владика. Срещу насилието — с насилие. Това е закон във всека борба като нашата и никой не може да го промени. Въстанието… Ние ще подготвим ново въстание и ще го подготвим по-добре. Така иска, така разбира и самият народ. Организацията подхвана своята работа още на другия ден след потушаването на въстанието. Народът не предаде нито един от своите водачи, не се оплака никому, не се разкая, не се отрече. Ето и сам виждате, сам чувате. Вашият път, вашият кладенец… Колко ли време ще мине, докато го изкопаете! И колцина са като вас, като негово блаженство екзарха? Ние знаем: сред пашите владици, сред нашето духовенство се шири заразата на Фенер. Жажда за власт и почести, алчност за всекакви земни блага, интриги, разврат, отчуждаване от народа. Най-добрите между вас, и то по-низшите духовници, вървят с нас. Вашият път е погрешен, не нашият. Вие учите народа на смирение, на търпение, а той не иска да търпи повече, не виждате ли? Други са сега неговите светци, не църковните. Миналата пролет в село Цер се самоизби целата чета на Христо Узунов. Тринайсет души. За да не се предадат в ръцете на турците. Това са новите светци и новата вера. А вие: търпи и ще се спасиш. Просвета — да. На рилския конгрес на организацията миналата есен са взети решения и за просвещението на тоя народ, за неговото всестранно издигане. По нареждане на Организацията безимотните селяни, аргатите от Скопско, Струмишко и Серско, обявиха стачка срещу бейовете и чифликсайбиите. Организацията се грижи даже и за чистотата по селата. Ето как работим ние. И не ние пречим за преуспеването на нашия народ, а вие пречите на неговото революционно дело. Вие се делите от народа и го разделяте. Ами нека обесят и един български владика по мостовете на О.! — Е! — подвикна владиката, за да го прекъсне. После махна и с ръка: — Няма какво да говорим повече. И вие не ми казвате нещо ново. — Той помълча и въздъхна: — Хайде… Хайде да спим.
XLVI
Борис Глаушев се върна в стаята си. Разговорът с владиката не остави следи в съзнанието му. Но той почувствува отново все същата горчивина, съживи се с нова сила тъгата му, постоянната му тревога, постоянната му грижа. За разединението, за разногласията. Чул бе още еднаж гласа на църквата. За нейния отделен път, за нейните средства, за нейните цели. Все така, всички така — по различни пътища, с различни средства…
Не му се спеше. Плътният, мощен глас на владиката, неговата самоувереност и дори надменност бяха прогонили съня от очите му. Оставаше огорчението, оставаше умората. Съблече се за спане. Притегли стол до леглото си, откачи ламбата от стената, сложи я на стола. Легна с малката, много пъти прелиствана книжка
на Хамсун за любовта на Виктория. Светлината беше слаба, той придръпна още по-близу стола с малката ламба. По-скоро при нещастната Виктория, при нейната любов! Страница след страница, с очи близу до книгата и като че ли по-близу до Виктория, до нейния Йоханес… Утихна всичко друго в него, изчезна. Погледът му тичаше по редовете на книгата, по следите на Виктория, а в него беше Ангелика, Те вървяха заедно по следите на влюбените. Ангелика плачеше в него, тихо, без глас. „Не плачи, скъпа! Аз мислех, че съм те загубил, а ти си в мене. Колко дълго не съм те виждал! Тръгнах, без да те видя. Дълго гледах прозорците ти, балкона ти. И тръгнах, без да те видя. Но ти си в мене…“
Той се отпусна върху твърдата възглавница, отпусна се и ръката му с малката книжка „… Що е любов? Любовта е в твоята хубост, в твоята нежност, в гласа ти, във всеко твое движение. И в милите грешки, които правиш, когато говориш на моя език. Любовта е това, което и двамата чувствуваме, когато седим един до друг и мълчим. Любовта е и в нашето мълчание. И нека продължи до безкрай нашето мълчание, защото, когато мълчим седнали един до друг, ние мислим един за друг. Сега и аз мълча в това далечно село, в тая дълбока нощ, а ти си в мене. Това е любовта. Аз знам, че и ти сега не спиш и ние сме заедно, сами в тая глуха нощ. Това е любовта. За нея нема разстояния и далечини, нема прегради. Къде сме ние с тебе, когато сме заедно? Ние летим в светлина, която е по-хубава от слънчевата; тя не притваря очите ни с болка, очите ни гледат спокойно в нея и виждат чудесата, които стават в нас и около нас. Тя променя цвета си според нашите желания. Ние виждаме всичко, което пожелаваме да видим. Ние виждаме и това, което ще бъде за нас, ще стане за нас, както ние го пожелаваме. Такава е светлината на любовта — само красота и радост. В нея човешката душа се освобождава. Когато сме заедно или когато мисля за тебе, мислите ми летят свободно, желанията ми се раждат свободно, извират от сърцето ми. Ти ще кажеш, казвам и аз с тебе: в нашата обич ние живеем само за себе си, но нашите мисли са хубави, нашите желания са хубави. Спиш ли, Ангелика?“
— Не. И аз съм будна.
