прах, отдавна неразтваряни и най-отгоре — Пшибишевски. Гласът на Дяконов наново стигна до него:
— Какво става с твоето гъркинче?
— Кое… гъркинче? — попита Глаушев колебливо и цял се изчерви.
— Е де, е де! Целият град говори за твоята голяма любов, само ти криеш главата си в пясъка. Не ми е чудно. Всички тия, като тебе, живеят с лъжливи представи за живота, с илюзиите си. Замотават се с железни мрежи, които сами си заплитат, сами си мятат примка на шията. Слушай, Глаушев — протегна към него Дяконов косматата си ръка с разперени пръсти, опули подпухналите си, възпалени очи: — Ела с мене само три дни и аз
ще те науча да живееш. Ще ти разкрия истинския живот, ще ти дам да вкусиш от всичките му благини, ще видиш и хората такива, каквито са.
— Къде? В кръчмите, в комарджийниците, с циганките?
— Ами да! Там кипи истинският живот. И знаеш ли, аз се запознах с двама турци, много интересни хора. Офицер е единият. Ние, казва, ще възродим Турция. Ще дадем свобода на всички народи и ще вървим всички заедно. Цяла партия има сред най-просветените турци за една нова Турция. Виждаш ли какво знам аз?
— Не си научил нищо ново. Знае се вече за партията на младотурците. Ти си научил едва сега и сигурно в некоя комарджийница.
— Какво от това? Те са свободни хора, тия двамата. По кръчмите и комарджийниците, момче, хората свалят маските си. — Той посегна към бутилката. — Да пием ли по едно вино?
— Не, не.
Дяконов приподигна рамена, изпи недопитото вино от чашата, обърса с цяла шепа мустаките си и още с шепата на уста продължи:
— Едно трябва да разбереш ти добре: човекът по природа си е порочен. Глупци са всички пророци и апостоли, които искат да спасяват човека от греха. И ти си от тях, знам те аз. Освободи се, човече, от всички там…
Борис стана. Дяконов го проследи с поглед:
— Къде сега пък…
— Не чух нищо ново от тебе. И това с младотурците…
Изправи се и Дяконов:
— Искам да те… разтоваря.
Борис втренчи в него жадни очи, притаи дъх. Дяконов продължи:
— Ти се измъчваш. Сам се измъчваш. Като светците пустинници и стълпници. На колело с ножове, в кипящ катран. Докъде доведоха тия фанатици грешното човечество? Чух, че си ходил с владиката. Нямаше те… колко време. Какво научи от него, от духовния християнски княз? Нищо. Само лъжи и заблуди. Празни думи. Истината е в мене. Мръсна, но истина. Като я познаеш, няма и да се гнусиш от нея. Ще се научиш и да живееш.
Глаушев отново се бе върнал към себе си. Той каза:
— Ето, ето защо се тълпят около тебе учениците, защо обичат да те слушат. Ти ги учиш да живеят по- лесно. От нищо да не се отказват. От нищо да не се гнусят. Сочиш им съблазните на греха. Заповедайте, вземете си. Яжте, пийте, веселете се. Идете при циганките. Позволено е всичко. Разправяха, че един от шестокласниците запалил цигарата си от твоята цигара.
— Да. Запали си цигарата. А по-добре ли е да пушат по нужниците?
— Не. По-добре е да не пушат.
— Кой ти каза? Хубавата цигара е истинско блаженство.
— Сладостите на греха, нали? И така: надолу, надолу. По дъното. То притегля, а ти легай и пълзи. Да ти е по-лесно.
— Ти пък нагоре, нагоре. А виждам, че вече се задъхваш. Сърцето ти ще се пръсне. Въздух не ти стига. Дотичал си при мене с изплезен език. Тежко ти е. Залюбил си гъркинче, а гърците тук убиват приятелите ти. Сега ти… накъде?
