Ангелика прехапа долната си устна, мигом наведе очи. Не се реши да се доизкаже, уплаши се от страшната дума. С уплашени очи се загледа и майка й в нея, побърза да каже:
— Добре, дете, добре! Ти винаги си била разумна. — Посегна, погали наведената млада глава, бухналата коса, разделена с прав, бял пътец. И се насърчи, не по нрава си: — Сгрешила си, но ти всичко ще поправиш. Знам. Иди кажи на татко. Той не спи.
Ангелика се придръпна, бавно изтегли ръка от ръката на майка си. Протеклите сълзи отеднаж бяха секнали, блестяха само по бузите й.
— Мамо… Мамичко. Не съм сгрешила, не съм направила никому зло. И ти ли ще ме съдиш?
Те говореха за пръв път така открито за… грешката на Ангелика. Майката отдавна бе забелязала нарасналото смущение у девойката, признаците на пробуждането в нея и си бе мислила: порасна Ангелика, стана жена и може би си харесва вече някого. Както всички девойки, както и тя на своето време. Ангелика стана по-придирчива към облеклото си, започна да се застоява пред огледалото, променяше се бързо лицето й, погледът й, движенията, походката, цялата й външност; гласът й зазвуча по-мек, по-топъл; бавеше се сама по стаите, усамотяваше се; умълча се, укроти се още повече. Всичко идваше по реда си и всичко ще проличи с време — Ангелика не умееше и да се прикрива. Госпожа Ксантула Милонас бе дочула за българина отсреща, дошли бяха съседки, роднини да й подмятат, но тя пресичаше лукавите им приказки и повече вярваше на щерка си. А ето сега… Излъгала се бе тя тоя път. Ангелика бе отишла далеко, много далеко. И всичко трябваше да се поправи, веднага да се поправи.
— Съдя те и ще те съдя, Ангелика. Ти си ми умна. Сама си помисли. — После каза: — Иди сега да успокоиш баща си. Нели знаеш колко те обича? И с братята си… не се противи. Хайде.
Тя вече нямаше да изостави щерка си, нямаше да я изпуща от погледа си. Вярвала й бе премного, забравила бе, че е все още аджамия, пък и как да допусне човек подобно нещо за такава умница! Сега всичко ще са поправи и как иначе — грешката се виждаше ясно, голямата грешка. И самата Ангелика ще я види, ще се отворят очите й. Хайде, дъще.
Ангелика стана, извади нова кърпичка от своя, стъкления долап, обърса очите си, оправи си косата. Добре, добре. Нека засега така да бъде. Да има и тя време да
помисли как ще бъде по-нататък. Заради него, заради Бориса. Да отдалечи от него всяка опасност. Тя излезе. Майка й остана в стаята — да поразпита старата, да я научи какво да прави занапред.
В полутъмното преддверие Ангелика забеляза снаха си Дросо. Видя как проблеснаха очите на снахата, остро, студено, срещу светлината на затегнатата ламба; и лицето на Дросо беше някак удължено. Не си продумаха нищо. Ангелика влезе в спалнята на родителите си.
Полъхна я познатият мирис: някак топъл, приятен, успокоителен. Докато беше малка, и тя спеше тук, с баща си и майка си. Тук й беше най-добре. Тук тя не се боеше от нищо. Сутрин хитро се смъкваше от креватчето си, покатерваше се на големия креват и бързо се мушваше между двамата, през главите им с босите си крачета. Бащата винаги се преструваше, че го е събудила от дълбок сън, а на нея й беше много смешно престорено сърдитото му лице с разрешените мустаки. После той сам я скриваше под йоргана, притискаше я до себе си. Зимно време мама ставаше да запали печката, а вън, зад проворците, беше още тъмно. Черната лъсната печка в ъгъла започваше да буботи, по тавана заиграваха весели светдинки.
— Татко…
Костас Милонас седеше на широкия стол до общото съпружеско легло, което беше вече приготвено за спане. Подпрял бе лакти на колената си, присвил себе, навел бе глава, с коса гъсто прошарена, разредена на темето. Тя се прилепи към него, обхвана отпуснатите му рамена.
— Да си поговорим, татко.
Той се изправи, свали ръката й. Очите й отеднаж се изпълниха с влага — толкова измъчено, състарено беше лицето му.
— Да поговорим… — промълви той глухо, без да я погледне, и като че ли продължи гласно собствените си мисли: — Но какво има да говорим? Ти си направила. … не мога да повярвам. Не бих повярвал, но ти сама си признала и призна. Ти ме уби. Опозори всички ни. Какъв срам!
