чаша, изливаше там вино на широка струя, виждаше се през редките косми на брадата му как подскача ръбестото гърло.
Самуил излезе от трапезарията. В ходника вън, пред самата врата, той срещна един от слугите, който носеше нова стомна с вино. Самуил махна гневно с ръка:
— Върни се! Ни капка повече!
Той искаше да избяга някъде, да не среща люде и току свърна към малката трапезария, където беше мъртвецът. В широката студена стая беше почти тъмно. На високия свещник до главата на мъртвия гореше само една свещ. Самуил съгледа край мъртвешкия ковчег, който беше сложен на ниска маса, един млад монах с молитвено преплетени ръце на хлътналите тесни гърди; мършавото му лице с рядка, едва-що покарала брада и тънки повесени мустачки беше много бледо. Монахът сякаш и не усети, че в стаята бе влязъл човек; той шепнеше молитви, устните му се мърдаха и трепереха, посинели от студ. В мрака и тишината между четирите стени се чуваше и тихо, проточено похъркване. Самуил пристъпи към свещника:
— Защо няма повече свещи?
Инокът дигна бърз, уплашен поглед. Дълбоките му, тъмни очи блеснаха силно при бледата треперлива светлинка на свещта и той пак наведе поглед, но тихо продума:
— Няма кой да донесе. Никой не идва тук, аз…
Самуил не го и чу по-нататък. Видя на другата страна на мъртвешкия ковчег друг монах, който седеше присвит на ниско столче с прибрани в скута ръце, главата му лежеше удобно на широките гърди; той спеше дълбоко и сладко похъркваше. До нозете му беше търкулната винена стомна, кисел дъх на вино се разнасяше и около него.
— А тоя?
Първият инок прекъсна молитвата си, стисна устни, да не треперят, и нищо не отговори. Самуил мина от другата страна на ковчега и блъсна с нога заспалия, който се търкулна на каменния под като празна стомна и едвам изохка сънливо. Младият воин се задушаваше от гняв и бързо излезе от стаята.
Малко по-късно, следван от седем-осем слуги, които вървяха след него със запалени борини и едвам го настигаха, той мина по дългия ходник и се спря пред вратата на голямата трапезария. Един от слугите отвори вратата широко. Самуил влезе в трапезарията, а слугите се струпаха на вратата. Тук бе станало още по-шумно. Игуменът на „Свети Георги Победоносец“ се люлееше напред-иазад и тананикаше някакъв църковен напев, който все повече се преливаше в богохулна песен:
Самуил се спря до охридския митрополит, докосна го леко по рамото. Старият духовник се извърна към него някак цял разлюлян, но със същото блажено усмихнато лице. Самуил леко се поклони:
— Владико свети, време е за почивка. Втората стражя отдавна се смени.
— Да… да… — промълви владиката, но се виждаше, че не разбира какво му каза младият човек, не знаеше и сам какво да отговори.
Самуил махна с ръка към слугите и те се запътиха насам със запалените борини. Към Самуил се приближи Арон.
— Кажи да донесат вино. Ти си забранил…
— Няма вино — прекъсна го Самуил.
Арон се държеше все още здраво на нозете си, говореше свободно, само лицето му бе побледняло от изпитото виро и очите му бяха изблещени, със стъклен блясък. Самуил каза на приближилите се слуги:
— Помогнете на дядо владика да стане. Заведете го в стаята му за почивка.
Владиката се остави в ръцете на двама слуги като схванат, а усмихнатото му розово лице оставаше непроменено. Самуил мина зад гърба на брат си Давид и застана до управителя Петър Чурило, даде знак на друг един от слугите:
— Помогни… Управителят иска да почива.
Двамата слуги вече извеждаха увисналия на ръцете им владика, другият слуга поведе след тях и управители на Охрид. Самуил пристъпи към главния побирчия и отново направи знак на слугите. Арон викна срещу него:
— Какво правиш? Това е неприлично с гостите!
Самуил се извърна към него:
— Приличието е задължително за всички.
Между тух двамата се изправи най-старият им брат Давид и рече:
— Наистина е време за почивка.
Шумът наоколо бе започнал да стихва и гласът му се чу из цялата трапезария. Някой наблизу проговори с надебелял глас и някак присмехулно:
— Ами нели сме се събрали за погребение, пък то…
Мнозина от гостите бяха станали прави, утихнаха пиянски гласове и разговори, настъпи някакво общо смущение. Самуил кимна към останалите слуги и рече строго: — Разведете гостите по стаите им.
Той мина през цялата трапезария и излезе.
Голямата каменна къща вече стихваше. Някъде по-далеко се надигна проточен, дрезгав глас, блъсна се тежко врата. Мижавите пушливи светлини по дългите ходници бяха угаснали на много места, но Самуил се движеше свободно по познатия му път. Той бутна пак вратата на малката трапезария, където беше мъртвият. Влезе, затвори вратата след себе си. Заспалият пиян инок бе изчезнал, но на пода там се виждаше събореното столче и катурнатата винена стомна. Другият инок седеше пак на колена до мъртвешкия ковчег и пак шепнеше молитви с посинели, треперещи устни.
— Няма ли да те смени някой? — — попита Самуил, но сам почувствува, че въпросът му беше излишен. И продължи: — Върви си. Аз ще стоя при мъртвия.
Инокът дигна към него поглед. Сетне промълви с пресипнал глас:
— Не… не. Искам да го измоля…
Обхванат от някаква нарастваща тревога, той се изправи, отпусна сключените си ръце и се заоглежда. Беше много мършав, та протърканото му расо висеше по него на широки дипли. Не можеше да го стопли тая изтъняла дреха, по той беше небрежен към всичко. По бледото му, дори сиво лице се четеше безразличие, връвта на вехтото расо едва беше завързана, косата му, черна и гъста, беше разрошена и сплъстена, той не беше прокарвал по нея и пръсти, за да я пооправи. Само тъмните му очи, хлътнали, откроени от изтощение, горяха със силен блясък. Самуил го попита с променен глас:
— Как е името ти, отец?
Монахът го гледеше с пламтящия си поглед и не бързаше да отговори. Търпеливо чакаше отговора му и Самуил. Най-сетне монахът промълви:
— Емилиян.
— Откъде си… Откъде си дошъл?
Инокът се загледа встрани. Той бе дошъл по тия места преди две години чак от Горна Мизия. Дошъл бе да търси тихо, свято място. Дълъг път бе преминал… Никъде по тая земя не бе намерил тихо място, ни тук, в земите на светаго Климента. Но защо да се връща назад, да спомня… Той светна с очи към младия войвода и рече с пресипналия си глас:
— Служа в светата обител на учителя Наума.
— Не съм те виждал досега.
Инокът нищо не отговори. Той отново се отпусна на колене, първо с едната си нога, после с другата, подигна ръце и пак ги сключи молитвено. Устните му се помръднаха, зачу се тих шепот, сетне по-силен и монахът като да искаше да прогони Самуила или пък го забрави. Самуил огледа мъртвия, спря поглед върху лицето му. Колко много се бе променило това лице и все пак беше лицето на баща му. Тлеещата тъга за
