тежки, неподвижни и като че ли цяла тълпа в стаята. Девойката виждаше и знаеше, че от стените я гледаха всичките живи и мъртви роднини на семейството Мило-нас, всички славни герои на Гърция, още по-строги в своите тежки, позлатени рамки. Тя потърси погледа на баща си, но старият като че ли се криеше в мътната светлина на абажура. Сепна я твърдият, студено тържествен глас на Димитрис:
— Ние знаем всичко. Ето тук и татко. Слушай и запомни добре какво ще ти кажа: от днес нататък, от тоя час, ти ще прекъснеш всякакви връзки с българина отсреща. ВсЯкакви връзки! Да не си посмеяла дори да го погледнеш и да не се мярваш вече пред очите му! В противен случай той ще бъде убит. За няколко дни. За ден или два. В това можеш да бъдеш напълно сигурна.
Пламъчето на ламбата, затворено в стъкления глобус, тихо съскаше. Загледана някъде пред себе си с огромни очи, Ангелика промълви:
— Сигурна съм. — И добави: — Ти ще пратиш някого…
— Ще пратя!
— А можем и ние самите да го убием това мръсно куче! — викна, протегнал врат към нея, Ставрос, по- старият й брат.
— Вярвам.
— И да знаеш — продължи Ставрос Милонас, — да знаеш, че ние тук вземаме твоята работа в ръцете си. Бяхме те изпуснали, разглези се ти, глупачка такава. В скоро време ние ще ти намерим мъж, няма да те оставим да ни позориш пред целия град. Чу ли добре?
— Чух.
— Хайде излизай сега! Ангелика излезе.
XLVIII
Тя влезе като сянка в стаята си. Затвори вратата безшумно — нямаше сила в ръката й, да я затвори по-смело. Посрещнаха я старите, насълзени очи на баба й, която лежеше на постоянното си място в ъгъла и я очакваше. Старата жена видя нейното побеляло, отслабнало лице, чернееха се само леко приподигнатите дъги на веждите й, спуснатите, преплетени мигли. Ангелина и сама за себе си беше като сянка — не усещаше ни собственото си тяло, ни колебливите удари на замрялото си сърце, изпълваше я някаква пустош. Неясен, далечен се чу плачливият глас на старата:
— Забави се много тая вечер, Ангелика… Откога те чакам…
За нея най-щастлив бе часът, когато вечер внучката и се прибираше в общата стая и те оставаха сами за през цялата нощ. Самичка, старата жена се боеше от мислите си, от близката смърт, от нощната тишина и мрак. Ангелика прогонваше всичките й страхове. Но сега старата я проследи с голяма уплаха как мина тя до леглото си, отпусна се там с премалели ръце в скута, дигна блуждаещ празен поглед. Бабичката се раздвижи в своето легло насреща, доколкото можеше да се движи, опита се да се приподигне:
— Какво ти е, чедо? Какво е станало?
Ангелика свали поглед към нея. Просветна погледът й — връщаше се девойката отдалеко към себе си. Старата се изправи с неочаквана сила, седна на леглото. Ангелика промълви:
— Аз им казах: добре, чувам. Разбрах всичко. — И отеднаж проплака: — Бабичко, мила бабичко! Те ще го убият!
— Кой, чедо? Кого ще убият?
— Бориса ще убият. Димитрис ще го убие, Ставрос.
— Ах, боже…
Уплаши се още повече старата жена. Огледа се — как да помогне, с какво да помогне на Ангелика? Да, Димитрис и още повече Ставрос… Люти бяха те, гневливи, виждала ги бе тя и с оръжие.
— Ами ти кажи му, чедо… Да се пази, да иде някъде.
Ангелика не я чу, но тя също мислеше за спасението на своя любим:
— Аз вече не мога да го виждам. Никога вече няма да го видя. Ако само подигна завесата на прозореца и погледна нататък и ако ме види Димитрис, те ще го убият. Аз няма да се приближавам вече до прозорците, ще държа ръцете си — преплете, стисна тя своите бледи, внезапно оживели ръце. — Цяла ще се вържа, да не мога да ставам, ще потъна някъде, ще изчезна.
— Но ти заключи отвътре вратата! — зарадва се на своята доеетливост старата. — Заключи и си гледай. И аз ще пазя!
