там, не се свършват страданията им и стават още по-големи, стават страшни. Да ви припомня само за село Зелеииче, дето беха избити тринайсет души, да ви припомня и за село Загоричани, Дето беха разстреляни и изклани от андарти седемдесет и осем души селяни — мъже, жени, деца, — а сега вече нема село в тия две околии, в което да не са влизали гръцки чети. И нема село, в което да не са палени къщи, да не са убивани хора, да не са бити, мъчени, заплашвани със смърт. Има селца от по десет-петнайсет къщи, а са убивани в тех по десет и
повече души, от всека къща по един, по двама. Убивани са и жени, и деца, и стари хора, видех аз с очите си. Сега е по-страшно, казват там, отколкото след въстанието, когато нахлу по селата аскер и башибозук да пали, да коли, да граби, да плени. Аскерът като порой миназамина, каквото направи — направи. Сега там треперят хората ден и нощ, ден и нощ чакат да се покаже отнекъде андартска чета, не знае човек откъде, свободно се движат навсекъде гръцките чети и по всеко време. Пазят се некак хората, по всички села излиза милиция да пази, там са и нашите районни чети, не са малки, а гърците често се движат по педесет, по шейсет души, та и повече. И всичко това, тия мъки, тия кърви, тия пожари, всичко това става в името на Христовата църква, за величието на Елада. Станете гърци, върнете се към патриаршията, повтарят гръцките агитатори, за да живеете спокойно и щастливо. Станете гърци, иначе ще ви унищожим, камък на камък нема да остане от селата ви. Но — прекъсна изеднаж Глаушев разказа си — аз вече повтарям известни работи.
— Повтори ги още един път — отвърна му тутакси Бобев, като че ли го бе дебнал да каже тъкмо тия думи. — Да не се забравят. Да не се забравят! — Глаушев бе седнал на мястото си, но Бобев продължи: — Да чуем, Глаушев, да чуем и окръжния войвода, какво мислите вие, като очевидци, какво мислите, че е нужно да се предприеме срещу гръцките чети, срещу тая напаст.
— Видехме и това с очите си — скочи отново Борис. — Видехме какво требва да се предприеме: Петър Донев с трийсетина добре въоръжени момчета веднага прогони андартите.
Едва сега се поразведри лицето на председателя, той кимна с глава и рече сговорчиво:
— Такова е решението и на рилския конгрес миналата година. Срещу оръжието — с оръжие.
— Да се постегнат четите — започна Караджата, окръжният войвода, като човек, който знае що говори, и продължи: — Да влезат и по-будни хора в нашите чети. Андартските чети ги водят офицери, а между самите андарти има подофицери, обучени войници от гръцката войска. И още нещо: да не чакаме те да ни нападат, да нападат нашите села, ами ние да ги нападаме и гоним. Ще кажа и за селската милиция: секо село може да даде
хора, но оръжие нема за сички. Старата болка за оръжие сега е още по-голема. Знам аз какво става с четника, как се чувствува той, като дигне манлихера на рамо и тури наган в пояса си.
— Да — мръдна с ръка по масата председателят, но мигом спря ръката си, като да бе допуснал непозволено движение, и дигна строги, мрачни очи към насядалите срещу него: — Това, за оръжието, вече се знае и требва да направим необходимото. Нужно е и време. А ето ще кажа аз: да ги ударим най-напред по главата. Здраво. Тука, в О. Тука да усетят най-напред нашата сила. Досега — ударим ги, ударят ни и те. А сега — да им смачкаме главата с един удар. — В стаята настана тишина и всички там впериха погледи в него. Не свали и той погледа си и гласът му стана по-твърд: За един ден или най-много за два дни да избием всичките им по-първи хора, като започнем от техния консул, от главатаря им. Заедно с него и доктор Василис Фотиадис, Ставрос Петракис, Сотирас Скуфас, Диамандис Кокинос, Никое Мавромихалис, Коцос Сакелариос, Стей-рос Грипарис, Танасис Янидис, Панайотис Георгиу, Димитрис Милонас, Ставрос Милонас.
Той млъкна. Някой там промълви:
— Единайсет. С консула — дванайсет.
