колена разтворени, с обърнати една към друга длани. Тя чакаше. Тишината наоколо стана още по-дълбока, те двамата не чуваха и шума от ускореното им дишане.
Ангелика стана. Започваше нещо, което не можеше да се задържа повече. Нозете на девойката се допряха до колената на Борис, тя дигна ръка и я сложи на косата му, да докосне сякаш златистия й блясък, после плъзна нежно пръсти по главата му, както бяха потънали в гъстите къдри — направи това, което винаги си бе мислила и бе желала, когато го виждаше макар и отдалеч. Скочи и той. Колебанието му тоя път продължи само още един миг. Нетърпеливите му пръсти напразно и непохватно се опитваха да разкопчаят блузата й, Ангелика сама я разкопча.
Слънцето грееше насреща и веселият блясък на предпролетния ден проникваше в стаята загасен през спуснатите завеси на прозорците.
XLII
Слънцето се бе изместило и сега на отсрещните покриви светеха двата варосани кумина като бели, проточили се пламъци, но през спуснатите завеси не се виждаха нито белите кумини, нито извишилото се над покривите синьо небе. В стаята неусетно се процеждаше все още далечен предвечерен здрач. Борис и Ангелика
лежаха един до друг на леглото, тя бе сложила глава на изпружената му ръка. Лежаха един до друг, дишаха равно, спокойно, загледани в тавана, ослушани в успокоените си мисли. Борис усещаше върху ръката си тежестта на главата й през дебелия мек сноп на разпуснатата коса, усещаше топлината на тялото й, както бе притиснато до неговото, чуваше току до ухото си равномерното й дишане. Тя беше до него, в него се преливаше топлината на младото й тяло като тих, укротен поток. Ангелика беше негова, сложила глава на ръката му, лежаха те на неговото легло, в неговата стая, на стола близу до леглото беше преметната връхната й дрешка, на пода, току до леглото, бяха мъничките й обувки, допрели острите си носове. Той усещаше тая близост с цялото си същество, но не мислеше за нея. Тя беше в него, както топлината на собственото му тяло, както бодрото му чувство, че е здрав, че диша, че живее. Друго едно чувство сега изпълваше сърцето му, държеше и насочваше мислите му — чувство на безпределно удивление, на освобождение, на радостна гордост. Всичко бе станало просто и хубаво. И бе го направила така просто и хубаво Ангелика. С едно свое движение, с една милувка тя го бе освободила от сковаващото напрежение, от мъчителното вцепенение на един непреодолим свян и някакъв суеверен, предразсъдъчен смут пред чудото на любовта, пред съкровената и тайнствена близост между мъжа и жената. Така бе познавал той допреди малко това чудо, като да беше то някаква мистерия, забулена от недоизказани внушения и дори заплахи, забулена и от мрак, защото трябвало да се извършва скришом, за нея беше срамно да се говори чак и между двамата, които я вършеха и не можеха да не я вършат. Борис бе живял с друга жена, но не беше познал магията на любовта такава, каквато беше всъщност и каквато се разкри сега пред него. Ружа беше като вещ в ръцете му, тя изгаряше от срам и криеше ревниво, с ужас голотата на своето тяло, всеки признак на интимност. Така бе приемал и той самият това като нещо естествено между двама съпрузи. И окованата му любов с Ружа беше някаква нужда, но не и тържествуващата радост на освобождаващото се младо тяло.
