— В Македония нямаше сърби, господин консул. Доскоро нямаше никакви сърби.
— А сега има! Нужно е да се съобразяваме с фактите, нели?
Българинът замълча, но личеше усилието му да се сдържа. Замълча и русинът, но после каза с позатихнал глас:
— Моето отечество ви мисли само доброто.
— Да. Ние очакваме само добро от вашата велика родина. И справедливост тоже.
Руският консул кимна и се оттегли. Сърбинът побърза пак да се присламчи към него.
Започна нещо като поклонение пред българина, предпазливо или уж някак случайно. Най-напред се приближи италианският консул — твърде жив, макар и вече немного млад човек, приветлив, засмян, той сякаш се радваше, че бе изпреварил другите си колеги. Надалеко се чу френският му говор с подчертан италиански акцент:
— Вие сте толкова самотен, господин консул, защо стоите така, да не би да не сте разположен, здравето е, което обуславя всичко и особено при нашата…
— Не, не… Добре съм — едва успя да каже българинът.
— Да… Турските сладкиши са чудесни, само че малко тежки, нужно е да се консумират по-бавно, на почивки, и това, разбира се, не е случайно, отговаря напълно на темперамента на източния човек. Все пак превъзходно нещо е италианският вермут, питие божествено, възхитително, чудно, омайно, разлива се като огън по жилите, вдъхновява, буди радостни, мечтателни, крилати, смели мисли. Нели така? — Той завъртя твърде подвижните си очи, да огледа залата, и като спря неспокоен и някак заговорнически поглед върху лицето на събеседника си, продължи с понижен тон: — Казвал съм ви и друг път, ние сме ви най-добрите, най-безкористните приятели, винаги сме във ваша защита, винаги и навсякъде, и това не е случайно, съдбата на Италия напомня вашата съдба и още преди векове, по времето на Рим, ние сме живеяли в една могъща общност, заедно с цялото Средиземноморие. Нищо не ни разделя и сега, а по-скоро ни свързва едно здраво приятелство, учител на вашите революционери е нашият велик Гарибалди, едно име, което…
Австрийският консул, който не изпущаше от очи тия двама свои колеги, не можа, изглежда, да чака повече. Приближи се направо — какви поверителни разговори можеха да се водят на такова място? Той издържа спокойно съкрушителния поглед на италианеца и дори му кимна приветливо. Италианецът рязко се обърна и се отдалечи, а той го проследи за миг с ироничен поглед, после лицето му придоби съсредоточен, малко угрижен или може би съчувствен израз. С това лице се загледа австриецът в българина и като да очакваше предварително неговото съчувствие.
— Вие знаете — започна той с една все пак сдържана интимност, — знаете за техните намерения да скочат на Балканите, тесен им е, стиска ги техният ботуш. Те впрочем не са толкова страшни за нас, не са страшни те за никого. Господин колега… — Тук австриецът се опита да докосне с ръка българина, но изеднаж дръпна ръката си и я притисна към копринения ревер на своя безукорен фрак, пое въздух с тънките си, леко потрепващи ноздри и продължи: — Господин колега… Вие, българите, пък и всички по-малки славянски народи имате само един наистина опасен враг: руската мечка. Пазете се да не ви погълне.
— Не го чувам за пръв път, уважаеми колега — възрази нетърпеливо и доста рязко българинът. — Ние не се боим от никого, ние се осланяме на нашата национална правда.
— Правда, правда — усмихна се тънко австриецът. — Господин колега… силата е, която решава всичко. Вие сте малък народ, вам ви е нужно да се опрете на нещо по-солидно.
— Разбирам. Ами какво ще кажете за солунското пристанище?
Австриецът стисна устни, тънките му устни съвсем изчезнаха. И като че ли искаше да промени разговора:
— Австро-Унгарската империя е до голяма степен, до твърде голяма степен славянска държава. Поляци, чехи, словаци, словенци, хървати, сърби… Никъде славяните не са така свободни. Нито дори в Русия, която… Австро-унгарската монархия е монархия либерална в най-добрия смисъл на тая дума.
