— Тогава седи там и мълчи. Чухме те и те разбрахме.
— Ааа… Да мълча! — поизви Кръстев учудени очи към председателя, долната му челюст се отпусна.
Той не каза нищо повече. И току се поогледа, като че ли търсеше откъде да мине, стана и излезе от стаята. Никой не се и опита да го спре, а Бобев сякаш не забеляза излизането му.
И пак така весело прозвуча гласът на Петър Донев,
окръжния войвода:
— Що се удремахте бре? Нема друго, това му е майката. Ама да го направите! Да го направите…
Когато излезе Борис Глаушев от заседанието на окръжния комитет, вече минаваше полунощ. Тръгна не към жилището си, а по друга, противоположна посока. Вървеше като насън, когато човек мисли и върши най-неочаквани неща, по някакви тъмни подтици, които се пораждат все пак в него, идат от дълбините на душата му. Борис знаеше само това, че му беше противно и страшно да се връща в стаята си, не искаше да минава пред портата на Ангеликиния дом, да гледа затворените му прозорци. Вървеше и вървеше, за да бъде по-далеко от своята улица, и не забелязваше накъде върви.
Градът бе заспал дълбоко в тая тиха и топла пролетна нощ, всеки бе намерил къде да се прибере, да се скрие, заключил бе вратата си, за да не смущава никой нощната му почивка, да се отдаде по-спокойно на съня, който затваря очите, упоява, отнима силите за защита срещу опасности и злини. Кепенците на старите дюкяни бяха спуснати, здраво бяха залостени железните капаци и ролетки на каменните мази, по вратите им висяха тежки катанци — отишли си бяха стопаните с плаха вяра, дано бог да запази имота им по-добре от несигурните лостове, железа и заключалки. В нощната тъмнина вън бяха останали само скитащите улични кучета, мъждивите пламъчета на фенерите по мостовете и кръстопътищата, вечният шум на реката между високите каменни брегове и далеко там горе тържествуващото пролетно небе. Не се мяркаха вече нито сънливите пазванти с дългите тояги, нито наежените нощни девриета — оставили бяха те на аллаха своята досадна работа, нека той да бди и пази в тая глуха нощ.
Борис Глаушев минаваше от улица в улица. Навлезе в една от чаршиите, ала нощното затишие и пустота бързо го прогониха оттам, ходи дълго ту по единия, ту по другия бряг на реката, видя през широката стъклена преграда, че все още светеше в ресторанта на хотел „Вардар“, светеше и през полузатворените капаци и врати на няколко от многобройните тук кръчми и кафенета. После той излезе на малкия площад, където се издигаше високата четвъртита кула на градския часовник, тихо, меланхолично ромонеше там колебливата, премаляла струйка на фонтана в белеещото се кръгло мраморно корито. Малко по-нататък започваше главната улица. Тук фенерите бяха по-чести, едва ли не на всеки ъгъл по многобройните улички, които се отклоняваха вляво и вдясно. Широката улица и сега, в тоя късен час, изглеждаше внушителна, солидна с високите си сгради, с островърхата кула на католическата църква, с яките врати и тежки железни, по на цяла стена капаци и ролетки на магазините, с едрия гъст калдъръм, та чак и със своята среднощна пустош, както се бе разтворила далеко напред в здрача на фенерите. Ясно отекваха между високите стени стъпките на нощния бродник. Вече към края на дългата улица той като че ли отеднаж се сети накъде бе тръгнал и току сви вляво. В началото на една от излизащите тук улички беше жилището на Дяконов.
Това беше малка, ниска тухлена постройка, предишен магазин, набързо приспособен за жилище. Оставен беше един прозорец към улицата, две каменни стъпала водеха направо до двукрила врата, на която още висяха железните халки за катанеца на доскорошната бакалница или обущарница. Дяконов се бе похвалил:
— Добре ми е. Сам. Никой не ме следи кога влизам, кога излизам. Направо от улицата се влиза.
Прозорецът, закрит с провиснала, цепната на горния край завеса, светеше. Тук, пред вратата, Борис се поколеба, но после бързо изкачи двете стъпала, почука. Навътре изскърца стол или легло. Чу се шепот, сподавеният глас на Дяконов, неясни думи, Глаушев се притъкми да слезе пак на улицата, но вратата се отвори, в широкия сноп светлина се показа Дяконов, гологлав, по жилетка. Той не позна изеднаж Бориса или пък не можеше да повярва на очите си, после започна да ръмжи, да грухти самодоволно:
— Виж ти, виж ти… Ама че гостенин! Как така се реши… Влизай, влизай.
