пшенично брашно, напоени обилно с прясно масло, пиха и червено вино. Вечерята беше сита, но проста — не можеше да бъде иначе, когато стопанинът на тоя дом лежеше мъртъв.
Самуил изпрати тримата си братя да спят — всекиго до определената му стая, и сам се отправи към стаята си. Пред него изеднаж се появи Радой:
— До-доведох го… Е-едвам.
Той поведе Самуила, спряха се пред една врата на долния кат.
— Нахранихте ли го? — попита Самуил. — Затоплихте ли стаята му?
— Нищо не пука. Само хляб и мляко. Топло му е… На горещо е навикнал той в пъкъла…
Самуил му направи знак да си върви.
Дедъц Дамян седеше на дървено столче пред огнището и едва-едва се извърна, когато влезе младият комитопул. Стаята се осветяваше от един светилник и оше повече от пламтящия огън в огнището. Алени, жълтеникави блясъци играеха по всички посоки в малката стая, по лицето на стареца, в хлътналите му очи, бялата му брада сякаш гореше.
— Чаках те — каза старият богомил тихо, но личеше силата на гласа му.
— Баща ми още днес…
— Знам. И нямаше да дойда заради него. Аз не лекувам болно тяло. Червеите ще го ядат. Дойдох заради тебе.
Самуил мълчаливо седна на друго столче край огнището. После каза:
— Хвала ти, че дойде. — Те мълчаха някое време, загледани и двамата в огъня, старецът дишаше с тих шум. Самуил продължи, без да се обръща към него: — Сега моята душа, моят ум се нуждае от подкрепа… Преди да умре, старият ми каза, че на мене възлага всичките си надежди. Той мене ме посочи между четиримата свои синове. Бяхме сами с него. Никой друг не чу и не знае. Аз не казах нищо на братята си. Но получих думите на покойния като бащин завет. Как ще го изпълня без… без знанието на братята си?
Старият богомил мълчеше, млъкна и Самуил. Една прегоряла главня се срина в огнището, по кумина нагоре полетя облак искри. Старецът започна като на себе си:
— Ти право каза: от подкрепа имаш нужда. Искаш да ти повтори и потвърди някой това, което сам мислиш. Това е от младежка плахост, но и от младежка дързост.
Не си се увълчил още, сам се залъгваш. Излез на открито със себе си. Ти таиш мисъл, че си по-достоен и от тримата си братя. И така е, така е. Комит Никола познавал синовете си. Ти приеми неговия завет. И ще го изпълниш. Познавам те аз, познавам и братята ти също.
— А Давид… и той ли? — попита Самуил тихо.
Дедъц Дамян сякаш не го и чу:
— Ще изпълниш ти добре завета на баща си. Но не бъди като него, както не си и като своите трима братя. Застани смело пред тях. Това искаш, това очакваш да ти кажа и ти го казвам. Не се тревожи за братята си, че не знаят, че не са чули последните думи на баща ти. Ще застанеш ти пред тях и без това. Людете се подреждат според дарбата си, според силата си и тоя ред е най-добър. Иначе — какво: и Петър беше цар, но беше последен.
Самуил цял се извърна към него, гласът му трепереше:
— Ти четеш в душата ми, дядо… Разясняваш мислите ми като тоя огън. Побоях се да им кажа, но аз искам и трябва да изляза пред тях. Не мога да търпя повече, не мога да чакам сега и кого ще чакам, не виждам кой ще излезе пред всички ни. България няма сега ни цар, ни… Но, дядо Дамяне… Аз не искам да ставам ни цар, ни… Аз искам…
Младият човек млъкна, придръпна се, но погледът остана прикован някъде напред. Какво искаше той наистина? Изеднаж се видя изправен пред тоя въпрос. Досега бе се набирало в душата му недоволство, кипяло бе и бе напанирало при всеки повод да намери някакъв външен израз, но бе оставало само недоволство и все по-силен гняв срещу неправди и насилия. То беше и гняв, и голяма мъка. България — той като че ли я чувствуваше повече в омразата си към враговете й, в страха си от тях и в някакво смесено чувство на обич, гордост и горчивина. Тая мила земя не беше щастлива, людете й не бяха щастливи, царят й, болярите й не бяха достойни. България и людете й — един възел в самото му сърце от обич, гордост м гняв, от тъга и унизителен страх, от горчивина и омраза. Той искаше да освободи сърцето си от това бреме. Как би станало това? Да седне на царския престол достоен мъж, в страх и трепет да се разпилеят враговете на българското царство, да има между людете му правда. Но как би се постигнало това? Дошло бе време да се действа, дошло бе време да знае той какво иска.
