младите турци и по-далеч от тях, но близу до вътрешната врата, от която влезе валията, стояха една по- голяма купчина от местните най-първи бегове и агалари, турци и арнаути, в разкошните си носии от злато и коприна. В залата нямаше нито една жена. Валията помръдна със синкавите си устни, като да се усмихна, кимна приветливо на разни страни и се приближи първом към германския консул, който и без това се бе изправил най-близу. Домакинът, следван от главния мюфтия и най-близките си помощници, се ръкува редом с всички чуждестранни гости, размени по няколко любезни думи на хубав френски език. Той се ръкува най- после с българския княжески търговски агент, който и сам бе застанал на края на редицата. Те само си кимнаха — сдържано, студено, без да си кажат ни една дума. О-ските турски и арнаутски първенци гледаха със застинали, недружелюбни лица как вали паша ефенди се поздравяваше с чужденците по техния скверен обичай; валията, санким, и мустаките си стрижеше по гяурски. Той поздрави приветливо, макар и без да се ръкува, и групата на турските офицери и по-млади турци, които също бяха облечени в зевзешки „френски“ дрехи, оставаше само да хвърлят и фесовете си. Към тях, най-първите хора на О. и на целия вилает, валията едва на последно място отправи тържествено темане. Язък за исляма и за дьовлета, щом се вмирисва от главата! Но… де бакалъм1 докъде ще докарат работите тия стригани мустаки и тесни панталони… Все пак аллах няма да изостави своите правоверни!
Засноваха слуги с огромни, лъснати на силната светлина подноси, пълни с различни кристални и порцеланови чаши, чинии, със сребърни лъжички по тях. Слугите разнасяха мълчаливо, неуморно между гостите и чак до самия край на приема ракии и коняци, скъпи, прочути вина, пенливо шампанско, а още повече благоуханни, разноцветни, пресладки шербети, различни сладкиши, тежки на вкус и на вид, пропити обилно с чисто овче масло и гъсти сиропи. От време на време подносите тръгваха пълни с кръгли чашки горчиво и сладко кафе и после пак с напитки, шербети, сладкиши. Купища папироси се виждаха навсякъде и не се свършваха, а някои от бейовете и агаларите измъкнаха дългите си чибуци от абанос и орех, от кехлибар и филдиш, от сребро и злато, да има гяурите на що да се чудят, като лапат цигарите си направо в устата. За късо време синкав тютюнев пушък изпълни залата, смесвайки се с непреодолимата миризма на газ от многобройните ламби, които нагорещЯваха все повече въздуха в затвореното помещение.
Гостите скоро се разделиха на по-малки и по-големи групички. Валията се разположи на грамадно меко кресло в единия ъгъл, седна до него и главният мюфтия, прибирайки скромно дългите поли на широката си горна дреха от лъскав черен плат. Гостите се редуваха да поприказват с валията и най-продължително гръцкият и сръбският консул, които проявяваха особена почтителност към високия представител и пълномощник на негово императорско величество султана. И не гъркът, който си оставаше сдържан, строг, дори мрачен човек, а сърбинът се опита, макар и отдалеко, да спомене за убийствата по улиците на града тая вечер.
---
1 Де бакалъм — де да видим.
Валията тутакси го прекъсна с нескривано недоволство:
— Консул ефенди… Вие няма от какво да се оплачете, а другото си е наша работа.
Не се отчая, не се стъписа сръбският консул и никой не би подозрял у него сега, по лицето му, размазано от угодлива усмивка, суровата придирчивост, с която се отнасяше в работата си, към своите подчинени, дори и към всецяло предания сръбски книжар в О. Пера Джамбазович. Той каза на валията:
— Бог ми е свидетел, вали паша ефенди… От нищо не можем да се оплачем. Но ние сме искрени ваши приятели и се измъчваме, когато злосторници се опитват да смущават реда и спокойствието в държавата ви. Те са посегнали и на един от нашите хора, книжарина ни в града, но той успял да се запази.
— Знам. И бъдете спокоен, всеки ще си получи заслуженото.
Присъединиха се и други от гостите, валията се по-нзвърна гърбом към сърбина и поведе разговор с тях. Одобрително клатеше главният мюфтия бялата си чалма едва ли не на всяка дума на валията, при все че не разбираше ни дума от френския му разговор с тия високомерни гяури.