Той дори улови Бориса за лакътя и го въведе. Обърна се, затвори вратата, сложи там някаква кука.
— Ти не си сам… — придръпна се Глаушев.
— Е, де… Не си ли виждал жена!
Помещението беше почти празно — виждаха се само най-необходими вещи. Желязно легло в ъгъла, маса край стената, два стола, в другия ъгъл беше пътническият куфар на обитателя, прихлупен набързо, изпод капака му се подаваше крайчец на хасена дреха,
на пода до него бе сложен леген и съд за вода. На пирони по стената висяха зимният балтон и сакото на Дяконов, нечиста кърпа за лице. На масата бяха изоставени остатъци от храна, омазнена хартия, бутилка, водна чаша с недопито вино. Бутнати бяха там, на единия край на масата, две-три оръфани книги. На стената, ниско над масата, бе окачена газена ламба със зацапано стъкло. На доста широкото легло се бе разположила млада, мургава циганка по риза, алените й шалвари заемаха на едри дипли едва ли не половината от леглото, долу, на пода, бяха захвърлени прашните й обувки, остро-носи, с високи, разкривени токове. Докато Борис разглеждаше стаята стеснително, понамръщил нос от тежката смесена миризма на застоял въздух, тютюнев пушък, газ, черните очи на циганката светеха вперени в него, любопитни и алчни.
— Седни — обади се зад гърба му Дяконов.
— Прощавай, аз…
— Седни — повтори Дяконов, после се обърна към циганката, махна с ръка: — А ти… Хайде, гит1!
Циганката не се и помръдна. Борис се разбърза:
— Аз си отивам, Дяконов… Минавах оттук и… Остави я, къде по това време…
— Няма да те пусна. За нея не бери грижа. Тя не се плаши от нищо. Хайде мари!
Циганката лениво провеси нозе от леглото, нахлузи обувките си, стана. Беше дребничка, стройна, подигна ръце да оправи шалварите си, измъкна отнякъде червено, износено елече, облече го, без да бърза. С нужни и ненужни движения показваше мека, котешка грация и току кривеше към госта засмени, приканващи очи. Борис едваедва я погледна. Сега тя бързо изтропоти с токовете си по разсъхналия се дъсчен под, отвори сама вратата и я хлопна след себе си.
Дяконов смигна на госта:
— Опитвал ли си циганка… Огън, братче!
— Остави…
— Добре, добре. Ха сега седни. Ти не си дошъл то-ку-така. Недей сега като сърдито дете. Ще си поприказваме.
Глаушев седна. Седна и Дяконов на другата страна
---
1 Гит — върви, върви си.
на масата. Извади табакера, започна да си свива цигара:
— Такъв си е моят живот… По своя воля го карам, ти знаеш. Винце, женички и всички там сладости. И най-хубавата сладост… картите — залепи той с обилна слюнка цигарата, запали я, без да бърза. Чувствуваше се у дома си. — От нищо не се гнуся, от нищо не се отказвам, стига да ми харесва. Отхвърлям всичко, което ми пречи, което не ми е нужно. Виждаш моето благословено жилище. Не ми е нужно нищо повече. Излишни грижи и главоболия. Виж: леглото ми е щирочко и меко. Идва веднаж един от колегите. Чистник, ужаси се. Как може в такава дупка! Учител си казва, гимназиален, с голяма заплата. Мене парите за друго ми са нужни. Женичките! Дарявам ги щедро, когато мога. Те обичат това. Картите, нали знаеш, от карти никой не забогатява, но това, което изпитва човек с тях, не се изплаща с никакви пари и богатства. Ти, впрочем, не разбираш от тия работи — духна той пушък от цигарата си.
Глаушев мълчеше с нескрита досада и все пак сега не бързаше да си отиде. И като че ли очакваше нещо по-друго от домакина, нещо по-важно, по-особено. Той се задържаше с мъка на неудобния стол, с отвращение дишаше смрадливия въздух в тая бърлога, но смътно чувствуваше, че бе дошъл да търси нещо тук, от тоя противен човек. Докато го чакаше да свърши с тия свои отдавна познати приказки, Глаушев шареше с очи наоколо нетърпеливо, разсеяно, сведе поглед върху няколкото книги на масата, покрити с