— Да — рече Бобев. — С консула — дванайсет. Борис Глаушев усети как изстина, вледени се за
миг кръвта по цялото му тяло: последните двама бяха братята на Ангелика. После се видя хванат, притиснат между железни стени. И веднага се вдаде, вкопча се сякаш в гласа на Гьоре Коцев, обърна се цял към тоя глас, с душа, обладана от безмерно отчаяние. Гьоре Коцев заговори предпазливо, виждаше се уплахата му:
— Ами това, даскале, дето си го наумил, не е шега работа. За един ден, казваш, за два… толкова люде, и консулът с них. Големо нещо ще стане. Те нема да стоят со скръстени ръце и ние да ги трепаме. Ами турците? Как ще я наредиш ти, господин Бобев, тая работа, като по часовник, за ден-два и…
— Ще я наредя. Искам само вашето съгласие. Както е сега, поновому. Четите, четите… Я да видим ние тук що можем да направим! Ще ги поразим с един удар. И турците ще си прехапят езика. И чуждите консули, и всички. Търпехме ние много досега. Да не са по-силни
от нас! Само нашето търпение е големо и нашата нерешителност. Пропуснах да кажа, че ще ударим и тоя, Джамбазович, сръбския книжар. Или ще му хвърлим бомба в книжарницата. По същото време.
В стаята стана още по-тихо. Прозвуча гласът на Караджата и твърде весело в тая тишина:
— Добра работа си намислил, председателю. Само де да видиме как ще я свършим.
Той се огледа усмихнат, като да се радваше на смущението сред насядалите там. Някои бяха навели очи към пода, други не знаеха накъде да насочат погледите си, някой премести стола си, чу се сподавена въздишка. Богдан Бобев пак започна и като че ли всичко беше вече решено:
— На всекиго ще изпратя по две момчета. Знам кой къде се намира по всеко време. Те не се и крият. И консулът излиза всеки ден.
— Ти за консула — обади се пак Гьоре Коцев, –. с него тя не е толкоз лесна. Той не излиза сам, никога не е сам.
— Ще му изпратя и аз повече хора.
Пак тишина. Никой не се решаваше да възрази, а и никой не се решаваше да одобри, да даде открито съгласието си. Блазнеше неотразимо тая смела мисъл на председателя, будеше гордост, разпалваше честолюбиви @же ания, внушаваше примамливо чувство на сила и надмощие, ала и плашеше. Богдан Бобев като че ли и за това бе мислил:
— През тия дни всички вие и всички наши по-първи хора ще се пазят добре, ще ходят по дваматрима, пък и от къщи нема да излизат, а на некои ще пратя и от момчетата, да вървят с тех. Това ще бъде за тия два-три дни, после не ще има и никаква опасност. Главата на гръцкия комитет ще бъде отсечена и кой ще се реши сам да дигне оръжие?
Борис Глаушев местеше поглед от човек на човек, избягваше да погледне само председателя. Няма ли някой да заговори по-смело, да даде най-точния отговор? Той сам бе влязъл в тоя въртоп, между тия смазващи го стени, с всички свои досегашни мисли и дела, та и с последните си думи, които едващо бе изрекъл. Дотук го бе довела логиката на борбата, нейната закономерност, може би и непонятният фатализъм в нея. Той самият бе говорил за четите, а как ще отхвърли една такава смела мисъл за съкрушителен удар върху гръцката въоръжена пропаганда, срещу гръцките домогвания, срещу гръцките удари? Ами тъкмо така трябва да се действува! И ето, заедно с тия хора, заедно с Караджата, той трябваше да дигне ръка за убийството на двамата братя на
Ангел ика.
Край стената срещу него Тале Кръстев едваедва се помръдна, стисна длани, потърка ги в някакво колебание. Борис впери в него очи, пълни с отчаяние и надежда. Заговори Кръстев, приведен сякаш сам над себе си, в гласа му сега нямаше никакво колебание:
— Ти се лъжеш, Бобев. С един удар! Тия ще избиеш, ако ги избиеш, ще дойдат други. Гърците и гърко- маните в О. са хиляди. Ами да си направим добра сметка! В Македония и Одринско те са стотици хиляди. Зад тех е и Гърция. С офицерите си, с хазната си. И турците им помагат. Как я мислиш ти тая работа? — Той дигна поглед към председателя и продължи: — На удара — с удар. Удар след удар. Я да помислим ние дали не може по друг начин с тех…
— Ха! — плъзна Бобев и двете си ръце върху масата. — Казах ли аз… Ти слушай… Имахме ние и преди такъв чешит като тебе. Тук и преди тебе се е говорило за други начини. Нема други начини! Не виждаш ли те какво правят? Избиха хората ни бе! Още ли други начини? Не искат. Не приемат. Не ни разбират. Те държат за Гърция.
— А ние? Требва да ги накараме да ни разберат, да ни поверват. Докато се държим и ние, и те за кобура, не можем да се разберем по друг начин. И да искаме. Аз и не съм съгласен с тебе. С твоя… удар.
