надвие могъщия, гневлив и дързък комит… Но, сепна се отеднаж Самуил, старият може би няма да умре, защо той, помилуй, боже, предрича смъртта му… А може би и цар Петър не е умрял… Нещо сякаш го притегли, той се извърна отеднаж и срещна очите на баща си.
Старият човек като че ли се връщаше към живота — такъв ярък блясък гореше в погледа му. Самуил се приведе към него. Гласът на комит Никола прозвуча треперлив, но напрегнат:
— Не знам дали ще ги дочакам… братята ти. Исках и те да чуят: ти ще ги водиш от мое име. Идете в Преслав, ако… ако царят наистина е умрял. Синовете му може и да не се върнат. Иди, сине мой, в Преслав, седни там. Седни там, не ще има по-достоен от тебе.
— Татко, Давид е пръв между пас.
— Справедливо сърце имаш ти, но… бъди справедлив и към себе си. Давид ще бъде като цар Петра. Той може да ти даде добър съвет… и го дръж ти близу до себе си. Това искам да ти кажа аз… такава благословия ти давам. Тебе не ти е нужно повече…
Гласът му наново се пречупи, затихна. Болният старец се отпусна още по-тежко на одъра си.
Влезе Агата. Беше облечена в тъмночервена домашна дреха, гологлава, сресана грижливо. Кожата по лицето й, по шията изглеждаше твърде бяла, блестеше в лекия здрач, който изпълваше стаята, белееха се ярко и малките й ръце, едва-едва скрити в широките дипли на дрехата. Тя погледна болния, сетне бързо скри погледа си. Щом я видя, Самуил скочи и се отдръпна да й направи място до леглото. Агата едва сега пристъпи по-близу, тих беше шумът на стъпките й, още по-тихо прошумоля дрехата й. Тя продума като послушно дете, приучено да се държи прилично:
— Искаш ли нещо, татко?
Комит Никола въздъхна и едва след това отговори на български:
— Нищо не ми трябва.
Агата продължи с наведени очи и пак на своя език:
— Тук няма никакъв лечител…
Комит Никола спря върху нея остър, строг поглед:
— Ние тук и сами се лекуваме, когато трябва… Но ти, снахо, като говориш за моята болест, повече за своето недоволство мслиш.
— Аз и не знаех, че си толкова болен, татко. Нищо не мога да сторя аз.
— Тъй, тъй…
Агата мълчаливо се обърна и излезе, следвана от тихия шум на стъпките си по каменния под. Самуил стоеше с наведени очи. Старият комит го погледна, но и той нищо не рече. В стаята влезе слуга с наръч дърва, пристъпи към огнището.
Целия този ден и следващата нощ комит Никола Мокри прекара повече в унес и на няколко пъти съвсем се загуби. Само гърдите му вряха непрестанно, надуваше го час по час кашлица и току ще изплюе върху брадата си ръждива храчка. Самуил все пращаше люде да викат от околиите селища и манастири врачове и всякакви лечители, идваха те, въртяха се и се кривяха около болния, даваха му да пие някакви води, но всичко беше напразно.
На другата сутрин Самуил отново прекоси двата двора на крепостта с бързата си походка. Слугата му Радой и сега излезе от стражевата кула, дето се навърташе най-често за разговори с войниците.
— Какво… Ба-бащицата ни… — посрещна той младия си господар с пресилено съкрушен израз на лицето.
— Възседни бърз кон — прекъсна го Самуил. — Веднага да доведеш дедъц Дамян! Вземи и един кон за него.
Тая сутрин комит Никола съвсем бе отпаднал.