— Да, да… — отвърна разсеяно българинът, отправил поглед някъде край събеседника си.
Приближи се един от чуждестранните офицери. Австриецът млъкна и се обърна към него, офицерът кимна и на двамата, после заговори с българина и с някаква подчертана откровеност.
— Ние сме тук по силата на мюрнбегските решения1 на двамата императори и трябва да кажа, че дойдохме с най-добра воля, но усилията ни не дават очакваните резултати. Не ни се дава отникъде необходимото съдействие.
---
1 По името на австрийския град Мюрнберг, където през есента на 1903 г. е станала среща между руския и австрийския император и където е била изработена програма за реформи в Македония.
Дори и от ваша страна, господин консул, от страна на тукашното българско население, което е най- заинтересовано. Днешните изстрели тук, във вилаетския град, потвърждават това. Жалко, господин консул, жалко. Вашите революционери пилеят напразно силите си и отегчават още повече положението на християнското население. Смели хора, ще кажа като войник, но безполезно ще остане тяхното себеотрицание. Борбата им се изражда в междуособици, които правят все по-трудна всяка външна помощ. Българинът приподигна рамена:
— Тукашното българско население не намира за много ефикасна външната помощ. Поне досега. Стигна се само до някакви реформи, които засягат… пъдарите, полските пазачи. Нарекоха ги пъдарски реформи. Е, да, вашето присъствие, присъствието на чуждестранните военни мисии все пак вдъхва по-добри надежди сред тукашното християнско население, доколкото…
Край тримата мъже някак внезапно изникна един от турските офицери. Той бе дочул последните думи на българския консул и с това започна.
— Господа, прощавайте, че се намесвам, но… не.щастията на Турция започнаха, откакто некадърни наши управници, хора изостанали, назадничави, допуснаха да се месят в нейните работи, да се разпореждат с нейните съдбини чужди, външни сили. Коя друга държава би позволила подобно нещо? — В смелото възражение на турчина нямаше ни следа от предизвикателство, някак прекалено изискана беше и цялата му външност, всеки негов жест, както и парижкият му френски говор. Той продължи, като задържаше пламналия си поглед все по-дълго върху българина: — Нашата страна трябва да бъде и ще бъде обновена коренно, ще се намерят сили, които ще изградят едно здраво вътрешно сцепление и ще изведат държавата ни по пътя на напредъка. Това и само това ще бъде от обща полза за всички населяващи Турция народи, които, схванали веднаж общите си интереси, могат да стигнат й до едно общо обединяващо име.
Българският консул, към когото всъщност беше насочено това изказване на офицера, подхвана колебливо и твърде дипломатично!
— Ние случайно попаднахме на тая тема., . Моята
дейност тук, в качеството ми на княжески търговски агент, се ограничава…
Сега турчинът изеднаж разкри като че ли друг свой образ — той прекъсна българина с един неочаквано рязък жест:
— Не, не, господин консуле! Ние с вас, българите, можем да се разберем най-добре и трябва да се разберем.
Застаналите там трима мъже чуваха не за пръв път проповед на един младотурчин, но сега я чуваха в конака на валията. Приближи се и представителят на Франция, мълчаливо усмихнат. Той, види се, бе решил, че може да направи това сега, без да предизвика каквото и да е подозрение. Ала в същия момент един далечен и сякаш подземен мощен гръм изпълни залата, заглуши тихата, неравна врява между стените й.
Турският офицер млъкна и се ослуша. Заоглеждаха се и всички там, но в следващия миг всеки побърза да покаже по някакъв начин, че нищо не е чул, нищо не е забелязал. Само откъм ъгъла, където се бяха умълчали сред облак тютюнев дим о-ските агалари, долетя издебело несдържан глас:
— Бомба. А? Я гледай ти…
Приемът не продължи още много. Сякаш всички гости отеднаж забелязаха, че вали паша ефенди беше вече уморен.
LIII