Ангелика с такава радост бе наситила сърцето му. Горяха в огън и нейните възмургави страни, бори се и
тя с моминския си свян — бурно, макар и за късо време, — но после очите й се разтвориха срещу него весели, приласкаващи. Тя не знаеше какво трябваше да върши с него, със себе си, но предусещаше желанията му, предизвикваше всяко негово движение и всичко идваше едно след друго, като че ли само по себе си. Тя бе копнеяла за него и още повече през дългите дни и нощи на нейната тежка, застрашителна болест, после все повече, когато баща й застана срещу нейната обич, надигнаха се и толкова други прегради, опасности, а най-много, когато усети как се зараждаха в изтощеното й тяло нови сили, вливаха се в жилите й за нов живот. Докато оздравяваше, растеше и желанието й да го вижда по-често, да бъде по- близу до него, да бъде винаги с него. Реши да влезе в стаята му, да остане поне за малко сама с него, да бъдат те двамата сами, далеч от всички други хора, от всички прегради и опасности, сами между стените на неговата стая. Да го погледа, без да се озърта и ослушва, да си поговори с него с пълен глас. Но тя не трябваше да бърза за такава среща — нека закрепне още повече, нека се изчисти докрай повехналото й лице от мътната бледност на злата болест, нека се избистри погледът й от всички страхове и болки, нека се стоплят и налеят с нова кръв изтънелите й устни. Никога преди не беше се взирала толкова често в студеното, гладко и безучастно огледало. Баща й я следеше, дебнеше я, пазеше я от българина, но той не можеше да стои непрестанно до нейното легло. И кой може да надхитри момичето, което се готви за най- желаната среща с любимия? Само бабичката знаеше всичко, виждаше всичко от своя ъгъл. Не можеше да се сдържа пред нея и Ангелика, не можеше да скрие преголямото си нетърпение. Днес тя облече пред очите на баба си бяла и най-тънка риза. Тревогата в старите втренчени очи я подтикна още повече и тя гласно изрече това, което помисли, когато усети по голото си разгорещено тяло меката, хладна коприна.
— Искам да бъда съвсем чиста, да бъде чист и дъхът на тялото ми. — После, както беше обърната с гръб към старата жена, добави някак вироглаво: — Днес аз ще ида при него. — И продължи: — Днес следобед мама и Дросо отиват на гости у леля Змарагда,.аз пък ще ида у леля Фотина и ще го чакам. Ако имам щастие, той ще дойде.
Бабичката се размърда в леглото си — колко ли можеше да се движи тя, — а очите й все същите, смътен блясък, приковани във внучката, И току проплака с тъничък, треперлив гласец:
— Пази се, сине. Той… той е мъж.
Ангелика рязко се обърна срещу нея. Тънката риза се бе отпуснала до под колената й, матовият сяй на голите, гладки ръце топло тлееше върху бялата коприна, изпод която напираха младите гърди. Лъскав, тежък сноп коса лежеше на рамото й. Сега гласът на старата жена беше една въздишка:
— О, пази се, Ангелика…
— От него ли? — извиха се високо над очите черните вежди на девойката. — Той няма да ми стори никакво зло. Аз го обичам.
Да, тя каза всичко. Бабичката дълго търси под възглавницата кърпата си и дълго бърса двете сълзици, които бяха пропълзели от старите очи. Мила, смешна бабичка! От него ли ще се бои Ангелика? Тя каза защо се обличаше в най-хубави дрехи, защо ще отиде при него, а милата й бабичка се разплака.
Повече я уплаши Фотина, когато Ангелика влезе при нея:
— Ти слушай… Стой по-далеко и не го оставяй да те… да те гали, че ние, жените, веднага ни се подсичат нозете, щом…
Какъв страх беше тоя, който изпита Ангелика от тия думи — някакъв сладостно тревожен трепет, който премина през тялото й. Защо ще трябва да се бои, ако посегне той да я погали? Не копнееше ли и тя поне да докосне златните кичури на косата му? Ангелика тръгна с леки стъпки, когато я поведе той към стаята си. После всичко идваше само по себе…
И всичко беше хубаво. И шеметният вихър, който я понесе, и болката, която спря дъха й, а по-хубав от всичко е тоя тих час, който настъпи като радостно събуждане след преминалия вече сън в наслада и ужас…
Тя намести глава още по-удобно на ръката му, сгуши се по-близу до него:
— Сега знам, че си напълно мой и аз съм твоя завинаги. Завинаги.
Гласът й беше ясен и спокоен. Борис помълча, заслушан в гласа й, сетне и той продума със също такъв ясен глас:
— Ще дойда у вас да те поискам от баща ти, от майка ти. — Той обърна лице към нея и добави усмихнат: — И от баба ти.
— Само тя ще се зарадва, само бабичката ми. Но ти почакай, почакай! Аз ще ти кажа кога. Ще требва аз да ти отворя вратата на нашата къща.
— От кого се боиш най-много?
— Не се боя от никого. Сега още по-малко. За себе си не се боя от никого. Но требва аз да ти разчистя пътя. Иначе ти не ще можеш да влезеш в нашата къща. Те там… нема да те оставят да кажеш и две думи.
— Тогава… ако те не искат, ние с тебе ще заминем некъде и там ще се венчаем. И без техното
