нея, от нея извираше и светлината на новия ден. Не се виждаше и гигантската планинска верига далеч на юг.
---
1 Сабахаиролсун — добро утро.
2 Онбашия — десетиик.
3 Евалла — благодаря, също и поздрав.
Само високо горе светлееше широк кръг бледо небе. Хладният, дори студен въздух тежеше от влага; тъмнееше влажна и земята по голите угари, също през бледозелените ранни посеви от двете страни на пътя. Чернееха се все още голи и разперените гранки на дървесата, но сякаш отдалеко се усещаше напорът на раздвижилите се под кората им животворни сокове. Виждаха се и люде низ полето наоколо, срещаха се и по пътя — надигнали мотики или пък тръгнали с торби за млада коприва. Владиката се поклащаше ритмично на своя кон, умълчан, загледан пред себе си. Мълчеше и Глаушев току до него, само Петко, слугата, малко по-назад, се опитваше да влезе в разговор с навъсения недоволен онбашия. Рядко се дочуваха сега и подвикванията на конЯрите някъде по-назад.
О-ското поле тук се вдаваше като залив между планинските стръмнини вляво и вдясно. Пътниците вървяха доста време през него, между две редици тополи, които се белееха високо нагоре с голите си гранки, неподвижни в застоялия въздух — дълги редици по ниските брегове край пътя, като бели, угаснали свещи. После четиримата конници прегазиха бърз, бистър поток и бавно се изкачиха на един невисок рид — най-далечното разклонение на планинския лабиринт на югозапад от О., закъдето го водеше техният дълъг път. Пълзеше след тях и керванът, като жива броеница по завоите на пътя — поизвърна се владиката да го погледне от височината. Извърна се и Борис Глаушев, позадържа коня си. Слънцето тъкмо се измъкваше от белите мъгли по ридовете насреща. Внезапно подух на топъл ветрец от далечината, сякаш облекчителна въздишка на самото слънце, което бързо изправи огнената си глава. Равнината се разтвори още по-широка в слънчевия блясък, гола, пропита от влага, като бледи, прозрачни сенки се зеленееха по нея покаралите посеви и треви. Блестяха туктам застояли води и по-нататък широките завои на разлялата се река. Виждаше се в далечината и градът, прострял се нашироко в подножията на планината — стена до стена под прихлупени червени покриви, а над тях се издигаха куполите на църквите, белите вкаменени стрели на минаретата, четвъртитата кула на градския часовник.
— Вие какво? — чу се гласът на владиката. — Да не би да искате да се върнете?
— Не, не…
Глаушев припряно подръпна юздата на коня.
Мисълта му наистина бе полетяла назад към града. От няколко дни той пак не беше виждал Ангелика. Завесите на прозорците й бяха все спуснати, затворена стоеше вратата на балкона, враждебно умълчана изглеждаше цялата къща срещу неговите прозорци. Умълчала се бе и Фотина, но Борис не искаше да я разпитва — какви посредници можеше да има между нето и Ангелика след това, което стана? На тръгване тая сутрин той каза на хазайката си.
— Заминавам по работа. За десет или петнайсет дни.
Това беше за Ангелика. Не каза той нищо повече. И тръгна с натежало сърце. Що бе станало с Ангелика? Не ще узнае той нищо за нея през тия десет-петнайсет дни. Градът бе задържал погледа му — редиците светло боядисани стени, куполите на църквите, белите островърхи минарета, които оставаха все по-далеко. Там, в далечината, оставаше и тя…
Заредиха се един след друг голи, високи и по-високи ридища, конниците се спущаха в дълбоки долини и пак се изкачваха нагоре, все по-ясно се открояваха в далечината на югозапад модри планински върхове. Слънцето се изкачи високо и вървеше след пътниците, топлеше гърбовете им. Владиката яздеше мълчаливо, но лицето му се бе разведрило. Мълчеше край него и Борис. Като че ли нямаше и що да говорят те двамата. Дълъг беше пътят пред тях и нека не спират в това слънчево време. Напечената свежа тревичка по изпънатите гърбове на ридовете издаваше ободряващ дъх, весело се белееше туктам по нея измито от дъждовете камъче, червенееха се проядени брегове и дол чинки. Тихо беше. по тая гола, хълмиста местност, не се виждаха ни люде, ни села, още по-тихо беше в дълбоките долини, край разхвърляните купчини саморасли дървеса с разперени голи гранки. Само подвикванията на конярите час по час нарушаваха пустинната тишина, също и монотонните гласове на няколкото звънеца по шиите на конете от кервана. Те ту заглъхваха, изостанали в някой дол, ту звъннаха по-ясно, когато керванът се изкачваше на рида и се проточваше по-близу след четиримата ездачи, които го водеха.