Друга, по-голяма група се бе събрала около представителя на могъща Русия. Там се присъедини и сръбският консул, застана току до руския си колега и като че ли нямаше никакво намерение да се отделя от него, следейки разговорите му с живо, макар и мълчаливо участие. По-весела, но не и шумна група се бе образувала около английския консул, който стоеше неподвижен, изправил високо червеното си, избръснато до кръв лице, преструвайки се, че нищо не чува, нищо не вижда. Неколцината турски офицери и тия от чуждестранната мисия по гръмко прогласените реформи в Турция непрестанно се дебнеха, но не се спираха да поприказват, презирайки се взаимно. Само австрийският и италианският консул шетаха непрекъснато по всички посоки в залата, като да беше тук тяхно място, минаваха от група на група, почетоха дори и мълчаливата, мрачна тайфа на бейовете и агаларите и където беше единият, там бързаше да отиде и другият. Дебнаха се и те и се надпреварваха в лошо прикривано съперничество
при всяка среща, при всеки разговор както с турците, така и с колегите си.
Единствен българският княжески консул (или агент) стоя дълго уединен сред тия отделни купчинки. Той и по облеклото, и по цялата си външност беше някак отделен от другите в залата. Облечен беше наистина по всички правила, но костюмът му не беше много нов, твърдата му непокорна коса не беше добре вчесана, не беше и наскоро подстригвана. Самият той беше едър, плещест мъж, с големи ръце и стъпала, с умен, понякога уплашен поглед, широкото му лице не изглеждаше да се усмихва често. Той беше стеснителен, неразговорлив и дори плах сред всички тия чужденци, нужни му бяха големи усилия, за да се държи като тях. И тъкмо поради своята нерешителност не се присъединяваше към нито една от групите, ала тия насреща мислеха за него различно: че е високомерен, че е прекалено самонадеян, упорит, необщителен, прикрит, коварен, че е просто глупав. Което бяха дочували за народа му, за прословутия тогавашен княз на България, приписваха го и на него. И всички бяха убедени, че се меси в революционните борби в Македония, че ги ръководи, че за това именно е изпратен в О., което беше самата истина, обаче не за него, а за двамата му колеги — гърка и сърбина. Той се срещаше рядко с другите консули, канеше още по-рядко в българското консулство, общуваше с малцина от колегите си и малцина го познаваха такъв, какъвто беше наистина.
Българският представител навсякъде привличаше чуждите погледи, но още повече сега, на тая среща. Никой тук не се съмняваше, че той единствен знае всичко за днешните убийства, при все че той не знаеше нищо повече от другите в залата; революционните комитети в О-ската област се отнасяха с нужната почтителност към българския консул, но никога не споделяха с него своите планове. А той сега, усамотен в тая по своему тържествена зала, изглеждаше на всички, чак и на вали паша ефенди, тайнствен и страшен, човек с голяма сила в непохватните си ръце. Дълго време не се приближи никой да му заговори. Дори и слугите се спираха по-рядко пред него със своите подноси, макар че той единствен от чужденците им говореше на турски:
— Достатъчно. Взех си вече…
Пръв стана и пристъпи към българина чак на другия край на залата руският консул. Тоя път сърбинът не можа да придружи руския си колега, а остана като затънал в дебелия килим на пода, както бе скочил от мястото си, за да последва русина. Все пак той не го напущаше от погледа си, не можеше да прикрие също и своята ревност. Русинът и българинът останаха сами, изправени един срещу друг, докато всички там следяха бдително всяко тяхно движение и дори се ослушваха отдалече, като се преструваха, че нищо не забелязват. Русинът заговори на своя си език и това беше цялата му предпазливост:
— Не се е случвало да поговорим за това, но аз съм възхитен от храбростта и себеотрицанието на вашите революционери. Спомням си и сега за четата на Узунов в село Цер, за самоубийството й. Безпримерен героизъм, господин княжески агент, но вие, българите, не можахте да ги използувате достатъчно за своята кауза, както биха направили други, например гърците или сърбите. Да. Това обаче, което стана тази вечер по улиците на града, това аз не одобрявам. Християни, избиват се взаимно и в чия полза?
— Това е работа на революционната организация, господин консул. Гърците не остават по-назад. Гръцките чети избиват мирното българско население, палят селата.
— Знам. Но трябва да разберете и вие, и те: от вашето взаимно изтребление печелят други. Не вие.
— Сърбите следват примера на гърците. Организацията, изглежда, е принудена да се защитава.
— Сърбите… И те не слушат.
