селото. Натам се преля и другата, по-далечната вълна от изстрели, после се сляха в едно и завря, заклокочи вихър от гърмежи, като градушка, която чука, бие по керемидите, чупи ги на късчета. Какво ставаше там, току над селото?
— Требва да ги е ударил аскерът — трепна радост в съживилия се глас на стопанина, който също бе излязъл пред вратата.
Да беше се съмнало по-скоро! Тъмнината се разтваряше бавно в утринното озарение, утаяваше се в небесните дълбини на запад и ниско долу, по падините и долищата, в подножията на планините, които все още тъмнееха. Ала не продължи много нито кипналата стрелба, нито упорството на нощната тъмнина. Изгряващата светлина от изток заля селото, планинските стръмнини насреща, по небето не беше останала ни една звезда.
— Гледай, гледай, учителе!
По озарената височина току над селото се бяха разпилели човешки сенки, на малки купчини или по един, по двама и тичаха в безредие нагоре, да прехвърлят голото й теме. Доста по-назад след тях една дълга, разкривена редица други човешки сенки също тичаше нагоре и ту един, ту друг от тия люде се поспираше или приклякаше на едно коляно, та се чуваше отдалеко как вървеше с редицата разредена стрелба.
— Аскерът ги гони.
— Не е аскер, човече! Това е Караджата, момчетата на Караджата!
— Ай, господи… Те, те ще са. Ето и аз виждам. И къде аскер да гони андарти! — досети се най-после селякът. — Те никога не се гонят.
Чу се зад тях плътният, но поомекнал глас на владиката:
— Кога ще укроти човекът своята гордост от победата си над себеподобните… Ето и аз, и моето сърце се възрадва.
Той се бе изправил на вратата, без да го усетят, и бе видял по-добре от тях с далекогледите си очи какво ставаше по височината насреща. Борис рече:
— Да вървим да помагаме… Поне там, при пожарищата.
Той се запъти към насрещната улица, повлече се след него и стопанинът. Още в началото на улицата ги посрещнаха други неколцина селяни:
— Е, учителе… Куртулисахме и тоя път. Гонят ги нашите. Голема наша чета довтаса. Ония… дим да ги нема.
— Що става там, с огъня?
— Нищо. Изгоре каквото изгоре. Три къщи, две плевни. Запалиха ги ония. Не можаха целото село да запалят. И люде изядоха. Осем души. Две жени между них. И дете! Девойче! Ето го и дедо владика…
Приближаваше се и владиката. На две стъпки след него вървеше Петко, наперен, като че ли тъкмо той бе прогонил андартите.
— Къде е свещеникът? — попита владиката. — Да отвори църквата. Богу да се помолим и да благодарим.
— Дедо владика — рече Глаушев, — другаде сте нужен сега. Да дадете утешение, ако можете.
Не бяха нужни повече думи. От няколко страни из селото се чуваха женски писъци и безутешни стенания. Там бяха мъртвите. Там бяха пепелищата. Над селските покриви се издигаха кълба, разкривени стълпове бели пушъци, вече омаломощени, загубили своята унищожителна сила. Владиката тръгна пръв.
Спряха се пред плета на една от крайните къщи на
селото. Отнякъде изскочи селският свещеник — млад мъж, с черна, рядка брадица. Поклони се дълбоко, протегна двете си ръце:
— Благослови, владико…
Владиката машинално му подаде широката си космата ръка за почтителна целувка.