Борис бледнееше все повече, след всяка негова дума. Избледняха дори и сините кръгчета на очите му, останаха сред тях само разширените черни точки на зениците. Дяконов се преструваше, че нищо не забелязва, и се опитваше да прикрие обладалото го чувство на тържествуващо надмощие. Той посегна да сложи ръка върху рамото на Глаушев, но отдръпна ръката си, притисна я на меките си, затлъстели гърди и продължи покровителствено, отпуснал смирено своите подпухнали, зачервени клепачи:
— Аз ще ти кажа как да излезеш от това положение. Вземи си гъркинчето и… бягай някъде по-далеко. В България или където искаш! Тук жив ще те изедат. И нашите, и техните. Знам, знам — пристисна той отпуснатите си устни, присви трагично вежди: — Комитетът, борбата… Нека други да… Поне докато ти мине огънят.
— Нели? — усмихна се едва Глаушев. Лицето му бързо върна цвета си, засияха сините му очи, само двете черни точки в тях като че ли станаха още по-черни. Той въздъхна: — Да, да. Ти наистина искаш… да ме спасиш.
— Тъй — кимна Дяконов. — Тъй. Умному мало довлеет. Но… Знам ли те? Да не те хванат пак твоите…
— Лека нощ, Дяконов. Голем умник си ти, бога ми.
Дяконов се загледа в него подозрително. Чакаше да чуе какво ще каже по-нататък. Глаушев се обърна и излезе от леговището му.
LI
Борис започна своя разговор с Ангелика още от вратата на Дяконов.
„… Аз наистина се намъкнах сам при него. Некой като че ли ме водеше неусетно и като се спрех пред вратата му, разбрах, че търся тъкмо него. В такава мъка бех, Ангелика, в такава безизходност. В такова отчаяние, щом тръгнах да търся помощ и спасение от такъв човек. Сега ми е всичко ясно. Не го ли знаех аз Дяконов, не съм ли чувал какво говори? Знаех го, чувал съм го много пъти. И затова ме повлече към него моята слабост, отчаянието ми. Срам ме беше да призная и сам пред себе си, докато не се спрех пред вратата му като просяк. Видех го още по-грозен, по-долен, още по-загнил. В смрадливото му леговище. С циганката му… Оставих се да ми се хвали, да ме поучава…
Това с мене, Ангелика, започна още преди месеци. Или много по-рано. Или може би откакто съм се родил. Тия безбройни кръстопътища; тия озъртания и колебания; тия съмнения, тоя страх, тия раздвоения, тая слаба вера. Тоя съд сам пред себе си. Тоя непрестанен, жесток съд, Ангелика, любима. Тая борба в мене и с мене самия, против мене самия и против всичко около мене, което не мога да приема, което мразя, което презирам. Това стремление да се освободя от всичко, което ме кара да съм постоянно недоволен от себе си, да се чувствувам нечист, което тежи като камък на сърцето ми, чернее се в душата ми, което ме плаши, смущава, пиа силите ми, замъглява погледа ми. Това стремление да се държа високо, да вървя все по-нагоре с разтреперани нозе, с последни сили. И отново, все отново да са сгромолясвам надолу, та сега чак и до мръсната дупка на Дяконов.
Такъв съм аз, мило мое девойче, ти не ме познаващ, не познаваш истинското ми лице. И никой не е виждал истинското ми лице. Аз се боря с други в мене — един, двама, трима, — а понекога те, другите в мене, са и повече. Това чуждите, външните хора не знаят, не го знаеш и ти. Понекога и сам се питам кой от тия в мене съм истинският аз, кое е моето истинско лице. Дали аз убих турчина, аз, с ръката си, или го уби страхливецът в мене. С големи усилия се боря с другите в мене, с тия, които искам да задуша, да унищожа, от които искам да освободя волята си, ума, душата си. Но дали ще успея некога да ги изтръгна от себе си, или те ще излезат по-силни от мене, ще останат завинаги в мене? Едно време Гьоре Павлев, войводата, позна друг един от тия в мене, не можах да го скрия, не можах да се прикрия. Сега и тоя нечестивец Дяконов също. И точно когато бех най-слаб, когато моите врагове в мене беха по-силни. Разбираш ли, Ангелика, какво ти говоря? Говоря ти за моите врагове вътре в мене и ми се чини понекога, че те носят истинското ми лице, те, моите врагове в мене самия. И требва да ти кажа, че понекога и много пъти аз мразя самия себе си…
Страхът ми, колебанията ми и моята немощ. И всички тия гласове, всички тия болки в мене. Страхът ме
