разбъркан шепот. Чу се нов камбанен звън. Днес камбаната нямаше да спре през целия ден и все тъй — с разредени, самотни удари.
Младият човек се отдалечи от готварницата, а по ходника вече идеха насам и други от слугите, наизлезли от своите помещения.
Той излезе във вътрешния двор. Вече се съмваше. Разредените удари на камбаната тук се чуваха по- ясно. Самуил мина в предния двор, свърна към църквицата. Насреща портата на господарската твърдина беше отворена с двете си поли — такъв беше обичаят, когато в дома има мъртвец. Край разтворената порта стояха неподвижни двама стражи с копия и щитове. Зададе се оттам и десетникът на стражата. Самуил се спря до гроба на майка си в тесния притвор на църквицата; имаше там място за още един гроб. Край стената на църквицата растеше клонест явор и на един от клоните му беше окачена малката камбана. Млад рошав слуга с още сънено лице, навил на разголената си премръзнала ръка късото въже, блъскаше камбаната нарядко едно подир друго, както му бяха казали, и пулеше очи в младия си господар. Приближи се и десетникът, застана по войнишки на входа на притвора.
— Тук ще бъде — продума Самуил. — До гроба на майка. Да помогнат и неколцина от войниците. За гроба. Земята е твърда и камениста.
— Слушам, войводо — придръпна рамена десетникът.
Самуил пак наведе очи към гроба на майка си:
— Помня… за майка… Дълбаха цял ден.
Той погледна несвястно увисналата на дървото камбана, излезе от притвора. Десетникът тръгна след него. Самуил дигна очи към небето: високи сребристобели облаци закриваха и днес цялото небе; времето беше тихо и меко, някак спотаено. Самуил дочу през високите стени наоколо, през широко разтворената крепостна порта и други камбанни звуци, глухи, далечни. Биеше камбана и в господарското селище долу. Той мина през двора и вече влизаше във вътрешния двор, когато откъм крепостната порта се зададоха и други двама иноци. Малко подир тях в предния двор на господарския дом влязоха и неколцина селяни, озърнаха се плахо и свалиха един след друг рунтавите си овчи клобурци9.
Синовете на комит Никола не бяха канили никого и очакваха, че погребението му ще стане по-тихо, ала заприиждаха все повече люде от околните селища, иноци от двата манастира по Мокра планина. Рано преди пладне се зададоха по езерото и чунове откъм Охрид. Смъртта на могъщия комит привличаше людете, още повече сега, когато се бе разнесла вестта и за смъртта на царя. Всички очакваха промени и всеки според своите мисли, желания и кроежи. А кой ли ще замести умрелия комит? Може би някой от четиримата му синове. Всеки искаше да бъде тоя ден пред очите на бъдещия комит, но и погребалната трапеза привличаше в господарската твърдина. До вечерта господарският дом се изпълни с по-знатни люде, а простият народ се трупаше по дворищата. Самуил посрещаше и разпределяше по стаите по-знатните гости, разпореди се да се поприберат на сушина и селяците, да се запалят огньове по двата двора. Нареди той да се заколят повече добичета, да се опече и хляб, колкото беше нужно. С първите люде, които пристигнаха от Охрид, довтаса и пратеник с известие, че сам охридският мтрополит Висарион ще ръководи опелото. И още до вечерта митрополитът пристигна с десетина свои придружници. Пристигнаха по вода и по сухо до петдесетина боляри, военачалници и всякакви управители, които се чувствуваха задължени да изпратят стария комит до гроба му — колкото заради него самия, толкова и заради синовете му, които оставаха след него. На малкия пристан на господарското селище долу се насъбра цяла флотилия от чунове. Някои от охридските боляри бяха дошли и с жените си, та трябваше да излезе от своите покои и Агата, съпругата Самуилова — единствената госпожа и домакиня в крепостта на стария комит.
Не беше по волята на Самуила Мокри това събиране на толкова люде и по такъв скръбен повод, но ето наложи се той да ги посреща, да се грижи за тях. Тримата му по-стари братя се чувствуваха като чужди в бащиния си дом. Давид и Мойсей седяха в приемната стая заедно с най-видните гости. Давид беседваше чинно с митрополита и с другите големци, а Мойсей седеше мълчаливо както винаги и както винаги с огромния си меч между колената. Арон ходеше между гостите и в приемната стая, и по другите стаи, търсеше забавни разговори или с някого да се подиграе, та несдържаният му смях звучеше грозно през една или две стени от стаята, дето беше сложено изстиналото тяло на баща му. Той се навърташе най-често около тежкия купец Йосиф Клобурец. Знаеше че купецът искаше да омъжи единствената си щерка за Арона или за когото и да е от тримата още неженени комитопули, та като имаше богатство, да има и големство, и власт. Макар да не беше нужно, нито прилично, купецът бе довел тук и щерка си. Арон се навърташе около него, блазнен от голямото му богатство, той дори се опита да проникне и в стаите на снаха си Агата, дето беше щерката на Клобурец. И безсрамието му би стигнало дорай, ако все пак не го възпираше мисълта за женитбата му с щерката на средецкия комит. Самуил виждаше тая недостойна игра на брата си и едвам я понасяше.