— О, бабичко, мила бабичко… Те ще следят. Те сега навсякъде ще ме следят, те и него ще следят.
— Ти пиши му писмо! Писмо му пиши. Да знае. Дай го на Фотони. Аз ще я извикам да ми разтрие краката.
— Никога вече Фотини няма да влезе в нашата къща. Старата жена въздъхна. Не можеше да помогне на
внучката си, нямаше сили, с нищо не можеше да й помогне. Само със сълзите си. Ангелика беше самичка. Ангелика говореше със себе си:
— Сега той ще ме търси. Ще ме чака. Ще стои на прозореца. Ще хода по улицата. Ще стои пред портата насреща, ще се спира под нашия балкон нощем. Ще чувам стъпките му, когато излиза и когато се връща. Ами, бабичко, той ми е мъж! Той е мой мъж и аз съм негова жена.
— Що каза, сине?
— Няма да ме види никога. Аз мога да доведа убийците му с един свой поглед, с едно подигане на завесата. Тук ще стоя затворена и ще го пазя. Ще кажа на Димитрис, че никога няма да погледна българина, няма да се мярна пред очите му. Проклетият Димитрис Проклетият Ставрос! И всички — като тях, убийци като тях!
— Недей, Ангелика1… Те ти са братя.
— Братя… Една и съща майка ни е раждала, еднаква кръв тече в жилите ни. А от тях ми иде най- голямото зло, иде отрова, иде черна омраза, смърт. Аз не ги разбирам с техните вражди, с тяхната гордост, с тяхното величие, с тяхната омраза към другите, които не е от нашата народност. Не ги разбирам и не искам да ги разбера. Тяхната гордост ме измъчва, задушава ме, унижава ме, кара ме да се срамувам. Каква безсмислица! Само заради едно име, само заради някаква празна слава, от някаква алчност за надмощие такава бясна омраза, толкова човешка кръв, убийства всеки ден. А той, бабичко… — усмихна се отеднаж Ангелика, умилно, сякаш през сълзи, гласът й се пречупи, омекна, позатихна. — Той не ми е брат, той е от чужда кръв, но ми е помил от родните ми братя. С него ми е винаги хубаво, искам да бъдем винаги заедно, искам да знам всеки миг гкъде е той, какво прави, -какво мисли, мисли ли за мене. Той освободи сърцето ми от всичко., което разяжда отвътре като отрова, което ни плаши, което ни прави зли и завистливи. Аз обичам всички и никого не мразя. Дори и… Димитрис, и Ставрос, макар… макар да ги проклинам в тоя черен час. Такава ме направи той, моят Борис. Борис… Българинът. Врагът. Ти знаеш ли, мила моя бабичко, колко умен е той, колко добър е той, Борис, моят българин?
— Трябва да е добро момче, щом…
— Той казва: ние, гърци, българи, не бива да се мразим, а трябва да си помагаме. Тая земя е наше общо отечество.
— Ами те, българите — подзе неуверено старата, — те, чувам, също убиват, убиват от нашите.
— Не! Той не! Той не убива, той не е убиец, не праща убийци. Димитрис лъже. Моя българин се бори против турците. Знам аз, виждам го какъв е. Той самият ми каза, от устата му го чух: тая земя е…
Влезе госпожа Ксантула Милонас, тихо затвори вратата. Тя всичко вършеше тихо, неусетно, бързо. Беше мълчалива, винаги заета с нещо. Къщата й трептеше от чистота, готвеше вкусни гозби, сама месеше хляба за людете си, сама уши панталонки на Ригас, изплете му хубави чорапки за Великден. Ангелика и Дрооо вървяха след нея, да й помагат. Ще каже само двете най-нужни думи; усмивката й преминаваше като далечен лъч по лицето й. Беше слабичка, бледа — Ангелика знаеше, че постоянно я болеше стомах. Или кир а Ксантула Милонас може би все още скърбеше за умрелите си деца. Или пък… такава се е родила и така живееше сред людете. Влезе, седна на леглото до Ангелика, взе ръката и. Ангелика сама примушна изстиналата си ръка в нейната.
— Баща ти, Ангелика. Ще умре от мъка.
— Не, мамо, никой няма да умре. Аз вече казах, обещах да не го виждам. И ако трябва някой да умре, това ще…