Той чу ясно гласа й.
— Къде се загуби, Ангелика? Толкова дълго не съм те виждал! Заминах, без да те видя. Аз бех с Виктория и тя пак ми разказа за своята тъжна любов. Тя казва, че в тъгата любовта е още по-силна. Ти също си тъжна понекога и редко се усмихваш. Къде си, Ангелика? Аз не те виждам…
Тя стои на балкона, притиснала пръст на устните си, очите й са широко отворени и пълни с ужас. Тихо! Не говори! Балконът е празен — няма ги саксиите, сандъчетата, няма ги цветята. Калайдисаното гюмче виси празно в ръката й, той знае, че е празно, без вода. Тихо! Не говори! Двукрилата врата на балкона е плътно затворена зад нея. Някой отвътре блъска гневно вратата с юмруци, иска да излезе на балкона, при Ангелика: „Дум, дум, дум.“
Борис скача в леглото си. Малката ламба мъждука на стола до леглото.
— Дум, дум. Даскале!
Той позна гласа на Петко. Далеко някъде в нощта се чуваха изстрели. Борис рипна от леглото, дръпна вратата. В здрача се белееше ужасеното лице на слугата:
— Даскале, пушки пукат! Нещо става по селото. По дървената стълба вън се чу бърз тропот. В тъмното ходниче се изправи сянката на селянин:
— Учителе… Голема андартска чета сардисва селото. То ще е за вас с владиката. Да ви скриеме некъде, ама… ама нема скривница.
— Селската чета излезе ли?
— Излезе. Излезеха и други. Дванайсет души. Нема повеке пушки. Нели скрихме пушките. Така беше заповедано. В планината са пушките.
Отвори се вратата и на другата стая, чу се гласът на владиката:
— Къде искате да ни скриете?
— Е па… — заекна селянинът. — Тука на тавана или… Некъде на по-скришно место. Немаме скривница в селото.
— Глаушев, не може ли да се излезе от селото? Отговори пак селянинът:
— Не може, дедо владика. Хванали са го гърците от сите страни.
— Тогава аз тук ще стоя. Къде… по таваните ли?
— Ще излеза да видя — рече Глаушев.
Той се спусна по стълбата в тъмното. Селянинът го последва.
Вън беше ясна, безлунна нощ. Разбъркани изстрели чукаха рязко и някак звънливо от всички страни на селото, изсипваха се на залпове. Остро пиюкаха и бръмчаха залутани куршуми, ту някъде съвсем наблизу, ту по-далеч. Право насреща, към изходния край на улицата, светваха за миг бледи искри. Небето се бе извишило между тъмнеещите се наоколо планински хребети, в озарените му дълбини тревожно трептяха рояци ярки звезди и между тях, ниско над хоризонта към изток — едрият бисер на Зорницата. Селото тънеше в мрак, едва ще се мерне изгърбил се покрив, разперената сянка на дърво. Някъде, в някои от близките къщи, пищеше обзето от ужас дете, селските кучета лаеха с отчаяна ярост и сякаш срещу всеки изстрел.
Глаушев мълчаливо се запъти нагоре по улицата. Чу се сподавеният глас на селянина:
— Даскале… къде?
Глаушев не отговори. Той се промъкваше край стени и огради накъм изхода на улицата. Тръгна по- отдалеко след него и селянинът. Изневиделица пред Бориса се изправи сянката на селския ръководител:
— Господин Глаушев… Ти…
— Какво става?
— Не смеят да влезат. Държиме ги. Хванахме сички улици. Ще се държим, ама… Много са. Да имахме