Той беше непрестанно на крак — трябваше да се слага ядене на гостите по три пъти на ден, да се настанят за спане през нощта преди погребението. През време на вечерята в голямата трапезария Арон се опита и с него да се подиграе. Той каза откъм горния край на трапезата и всички го чуха:
— Моето братче ще ни удави в големия котел. Дотегнаха ми тия лъжици, бога ми! И виното не е много обилно…
Самуил нищо не отговори. Не искаше да се захваща с безсрамния си брат в тоя най-несгоден час, а и други мисли тежаха в главата му. Тия първи люде на Охридската област, които се бяха стекли тук от угодничество, от празнота или за развлечение, или пък по свои някакви скрити и явни сметки, техните шумни разговори, лицемерието и преструвките им, дори всяко тяхно движение сега и всеки техен поглед разкриваше пред него добре позната, омразна действителност. Познаваше той предишните дела на мнозина от тях, порочните им склонности. Той потискаше в себе си своята ненавист и презрение към повечето от тия люде, не искаше с нищо да наруши свещения закон на гостоприемството, особено сега, когато умрелият стопанин на къщата лежеше още непогребан. Гостите не се и заглеждаха много в него, а мрачната сянка по лицето му можеше да се отдаде на синовната му скръб. Може би само Арон се досещаше за душевното му състояние — те двамата най-добре се познаваха — и Самуил често срещаше лукавия му поглед или пък Арон все към него ще обърне приказката си. По едно време лукавецът му каза, и пак тъй, всички да чуят: — Че не сме преяли, не сме, но кажи да донесат поне още вино. Гостите ще помислят, че ни се свиди. Самуил нареди да донесат нови няколко стомни с вино. Арон беше вече пиян и ако се държеше още на нозете си, то беше поради голямата му телесна сила, та и езикът му не се заплиташе, и движенията му бяха още отмерени. Пияни бяха и други от гостите. Както беше ред, начело на трапезата седеше Давид Мокри, а от двете му страни бяха се разположили митрополит Висарион и управителят на Охрид Петър Чурило. Редом след тях бяха насядали главният побирчия10 на Охрид, игуменът на мокренския манастир „Свети Георги Победоносец“, един от подигумените на манастира на свети Наума, до него седеше някакъв духовник — Самуил за пръв път го виждаше, — сух, кокалест, и макар да беше седнал, ясно личеше необикновено високият му ръст; после бяха насядали болярите Янкул Побит, Данаил Къш, Авакум Млечок и Никола Жарен, войводата Крагуй, хилядникът Удина, купецът Йосиф Клобурец, купецът Жлътий и други още — познати по цялата област люде. Митрополит Висарион, който се наричаше заместник на Климента беше цял отпуснат и разнежен с късото си тяло, закръглено от всички страни, та и пухкавите му ръце бяха извити някак в полукръг; пълното му лице с две ярко румени петна на издутите бузи, с широка побеляла брада сияеше от една постоянна, блажена усмивка. Види се, му беше много горещо в ниската зала, претоплена и претъпкана с люде, и отдалеко личеше, че виното бе размътило ума му. Надалеч се чуваше звънкият му, изтънял глас — митрополитът злословеше против починалия цар Петър. Кръглото, меко старческо лице противоречеше с блажената си усмивка на несдържания му език.
— Той беше като ратай на жена си, на ромейката — звънеше гласът на митрополита. — Дотам го бе завладяла внучката на Романа Лакапина, а не се знае дали и децата им са от него, боже, помилуй…
Давид Мокри седеше неподвижен, с отпуснати клепачи, кой знае къде беше с мислите си; седеше там и вторият Мокри — Мойсей, надменен и безучастен, само Арон викаше, смееше се заедно с всички. С мрачен поглед наблюдаваше Самуил от долния край на трапезата гостите и тримата си братя. Той вече не криеше ни гнева, ни презрението си към тия люде. Непознатият духовник кой знае за кой път надигна една огромна пръстена чаша с вино и я изля в гърлото си като в празна дупка. Самуил често спираше поглед върху него — той седеше все така мълчалив и неподвижен, сух, извил изкорубен гръб, необикновено дълъг врат, и току посягаше с две ръце, и те с дълги сухи пръсти, и дигаше към ненаситната си уста ту гърне, ту паница, ту
