кара да върша това, което не искам да върша, което не би требвало да върша. Подтиква ме против волята ми, против разсъдъка ми. Смущава ме, когато требва да бъда най-силен, разбърква, замъглява мислите ми, разклаща верата ми, сломява силата ми, кара ме да се разкайвам, да се срамувам от себе си. Аз вървя винаги срещу него, отивам винаги там, откъдето иска той да ме отблъсне, да ме прогони, да ме принуди да бегам. Винаги срещу него, за да го надвивам, но това е трудно и е една непрестанна борба, тежка, мъчителна. Аз искам да го изтръгна от сърцето си като зъл трън, който се е впил там. Искам да се освободя от него, да освободя от него ума си, волята си, душата си. Искам да бъда свободен човек. И аз винаги вървя срещу него, ала това ме мъчи и изтощава. Откъде иде тоя страх в мене? От какво се боя? Боя се от смъртта, боя се от страдания и всекакви болки, боя се да не направя нещо, за което после ще се разкайвам, от което ще се срамувам, боя се и от присъдата на другите, от присъдата на моите най-близки хора, на другарите ми, та и на враговете ми. Искам да върша неща, които никой не би могъл, не би имал право да осъжда. Искам да мисля и да действувам без страх. Да бъде
ясна всека моя мисъл, да бъде твърда волята ми, да бъде твърда верата ми. А откъде идват всички тия гласове и болки в мене?
Некой все ме пита, така ли требваше да бъде? Така ли требваше да го направиш? Това ли требваше да кажеш? И после идва болката. Или мислиш, че си направил нещо, както би требвало да го направиш, но пак идва отнекъде болка, лега некаква тежест на сърцето. Друг би казал: убих турчина, за да запазя себе си, за да запазя другаря си, за да запазя тайните книжа, които беха в пазвата на Бобев, да запазя тайната на нашата организация. Така би казал Бобев и отдавна би забравил убития турчин. А в мене на часа се дигна глас: защо го уби? Можеше да не го убиваш! И глас, който ми говори чак и за майката на тоя незнаен аскер. Страх или пък това е моята съвест. Тия гласове и болки в мене…
Тая нощ, Ангелика, тая нощ всичко това оживе със страшна сила, разтвори се като кървава рана. Тая нощ Богдан Бобев най-напред мене попита: съгласен ли съм, решавам ли да бъдат убити и твоите двама братя. И аз казах: да, требваше да кажа да. Дотам, до това ме доведоха всичките ми досегашни мисли, всичките ми досегашни дела, моята мисъл за правда, моята обич и мъка за тоя народ, за моя народ. Твоите братя са наши врагове, врагове са на моя народ, на нашето дело за неговото освобождение. Те се борят срещу нас и ни убиват. Палят къщи, убиват деца. Твоите братя и всички, които са с тех, които са срещу нас, срещу нашето народно дело. Аз видех всичко с очите си. И казах: да. Требваше да кажа да. Но те, Ангелика, те двамата са твои братя. Една майка ви е раждала. Ти ги обичаш и… Ангелика, чуваш ли ме, разбираш ли ме?
По какви пътища стигна ти до мене, стигнах и аз до тебе? По какви пътища се срещнахме? По какви пътища пребродихме жестоката омраза, пролетите кърви, безбройните злодейства и се срещнахме с любов? Нали и ти си гъркиня, каквито са и твоите братя? Ти ме обичаш. И как си стигнала до тази обич, как си се освободила от тая омраза, с която си се родила, с която са хранили душата ти през целия твой живот?
Аз казах: да. Бобев ме гледаше и чакаше отговора ми. Неговите очи винаги говорят и аз познах защо попита той мене най-напред, от мене най-напред потърси
отговор. И побързах да дам отговора си. Да не помисли Бобев и всички там, че се колебая, че ще се отклоня, че ще поставя по-високо своята любов към сестрата, ще я поставя по-високо от народната борба, от народните страдания. Така си мислех аз в оня момент, такъв глас говореше в мене, викаше в мене тогава и заглушаваше всички други гласове. Ала още там, в същия момент, почувствувах нужда да се успокоявам, да се насърчавам и си мислех: братята ти и всички като тех от вашите са смъртни врагове на моя народ, ние сме в борба с тех, в борба на живот и смърт, те биха постъпили по същия начин спрямо мене, спрямо другарите ми. Преди години ваш духовник е пратил убиец срещу моя роден баща. Такава е нашата борба, такава е нашата омра за. Мислих си още в оня момент и като че ли за да бъда справедлив към братята ти, че ние с тех сме войници от две враждуващи войски и всека една се стреми да победи другата, да изтръгне победата за себе си. Така ви мислих, така убеждавах самия себе си, така се оправдавах.
