старателно една купчина книги:
— Замина.
— Замина ли? Къде?
— Замина. Тая сутрин.
— Добринов… Аз идвам тук като приятел на Кибаров — рече Глаушев укорно, дори строго. — Ти сам виде как ме посрещна той миналия път. Заминал — добре. Повече нема да те питам, щом…
Добринов остави книгите:
— Не се сърди. Раните му не вървяха добре тук и въобще здравето му. Лекарите настояваха да замине за София, но той не искаше. Сега, след тази… работа с Венчев, ние, може да се каже, насила го накарахме да замине. Тази сутрин го изпратихме за Солун с железницата и оттам — София. Това е.
— Знаеше ли той за… за Венчев?
— Не, не знаеше — отговори Добринов и продължи: — Казахме му на станцията, в купето. Малко преди да тръгне. Искаше да се върне, едвам успяхме да го задържим. Най-после, казва, това не ми влиза мене в работата.
— Но той знаеше ли, че има хора, които обвиняват за убийството на Венчев него, вашата група?
— Не, не знаеше. И аз — отклони поглед Добринов, пристисна устни, — и аз сега за пръв път чувам такова нещо.
— Аз също не мога да допусна, че Стефан Кибаров ще изпрати убийци, но той требваше да бъде тук сега да се защити. Ще кажат некои, че е избегал.
— Не! Как тъй избягал… Казах ти: насила го на = карахме, ние го накарахме да замине.
— Вервам, Добринов.
Добринов избухна с пламнало лице:
— Какво, най-сетне! Венчев не се ли опита да го
297
убие? Кибаров не е пращал убийци, но кой смее да го съди даже и да е пратил?- Те могат да го убиват, а той няма право да се защити, така ли? За Венчев… така и му се падаше.
Борис погледна Добринов един миг, после рече със затихнал глас:
— Да… Прощавай, Добринов. Сбогом.
Той излезе на улицата и повлече нозе към квартирата си, мушнал ръце дълбоко в джебовете на балтона, с отпуснати рамена като старец. Кибаров заминал и сега Борис се чувствуваше сам в О., изоставен — нямаше с кого да се спре, да поговори за най-важното, нямаше пред кого да изкаже тревожните, мъчителните си мисли с надежда, че ще бъде разбран, че ще намери съчувствие, че ще чуе отговор. Това беше негова несполука, лично негова загуба, която го изпълваше със съжаление, ала в същото време той чувствуваше смътно и някак против волята си, че заминаването на Кибаров беше нещо много по-важно, и в тая посока предизвикваше в него не само съжаление, но и силна тревога, страх, отчаяние. Мислите му биха били по-ясни, ако можеше да допусне, че Кибаров имаше участие в убийството на Венчев, или ако можеше решително да отхвърли всяко подобно участие. Както винаги, той търсеше, искаше да излезе от истинската истина и се измъчваше в колебания, в съмнения и както винаги, оставаше в сърцето му все същата тъга. Той не можеше, не искаше да допусне, че Кибаров е пратил убийци на Венчев, но и не можеше да се освободи от подозрението, че все пак негови люде са убили Венчев. Това, което му каза Богдан Бобев, се потвърждаваше някак в думите на Добринов, в израза на лицето му, в цялото държане на Добринов, потвърдЯваше се впрочем и в едно мъчително чувство в самия него. Да можеше да види Кибарова поне за няколко минути преди заминаването му… Кибаров нищо не би скрил от него, Кибаров нищо не можеше да скрие, не можеше да се преструва, да хитрува.