— Слънчице… Толкова рано още. Е… юг — продума митрополитът след дълго мълчание. После се придръпна на седлото, огледа се: — А каква пустош! Няма ли живи люде по тия места?
— Не съм минавал насам — рече Глаушев.
— А пък аз за втори път. Като дойдох най-напред. Трябваше да обиколя епархията си. Казваха ми, че допреди стотина години по тия хълмища е имало вековни гори. Огън ги е унищожил. Земя без стопанин. И водица не е останала по доловете.
— Те и нарочно палят горите. Агаларите — добави Глаушев изтихо.
Онбашията яздеше немного далеко след тях. Петко бе го изоставил. Присъединил се бе слугата към конярите, за да има с кого да приказва.
Слънчевата радост на предпролетния ден не продължи много. Над далечните планински върхове насреща неусетно се бяха надигнали облаци и бързо изправяха нагоре гигантски рамена, гърди, извръщаха към слънцето бели, безоки лица, издуваха гуши и коремища. Плътната облачна маса пълзеше все по- нашироко в сгъстилата се нататък небесна синилка, след нея вървяха тъмнини, потъмняха и планините, погълна ги надигащият се мрак. Дотича оттам и остър пронизващ ветрец — бърз, нерадостен вестител, — а скоро след него с вой връхлетя силен вихър и вече не спря. Слънцето се въземаше срещу надигналата се от запад мрачна стихия, заоблените краища на облаците горяха с ослепително бели пламъци, ала тъмните облачни грамади обхващаха небето все по-нашироко и леденият вятър злобно възпяваше растящото тържество на мрака.
Владиката се загърна в горната си дреха, закопча я чак под брадата си. Прошумоля и мушамата, която бе облякъл Глаушев в митрополията.
— Тръгнал бях… наистина по даскалски — усмихна се той.
Владиката нищо не отговори. Той гледаше напред изпод черната си капа и държеше здраво юздата е лявата си ръка. Слънцето изеднаж угасна, останалата след него небесна синева бързо чезнеше. Изчезна и ведрината по лицето на владиката. Загледан все напред, към сгъстилото се чернило на запад, той каза:
— Това е като че ли истинският образ на тая земя.
Борис Глаушев помълча един дълъг миг и сетне попита:
— Обичате ли вие, дедо владика, тая земя?
— Защо ме питате?
— Дошъл сте отдалеко. От свободна България. По
служба или… по дълг. А ето наистина е такъв нейният истински образ.
Владиката обърна лице към него:
— Аз съм българин, господин Глаушев. Дойдох да служа на тая земя. Молих да ме изпратят тук, а не другаде. Можех да си остана в България и даже в моя роден град. Аз молих да ме изпратят тук.
И той пак се загледа пред себе си.
С други очи го погледна сега Глаушев:
— Чувах в О., че сте дошъл по принуждение или поне тъй, по служба.
— Да, дойдох да й служа, да служа тук на своя род български. — Владиката продължи все така, без да се обръща към Бориса: — Но не като вас, господин Глаушев. Не като подобните на вас.
— Е, да. Ние се борим за… автономна Македония
и Одринско.
— С това започват и всичките ви грешки.
Облаците бяха покрили цялото небе, наоколо всичко помръкна. Само вятърът шеташе по голите ридища, втурваше се по доловете, свиреше проточено, изчезваше някъде и пак долиташе още по-зъл. Не спираше и дългата редица коне, самотно се обаждаха звънчетата като загубени сред околната пустош, сред сърдития вой на вятъра, който заглушаваше продължително треперливия им звън. Заговори пак владиката, плътен,