Ангелика видя, че той беше много далече от нея. Дошла бе да го поуспокои, ако може, да поиска подкрепа от него. Кой друг би я разбрал, би могъл да й
помогне? Ала в тоя миг той не беше същият, какъвто е бил винаги към нея, какъвто го знаеше. За пръв път го виждаше толкова чужд, толкова далечен. А гой и не знаеше всичко. Тя не можеше да говори повече с него, не можеше да му каже нищо повече, да му каже всичко докрай. Може би наистина би го убила. Виждаше се. Тя оставаше съвсем сама и между най-близките си люде. Не стигаше до нея нито кротката, спокойна обич на нейната майка, нито дълбоката, макар и сдържана бащинска обич. Майка й беше твърде самоуверена в своята снизходителност, а с баща й сега я разделяше неговата чест, неговата гордост. Да бяха знаяли те двамата цялата истина, всичко би било още по-лошо. За тях двамата, не за нея. За нея тая истина не беше страшна, не беше грях, не беше позор. Тя бе извършила това, което не можеше да не извърши. За себе си и още повече за него, за своя любим. То беше непреодолима нужда на сърцето й. Беше нейно право и нещо съвсем свое. Никому, никому не беше сторила зло, не бе помислила да стори зло. Та във всичко това беше нейната любов!
Тя се поотдръпна от баща си. Както беше вече разделена от него, както беше сама сред най-близките си, както беше изоставена. Ала все пак останала бе в сърцето й нейната обич към баща й, нейната милост към тоя измъчен стар човек. Гласът й беше тих, спокоен, ясен:
— Няма да го виждам вече, татко.
Той обърна към нея широко разтворени очи, пълни с надежда — същите негови мили очи. Ала в следващия миг дебелите му вежди се сключиха, тъмната им сянка падна върху погледа му. Още по-строг и дори гневен прозвуча закрепналият му глас:
— Ха! Разбира се, че няма да го виждаш. Да не ек посмяла!
— Лека нощ, татко.
Отговори ли й той? Ангелика не чу.
Върна се в стаята си. При своята бабичка. Само тя не беше я изоставила, милата, безпомощна старица. Но и тя, и тя:
— Ти помисли, чедо… Добре помисли. Да не те излъже. Чужд човек!
— Ти никога не си го виждала, бабо.
— Не съм, щерко. Но ти помисли. А в тебе няма лъжа. Ти от сърце се привързваш.
— Каква лоша дума, бабичко! Лъжа.
Ангелика вече не я слушаше, не я виждаше. Сега тя беше там, при него, в стаята му. Не беше го виждала никъде другаде. Само там, в жилището му, и долу, на улицата между двете къщи. Това беше истинският неин свят, откакто го бе усетила в сърцето си. За нея тоя свят беше много широк, много светъл и богат, в него беше всичко най-хубаво, което можеше да й се случи, което можеше да види тя или да помисли, да пожелае. Когато влезе за пръв път, крадешком, в неговата стая, видя там и целия му живот. Леглото му, масата, столовете, книгите му, мастилницата и перото, ламбата и светлината й, която виждаше нощем от своя прозорец. Тя видя и как спи, хубав и кротък, успокоен, видя го на стола до масата как седи до късно през нощта, до късно. В неговата стая беше и гласът му, шумът на стъпките му. Щастливо легло, щастливи стени и всички тия вещи, до които се докосваше той. А после самият Борис я въведе в стаята си. И тя остана завинаги там, в неговата стая, с всичките си мисли и желания, със своите най-радостни, най- сладки спомени. Там остана душата й.
Сега тя няма да го види никога, никога няма да влезе в стаята му.
— Никога вече…
— Какво каза, щерко?
Ангелика се огледа. Видя се в своята стая, в своя затвор. И още по-ясно й стана злощастието, което се бе случило. Не би го понесла — толкова тежко беше то. Ала и в него имаше някакво облекчение: ще страда, ще се мъчи за Бориса, за да го спаси от смърт. Ще страда, ще се лиши от всякаква радост, ще живее между домашните си като между чужди, бащиният й дом ще бъде затвор за нея. Как бе затихнала цялата къща, всички се бяха прибрали по стаите си…
Взе машинално да приготвя леглото си за през нощта, надяна и нощницата. Очите и бяха отворени, будни, въртеше се безспир в главата й, възбудено, трескаво, все същият огнен, прорязващ кръг, все същите мисли. Готвеше се да си легне, както винаги по това време, но вече нищо не беше както преди. Променил се