Защото ти още в оня момент се изправи пред мене и очите ти беха пълни с мъка. Аз не можех да гледам милите ти очи, отклоних погледа си. Не можех да ти кажа колко безпощадна е нашата борба, колко безмилостни са нейните закони. Но заговори в мене, надигна се, засили се друг един глас. Нема ли други пътища между мене и твоите братя, между тия като мене и тия като тех? Нели Македония е наше общо отечество! Преди немного време между моите другари имаше един, който говореше със същия този глас, със същите думи. Говорил съм и аз преди такива думи. Но ето в оня страшен момент аз не си ги спомних и виждам сега, че никога не съм вервал истински, достатъчно силно в тия думи. В оня момент аз не бих могъл да ги изрека пред другарите си, пред Бобев. Биха ме нарекли предател; биха ми припомнили това, което самият аз твърдех, когато требваше да им разкажа какво видех при обиколката с владиката низ пострадалите села. Аз казах: срещу оръжието с оръжие, за кръвта — кръв. Аз не можех да се откажа от тия свои думи десет минути след като ги бех изрекъл. Богдан Бобев би ми припомнил: «Ти сега се отметаш заради сестричката на двамата Милонас, забравяш кръвта, страданията на сънародниците си.» Аз не можех да гледам мъката в очите ти, Ангелина, но не можех да понеса и такова обвинение. Моето честолюбие се оказа по-силно. Немах и смелост да кажа: чакайте, да помислим, да потърсим други пътища. И тук моят страх, моята немощ! Моята вера в добрите думи, в добрите мисли не беше достатъчно силна, не беше по- силна даже от честолюбието ми. И още в оня миг разбрах, че ще те загубя…
Къде съм сега? Кой е моят истински глас, моето истинско лице? И съм на такъв кръстопът, и съм така разпънат, така съсипан, че тръгнах да търся утеха, насърчение, спасение при… Дяконов. Ето докъде стигнах, Ангелика, до какво позорно бегство стигнах, до какво дъно паднах. И с кое лице ще се явя пред тебе, скъпо мое момиче, жено моя, с какъв глас ще ти заговоря, какви думи ще ти кажа? Иде ми да побегна при майка си… такъв мъж, навършвам вече двайсет и четири години…“
Борис Глаушев продължаваше да скита по пустите, сънни улици на О. Избягваше само да се приближи до своята улица, уморените му нозе го водеха все по-надалече от неговата улица, от улицата на Ангелика. Но докога ще скита, къде другаде ще отиде? Отдавна още над далечния хоризонт на югозапад плаваше един къс от месечината, като захвърлен между избледнелите звезди, които трепкаха плахо по високото небе. Здрачна, мътносинкава светлина се прокрадваше иззад ъглите, край тъмните прозорци, а под стрехите нощните сенки ставаха още по-тъмни. Белите минарета на джамиите едвам светлееха и леко се полюляваха над снижените покриви. Борис нищо не забелязваше — лунната светлина го водеше като насън. Ангелика вървеше неотстъпно току до него, той чувствуваше нейното присъствие, към нея бяха насочени всичките му мисли, цялото му внимание.
Мина пазвантин, пристиснал под мишница дългата си тояга, току-що се измъкнал от досегашното си скривалище, за да покаже вече преди края на нощта своето закъсняло усърдие. Той се поизвърна след Бориса, придигна рамена — какви ли няма да срещне човек нощно време в това градище, и пияни, и луди, и комарджии, обрани до пара. Някъде наблизу се дочу кучешко скимтене и подмилкващо се полайване — весело се боричкаха няколко кучета. По-нататък светна отворената
врата на кафене, изтропа празна тенекия. Насреща, откъм горния край на улицата, се зададоха двама подранили минувачи. Те вървяха по средата на празната улица и високо разговаряха, гласовете им отекваха между стените на притиснатите една до друга сгради; който се е наспал или е бил принуден да стане от леглото си по-рано, не щади спокойствието на другите и всякога би го нарушил със злобна радост.
Небето, бързо бледнееше ведно със звездите и начупената месечина сред тях. По улиците на града прииждаха утринна дрезгавина и хлад, иззад стените, под покривите се надигаше глух шум. Глаушев се огледа. Съмваше се, улиците ей сега ще се изпълнят с люде. Жилището му беше далеко и той забърза да се скрие там. Къде другаде би отишъл? Спря се пред заключената порта. Загубил ли бе ключа? Не, ключът си беше там, на постоянното място, в левия джеб на сакото му. Зад него мълчеше, потънала в предутринна тишина, къщата на Милонас.
На чардака горе се мярна Фотина, облечена набързо, рошава; тъкмо преминаваше от една врата в друга.
— Добро утро…
— Добро утро…
Тя беше като уплашена, но не се сдържа, извърна се през рамо:
— Имаш писмо… Там, в стаята ти. Донесе го Ригас. Не съм го усетила как се е вмъкнал. На вратата го видех.
Борис мина бързо през чардака. В гъстия здрач, който изпълваше стаята му, видя, че на масата се
