белееше плик. Колкото и да беше голямо нетърпението му, той отвори плика внимателно, сякаш се боеше да не нарани някого. Разгъна листа хартия и веднага пристъпи към прозорците. Написани бяха там няколко реда и пак на френски:
„Не ме търси, не ме чакай! И те моля от сърце с нищо да не показваш, че се интересуваш от мене. Така трябва, поне за известно време. Аз ще ти се обадя, когато стане възможно и нужно. Бъди търпелив, мили, бъди много предпазлив. И въпреки всичко аз оставам завинаги твоя невеста пред бога и в името на нашата любов.“
Подпис нямаше. Не беше и нужен.
LII
Валията на О. даваше прием. Тия приеми ставаха два пъти в годината в едно широко помещение на долния кат на конака. Валията даде последните си нареждания и вече се готвеше да се прибере в едно от задните отделения на конака, където беше частното му жилище, за да облече парадното си облекло, когато дотича башполицът Сабри ефенди.
— Вали паша ефенди… току-що стана убийство в чаршията при часовника.
Шефът на о-ската полиция бе облякъл най-новата си униформа и като че ли беше недоволен тъкмо защото му пречеха да вземе участие в тържеството. Валията помръдна устни — синкави и влажни, ясно очертани между подстриганите мустаки и кръглата прошарена брада. Той каза:
— Днес ли намериха…
— Убит е, вали паша ефенди, Ставрос Петракис. Един от най-богатите гърци в О.
— Знам го. Българският комитет, нали?
— По всичко изглежда.
— Никой не е заловен, а?
— Още никой, вали паша ефенди.
— Направете нужното. Но без много шум. Днес… без много шум. Те като че ли нарочно…
— Не вярвам, вали паша ефенди. Нели знаете, не е за пръв път. Избиват се… гърци, българи…
— И добре правят, но днес… Ще се помисли, че нарочно. За да бъде и срещу нас. Изпълнете дълга си, башполиц ефенди.
Сабри ефенди излезе на площада пред конака и тръгна надолу по улицата край реката, следван от един полицейски юзбашия и няколко заптиета. Къде ще търси убийците, щом вече са успели да избягат? Потъваха вдън земя, дяволите да ги вземат, и от едната, и от другата страна. Имаше къде да се крият — цели махали техни сънародници, наежени едни срещу други, убиецът може да влезе във всяка порта, стига да е от неговите. Оставаха пак обиските по махалите: когато убиецът е българин — по българските махали, когато е грък — по гръцките. И винаги с едни и същи резултати, тоест с никакви резултати. Работата на полицията санким беше да покаже, че не гледа само сеир със скръстени ръце. Знаеха се главатарите и на едната, и на другата страна, Сабри ефенди познаваше и мнозина от хората им, но… трябва да ги заловиш на самото място. И после, нели каза и вали паша ефенди: нека се избиват, нека се изтребват взаимно, така и за дьовлета е по-добре.
Свечеряваше се. Тая най-оживена улица от двете страни на реката тежеше от люде и особено по това време, когато всеки бързаше да привърши своя ден. Сред общата врява и тропот, през непрестанния шум на пълноводната пролетна река, който изпълваше дълбокото й корито, тук се дочуваха и трите езика на пъстрото население на О., най-вече българският със своето изобилие от ясни звуци. На български говореха и тия, които не можеха да се разбират с другите на собствения си език — евреи, власи, ариаути, цигани. Башполицът вървеше бързо през навалицата, всеки му правеше път, после мнозина се извръщаха да погледнат още еднаж полицаите. Разчуло се бе за новото убийство, някои бяха чули изстрелите, други бяха видели убития, както бе легнал насред улицата, досам него бе паднала в праха и една едра охридска белвица1, която едващо бе купил от насрещната рибарница.