Богомилът чакаше да заговори отново, да се изкаже докрай. А старият човек може би и знаеше с какви мисли се бореше Самуил Мокри. Дълго мълчаха и двамата.
Самуил подзе изтихо, колебливо, мисълта му си проправяше път:
— Оттам трябва да се почне… най-отгоре: в Пресни да седне най-достойният. Недостойните боляри и владици ще бъдат низвергнати, ако ще и с меч. Всеки да намери мястото си, от първия до последния, всеки да намери, да получи своето право и своята правда. Ако вие не искате да влизате в църквите — не влизайте; нека всеки да се моли на бога, както иска и където иска, но всеки ще се преклони пред закона, който ще отрежда справедливост за всички и…
Самуил пак млъкна. Заговори дедъц Дамян и сякаш продължи неговата мисъл:
— Да има справедливост и за народа. За простия, народ. — Той се извърна към младия воин и рече строго: — — Ти за народа дръж. От народа не се дели. У него само никога не гине правдата, пък и сила ще ти даде той по-голяма. — Той пак се обърна към огъня, премига срещу блясъка му и тихо повтори: — Ти дръж повече с простия народ. От него започни. Другите… всички други може да те излъжат. И родните ти братя може да те излъжат. Така е там при вас, горе. Всеки за себе си, от себе си тръгва за всяко нещо.
Самуил нищо не отвърна. Той чу всяка дума на стария богомил. Пак се умълчаха и двамата. Чуваше се само шумът на огъня в широкото огнище, а високо горе в кумина — глухият непрестанен вой на нощния вятър. Беше вече късна нощ. Тихо беше навред между дебелите стени на каменната твърдина. Дедъц Дамян неочаквано проговори:
— То и него сатаната го е взела в ноктите си… — Той сякаш се сепна от собствения си глас, подигна косматата си глава, огледа се и току втренчи сърдит поглед в Самуила: — Народа. За него ти говоря.
Самуил кимна и се изправи. Огледа около огнището — старецът имаше достатъчно дърва за през нощта, имаше и постелка на пода. Младият воин рече:
— Добра ти нощ, дядо Дамяне.
Богомилът още повече се намръщи и нищо не отговори — не бяха по богомилски обичаи тия поздрави и благопожелания; нощта и тъмнината й принадлежат на рогатия, както и целият този грешен свят.
На другата сутрин, по тъмно още, Самуил Мокри отиде най-иапред в готварницата. Макар да бяха сега тук, в бащиния дом, и четиримата братя, пак той, най-младият, трябваше да се погрижи за всичко. И кой друг от братята би се погрижил?
Като отвори вратата на готварницата, Самуил се спря на прага учуден: край стените на широката готварница бяха насядали седем-осем иноци и следяха зорко готвача, който вече бе запалил огъня. Щом съгледаха младия господар, те се надигнаха един през друг, зашушукаха, забръмчаха напевно:
— Бог да прости господаря… Бог да прости…
Един от тях, още много млад, с бледо лице и хлътнали бузи, по които растяха редки безцветни косми, преви бързо, усърдно дългото си сухо тяло, един път и още един път проплака с изтънял гласец:
— Бог да прости… Бог да прости… Самуил отвърна очи от него и се обърна към готвача:
— Ще приготвиш само едно ядене.
— Ето от тъмно още дойдоха тия добри старци — хвърли готвачът лукав поглед към иноците. — Такива по вести бързо обхождат… Няма ли да опека нещо поне за по-достойните? И те ли с лъжици? — попита той, като бършеше по навик големите си червени ръце о късата престилка, лъснала от мазнини.
— Всички с лъжици — рече късо Самуил Мокри. Чу се самотен камбанен звън. Калугерите се надигнаха пак един през друг, заозъртаха се да познаят къде беше изток и започнаха да се кръстят, да се кланят с