Неголемият селски двор беше пълен с люде — мъже и повече жени. На горния край на двора, недалеч от къщата, пушеше почерняло купище от кирпичи, недогорели греди, ситна, мека пепел от слама. Остро миришеше на изгоряло. За плета наблизу бяха вързани преживящ вол и крава с теленце, което, превило предни коленца под издутия корем на майка си, немилостиво блъскаше с челото си празното й виме. Унило стоеха добичетата вън — изгорял бе оборът им. Владиката влезе в двора с придружаващите го люде. Утихнаха викове и писъци, отвори се пътека между събралите се там. На влажната земя, току пред къщата, лежаха трима мъртви. Насреща зееше вратата широко разтворена, вътрешността на ниската къща се тъмнееше празна. Стените под широката стряха бяха наскоро варосани. Лежаха пред къщата си стопанинът, към тридесетгодишен мъж, стопанката и детето й до нея, към петшестгодишно девойче. Излезли са, види се, да спасяват обора, кравата, теленцето й. Там са ги настигнали куршумите, пред Вратата на къщата им. Жълтото лице на мъжа беше присвито от гняв или отчаяние, стиснатите му зъби се белееха между разкривените устни. Жената лежеше възнак, с широко разтворени очи, застинали в ужас. Тя бе протегнала едната си ръка и там, до ръката й, се бе присвило детето, сложило кротко главица на земята — изтичало след майка си в оня час и не е усетило, изглежда, смъртта. Червенееше се съсирена кръв по земята край мъртвите, още влажна по бялата риза на жената, по ризката на детето. Близу до мъртвите, притиснато към една по-стара жена, стоеше по-големичко девойче и някой бе побързал да върже черна кърпа на главата му, побързал да бележи сирачето.
Не каза нищо владиката. Мълчаха и всички други там. Някой се изсекна в шепата си. Селският свещеник не изтрая — уплашил се бе от общото мълчание и започна бързо-бързо, поприведен към ухото на владиката:
— Не са само тия. Има още шест души. Ей сега умре един, со щик ударен. И не е за пръв път това с нашето село. И по всички села тук по нас, владико свети, влизат убиват, палят…
Голямата глава на владиката все повече натежаваше към гърдите, но той и сега нищо не каза.
Като че ли мина внезапен вятър през людете. Заозъртаха се, зашепнаха. Пръв се извърна Борис Глаушев, В двора бе влязъл Караджата — окръжният войвода. Спрял се бе там с манлихера, опряна на земята. Стояха зад него и двама четници, също с пушки в ръка. Чу се високо гласът на войводата:
— Такъв късмет ще имат поне: владика да ги погребе.
XLVII
Вечерта, след като прекара няколко часа с Бориса Глаушев, Ангелика излезе от стаята му, обладана от дълбоко спокойствие, което чувствуваше и с душата си, и с тялото си като нещо осезаемо. То беше и една непоколебима смелост, непреклонна решителност. Още щом излезе от стаята на любимия, тя почувствува, че сега ще й са нужни тъкмо смелост и решителност. И беше спокойна — те бяха в сърцето й. На чардака я пресрещна Фотина. Изпаднала бе в някакво безумство стопанката, махаше ръце, сякаш да се нахвърли върху момичето, лицето й се бе разкривило, очите й — да изскочат от дупките си, сълзи на поточета течаха от тях и размазваха червилото по бузите й. Не можа да свърже веднага и приказките си Фотина, в гръцкия си език бъркаше ш български думи:
— Що стана… що направи! Ангелика! Ти! Никога не бих повярвала, че ти… Толкова време сами! Ще ти го кажа направо: аз не съм дете, сещам се. Стоите затворени вътре, мълчите, не се чува дума. Знам що става. Ами сега? Ами сега! Братята ти, баща ти, ще ме заколят. Всички гърци в О. против мене. Жива ще ме изгорят!
Ангелика я слушаше търпеливо, но нямаше какво повече да слуша.
— Успокой се, лельо Фотини. Не викай. И мълчи ей за всичко, мълчи си! Кой може да узнае? И не е станало нищо лошо. Каквото и да стане най-после, аз сама ще си отговарям. Пред когото и да е. Сбогом, лельо Фотини. И мълчи си, мълчи си!
Тя забеляза още от прага на портата, че по улицата бе започнало вечерното раздвижване. Нищо. Прекоси улицата. Поздрави две съседки, които чакаха да видят какво ще каже, какво ще направи. Чу ги как зашушукаха зад гърба й, захихикаха в един глас. Нищо. Тъкмо да прекрачи прага на бащината си къща, пред нея се изправи Димитрис. Лицето му беше леко побледняло, очите му я гледаха като замръзнали. Отстъпи една крачка, пусна я да влезе. Попита я тихо, с пресъхнал глас:
— При него ли беше?