И натам се отваряше празнина, отваряше се тъмна пропаст. Кибаров замина, останаха само людете от неговата група, а може би наистина тъкмо между тях са убийците на Венчев. Отваряше се нова позиция, нова бойна линия, но сега, без Кибаров, людете му ще действуват със същите средства, както и тия от другите позиции, със същата непримиримост, със същата злоба и ярост. Отваряше се нова, кървава рана. Клета и злочеста земя македонска… Само тя, земята македонска, оставаше твърда под нозете му, постоянна, неизменна. И народът й, многоликият, незнайният, живата плът на тая земя — не ти и аз, а всички, които се вливат и изчезват в него, които дишат с него. Само народът е постоянен на тая земя, твърд като нея, неизменен като нея, със своята всевечна мъка. Водачите му, учителите му — големи и малки — са с разколебана вяра,,в несъгласие, във враждебни противоречия, а някои между тях и озлобени-, озверени един срещу друг, с размътен ум, с размътена душа, откъснати от твърдата родна земя, от клетия този народ и дори срещу него. Накъде сега, Борисе, сред тия съмнения, с това безверие, с това отчаяние? Не продумва твърдата, студена земя, мълчи народът с болките си, мълчи и чака. Ти трябва да намериш ясни думи за неговата мъка, ти трябва да намериш спасителен път — ти и всички като тебе, които знаят повече, мислят повече, но къде си ти, къде сте всички вие, които знаете повече и мислите повече? Лутате се без път, лутате се по лъжливи пътища, по много пътища, а пътят трябва да бъде само един, той е само един за всички. И не са само заблудите, не са само лъжливите пътища, не са само различните пътища, но тук, сред нас, е омразата, подозрението, съперничеството, безсрамното честолюбие, необузданата самоувереност, властолюбието, след тях пълзят подлостта, подлизурството, користолюбието, та и кръв се пролива между нас, гореща братска кръв. Борисе, къде си ти, накъде вървиш? За тебе няма път, за тебе всички пътища са затворени. Пътят е само един, но къде е той, откъде започва?
Да започнем отначало, да започнем отначало. От тая твърда земя македонска, от тоя народ и неговата всевечна мъка. Тая земя е българска. Тя е отечество на българи от хиляда и петстотин години и те са повече от другите нейни жители. Турците са късни нашественици в нея и така българите в нея са още много и много повече от другите. Българите се трудят над нея, орат я и я сеят, а всички други търгуват с нея или са нейни храненици. Но ето оттук започва и нейното злощастие. Наричат я своя и всички други, за да я държат и да я имат за себе си. Всеки за себе си, всеки против другите,
за да я отнеме от другите. И от тия, които са истински нейни стопани. В това е нейното злощастие. Ала тия, които я обичат най-много, издигнаха друг глас:
— Тя няма да бъде на никого, ще бъде на всички, които са се родили на нея. Ние се отказваме от нея, за да стане обща.
Такава е любовта на тия, които я обичат най-много.
XLI
Борис се огледа по улицата и като че ли внезапно излезе на открито, излезе от някакво мрачно подземие. Това беше далечен блясък на пролетта, която наближаваше, проникнал бе неусетно и неудържимо през зимните мъгли и облаци. Въздухът се бе избистрил, разчистило се бе нашироко и небето, младото пролетно слънце изглеждаше наедряло и като че ли бе слязло по-близу до земята. Людете на улицата се бяха разбързали, наизлезли бяха от дюкяните си, разговаряха високо, подвикваха, махаха с ръце. Няколко измършавели кучета се надбягваха тъкмо по средата на улицата, настигаха се и се боричкаха, но никой не се сещаше да дигне камък, да ги подгони. Насреща идеше заптие с разкопчана куртка, извил бе турчинът ръце безгрижно назад, пискюлът на феса му се размахваше току пред блажено примижалите му очи, а и цялото му лице беше отпуснато, спокойно — той не мислеше ни за повели и наредби, ни за проклетите непокорни гяури, вдал се бе в някаква своя радостна или примамлива мисъл или пък и нищо не мислеше, ходеше по улицата с олекнало сърце. Всичко това беше от слънцето, от блясъка му, от топлината му, за пръв път изгряло през разкъсаните бели облаци след толкова студени, мрачни дни. Зимата беше още тук — калта край едрите камъни на калдъръма и както се бе набрала по краищата, изпомачкана, набръчкана, беше все още замръзнала и посивяла от леда, по покривите откъм сенчестата страна се белееха широки късове замръзнал сняг, по стрехите там висяха сребристосиви ледени висулки с обърнати надолу изострени върхове. Зимата беше още тук, но слънцето бе слязло по-близу, бързаше насам и пролетта, усещаше се отдалеко топлият й дъх. Борис Глаушев зави накъм жилището си. Може би ще го съгледа от своя
прозорец Ангелика, макар и по това необичайно време, да може за един миг да зърне лицето й, да срещне погледа й — нищо друго не желаеше и не очакваше той сега, нищо повече не му беше нужно.
Никой не се показа на прозорците на Ангелика, неподвижни висяха белите завеси. Борис влезе в мрачния ходник под жилището си с наново приведена глава, като да се почувствува измамен. Ала тъкмо се