Башполицът и людете му изчезнаха надолу. Бързо се затвори сред навалицата и пътеката след тях — нямаше време да мисли човек дълго за други неща освен за работата, която трябваше да свърши, преди да се стъмни. На един от многобройните дървени мостове тук бяха се спрели двама млади мъже и нещо се препираха. Никой не се заслушваше в разпрата им, бързаха людете край тях, та и ги побутваха в бързината си на тесния мост. От аптеката срещу моста излезе доктор Василис Фотиадис — висок, сух мъж със строг поглед, рано още облечен в светъл, добре скроен европейски костюм, прихванал тънък бастун от абаносово дърво с дългата си жилеста ръка, която беше прихлупена до китката от колосаната, снежнобяла ръкавела на ризата му.
Щом доктор Фотиадис стъпи на моста, единият от спорещите там рязко се отдели от другия, пресрещна доктора и от две стъпки извади срещу него револвер.
---
1 Белвица — вид сладководна риба.
Бързо се сляха с шума на реката три изстрела. Доктор Фотиадис трепна, изпъна се с широко разтворени очи, сякаш не можеше да се начуди на станалото пред него. Силната му ръка хвана по-здраво бастуна и натисна върха му връз протърканите греди на моста. Това беше за единдва мига, до третия изстрел. После докторът се просна възнак с целия си ръст между двете разкривени перила на моста, бастунът му светна със сребърната си ръчка и отскочи встрани. На закопчаното му сако бързо се появи влажно кърваво петно. Минувачите бяха отворили широк кръг наоколо и като че ли най-напред искаха да видят всичко докрай, едва след това се развикаха, заозъртаха се, някои се спуснаха да помагат на падналия:
— Бре, що стана?
— Умре човекът…
— Я що кръв!
Доктор Фотиадис лежеше неподвижен, около него се насъбраха още повече люде, нямаше ги само двамата млади мъже — убиеца и другия, — които се бяха спрели на моста, за да дочакат жертвата си.
И когато беше всичко свършено, любопитните на моста бяха влезли вече в оживен, шумен разговор, през поразредената върволица по улицата се зададе Сабри ефенди, башполицът, с празничната си униформа. Бързаше до него и юзбашията, след тях без нужда подтичваха заптиетата.
Докато се мръкна съвсем, убити бяха още трима гърци, а други двама бяха ранени. По улиците, в магазина на единия от убитите, друг бе убит пред портата му, тъкмо бе понечил да влезе в своя дом. От убийците не беше заловен нито един. Разчу се, че бил ранен един от тях, ранил го нападнатият, който също бил успял да извади оръжието си. Тая вечер улиците на О. опустяха по-рано. По всички чаршии, та и по махалите пукаха револвери, падаха люде. Никой не се спираше да погледа дори лъскавите файтони на руския и на австрийския консул, охранените атове, които тракаха с подкованите си копита и дигаха искри по калдъръмите накъм конака на вали паша ефенди.
Въпреки тревожната вечер гостите в конака се събраха до един. И когато бе влязъл вече и последният в широкото приемно помещение, разтвори се вътрешната му врата, показа се там самият вали паша в парадното си облекло, цяло отрупано със сърма и злато, с рубини и брилянти по многобройните медали и звезди на гърдите. Аленееше се на силната светлина високият, сложен право над очите фес на валията, изпод дългия черен сюртук се червенееха широките лампази на немного добре изгладените панталони. Той огледа помещението и най-напред двата кристални полилея, провесени от дървения, синьо боядисан таван, многобройните ламби по стените. Всичко беше в ред. Зад домакина стояха и други о-ски сановници — белееше се голямата чалма на главния мюфтия, стърчеше високо сивият кавалерийски калпак на пашата на дивизията, жълтееха се лицата на люде, които цял живот прекарват на затворено, под сянка, пушат непрекъснато цигари и наргилета, изпиват по двайсетина кафета всеки ден, а някои тайно се наслаждават на силна ракия или афион.
Гостите се бяха наредили в широк полукръг и никой не искаше да остане зад другия — гологлави, с напомадени коси, с навирени краища на мустаките, във фракове, в колосани бели ризи с бисерни или брилянтени копчета или в униформи, извезани със злато и сребро. В отделна група, току до чужденците, стояха пет-шест души офицери и по-млади турци с фесове, но също във вечерно европейско облекло. Там наблизу бяха застанали и двама чуждестранни офицери, изпратени като инструктори в Турция. Срещу по-
