.
— България за тех е… свободата и всичко, за което жадуват, за което грабнаха и оръжие.
На осмия или деветия ден от своето благочестиво пътешествие пътниците осъмнаха при ясно утро. През нощта задуха топъл вятър и небето цяло се бе разтворило. Планинските върхове, покрити със закъснелия сняг, блестяха върху чистата, дълбока небесна синева. Което бе станало по високото предпролетно небе, ставаше и по земята. Топлият нощен вятър бе изсушил пътеките, сивееха измити скалите по завоите, а младата лъскава тревица по поляните сякаш бе израснала през тая само последна нощ.
— Великденско време — рече владиката и с тия думи тръгнаха те пак от едно село за друго.
Сега се движеха още по-бързо при това весело утро, пък и товарите бяха олекнали.
Някъде по средата на пътя между двете села срещу тях се зададе друга една голяма група пътници, и всички на коне. Срещата стана току пред един завой и непознатите конници се изсипаха отеднаж иззад висок, прояден от водите бряг. И там спряха, до самия бряг, събраха се кон до кон, задръстиха пътя. На другата страна на пътя, ниско долу, шумеше пенлива рекичка. Излезе напред с едрия си кон сух, мрачен калугер, о черна, рядка брадица, белееше се отдалеко тясното му лице под ниско нахлупена монашеска капа. Черни се подаваха и косите му, а още по-черни изглеждаха големите му, широко отворени очи и, види се, поради тях неговото дребно, изпито лице изглеждаше още по-бледо, с прав, красив нос, с доста широки, чувствителни ноздри. Връхната му дреха беше подплатена със скъпи кожи, на стремената на коня му лъщяха подали се изкусно изработени ботуши. Току зад него застана и един мюлязим1 в извехтяла униформа, отпуснат на коня, твърде възрастен за своя нисък офицерски чин. Конниците зад тях бяха повечето аскери, но се виждаха там още един чернокапец, двама в градско облекло и други двама в къси, набрани фустанели, с пушки на ремък през гърдите.
Спря се срещу тях о-ският владика. Широк, непоклатим върху седлото, с очи, които не биха трепнали пред нищо, лявата му ръка държеше здраво повода на юздата, дясната беше отпусната свободно край коляното. Борис Глаушев спря току зад коня на владиката, зад него стоеше и Петко, цял наежен върху дребното си конче, отвори сънливи очи и онбашията, щом видя насреща турски офицер. Малко по-назад се бяха струпали и товарните коне, блъскаха и търкаха товарите, доколкото бяха останали по тях, протягаха шии да се хапят или по тревичката край пътя.
Мълчаливата среща продължи повече, отколкото беше нужно. Едната страна трябваше да даде път на другата, трябваше да се разминат някак, но чакаха упорито и двете страни. Пръв заговори непознатият монах, заговори на гръцки. Имаше много надменност в говора му, та и силният му глас бе поизтънял от голяма напрегнатост:
— Какво търсиш ти, схизматико, по моята епархия без мое позволение? Следя те аз от една седмица и чакам да видя докъде ще стигне твоята безочливост.
О-ският владика позна и разбра, че това беше гръцкият владика от близкия град. Отговори му на английски и по същия начин:
---
Мюлязим — сержант.
— Не разбирам езика та.
При неговия дълбок, плътен глас чуждите отрицателни думи прозвучаха още по-твърдо. Виждаше се, че гръцкият владика разбра отговора му, но сега той заговори на турски:
— Ти трябва да знаеш моя език и още повече, щом си сложил калимавка. На моя език е говорил и Спасителят, синът божи.
О-ският владика отговори пак на английски:
— Ние сме духовни люде и говорим по верски въпроси. Защо да ни слушат и тия, които не са от нашата вяра?
Заговори на английски и гръцкият владика:
— По никакви верски въпроси не искам да говоря с тебе. Ти, който си се отрекъл от истинската вяра и си прокълнат ведно с всички като тебе еретици. И аз ти заповядвам веднага да напуснеш епархията ми, да не смущаваш повече моите пасоми.
— Тук е моя епархия, а не твоя. Аз съм между люде, които говорят моя език и носят името на моя народ. Те не знаят твоя език и не признават твоята власт. Ти върни се в твоя град, затвори се между стените му. Само там може да се намерят от твоите и такива, които ще ти се подчинят.
— Аз знам защо си дошъл и какво вършиш. Ще накарам да те вържат и да те върнат, откъдето си дошъл. Дошъл си да съблазняваш с дарове бедните люде.
— Аз не крия това, което върша. Не дарове, а оскъдна помощ раздавам на страдащи, което е първа