Самуил мина през отворената порта на крепостта по спуснатия мост над дълбокия ров и се покатери на една скала. Дали не идваше вече някой от братята му? Виждаше се оттук далеко наоколо. По извишилото се облачно небе прозираше сребристата сянка на изгрялото слънце, в мека сребриста светлина сияеше цялата околност. Планините се синееха надалеко вляво и вдясно, виждаше се ясно всяка скала, всяка долчинка и пътечка по голите стръмнини надолу към брега на езерото, криволичещият път чак до селището. Брегът на езерото беше обточен по цялата му дължина с ту по-тясна, ту по-широка пясъчна ивица, която се белееше ярко редом с тъмните, оловеносинкави води. Недалеч от брега се виждаха рибарски чунове, като черни, неподвижни петна; неподвижни, застинали изглеждаха в далечината и езерните води, които чезнеха в мъглата, легнала като бял облак над езерото. Нататък, в мъглата, беше Охрид, там бяха скрити и стръмнините на Галичица. Самуил проследи еднаж и два пъти всички кривулици и завои на пътя към селището. Пуст беше стръмният път чак до малкото селище, не се размахваха лопати и по неподвижната, тъмна водна повърхност, непроницаема беше гъстата, бяла мъгла над езерото. Младият човек леко потрепера от студената влага на безслънчевия зимен ден, но още повече от нетърпение.
II.
Старият комит умря в ръцете на Самуила същия ден, вече на стъмване. До тоя час никой от другите му синове не беше дошъл, не беше дошъл още и богомилът Дамян — да полекува болния старец, както бе намислил Самуил. Младият човек изпълни докрай синовния си дълг: той усети как клюмна на гърдите му главата на болния и като го сложи отново на леглото, притисна с пръсти очите му. Като уплашено дете бе сложил старецът глава на гърдите му — уплашил се бе и комит Никола Мокри от смъртта. Самуил се разпореди слугите да окъпят мъртвия, да го облекат за последен път и да сложат тялото му в по-малката трапезария, дето комит Никола събираше най-добрите си приятели в празнични дни или след лов из планините. Разпореди се Самуил също да бие камбаната на крепостната църквица — да се разчуе наоколо за смъртта на стария комит.
Дойдоха най-сетне един след друг и тримата по-стари братя. Като се събраха всички, въведе ги Самуил в малката трапезария, където беше смъртният одър на баща им. Огромното огнище в дъното на просторната стая зееше празно; отдавна не беше пален огън тук, не бяха запалили и днес поради мъртвото тяло в стаята. Над главата на умрелия и при нозете му трептяха пламъчетата на десетина дебели восъчни свещи и техният блясък смекчаваше студения, влажен полъх в широката стая. Давид, най-старият брат, влезе при мъртвия със спокойно лице, пристъпи бавно към мъртвешкия ковчег и се отпусна на едно коляно, приподигна ръце към гърдите си за молитва; той беше гологлав и без оръжие. Веднага след него пристъпи и Мойсей, изправи се с великанския си ръст до Давида, свали шлема си, приведе глава; по шията му, едва ли не до рамената, край двете страни на широкото, червеникаво лице изпопадаха гъсти кичури коса, брадата му се тъмнееше червена и гъста, късо подстригана. Той беше в пълно въоръжение, не беше надянал само тежката си бойна ришица. Придръпнал към себе огромния си меч, сложил върху високата му дръжка големите си кокалести ръце ведно с шлема — цял железен кутел, той стоеше по войнишки, с опънати разкрачени нозе, на петите на великанските му ботуши стърчаха закривени железни шипове. Той сваляше воинските си доспехи само преди да легне да спи.
Друг човек беше Арон — различен и от тримата си братя. Той беше нисък, но с широки плещи и дълги, силни ръце, с голяма, доста ниско остригана глава, с дълги мустаки, които се преплитаха и сливаха с гъстата му черна брада, също тъй късо подстригана; беше мургав, с големи черни очи, които непрестанно играеха, подозрителни и присмехулни. Той се приближи с бързи стъпки — къси, но пъргави и силни бяха нозете му, спря върху лицето на мъртвия подозрителния си, присмехулен поглед, сякаш не можеше да повярва, че старият наистина е умрял. Облечен беше Арон Мокри в контешко, скъпо облекло, както се обличаха знатните ромейци. От него полъхваше на благоуханно масло и тоя мирис веднага изпълни широката студена стая. Арон се прекръсти няколко пъти пред мъртвешкия ковчег — бързо, непохватно и колкото да искаше да се държи прилично, като че ли всичко върщеше престорено, на шега. Той беше само с две години по-стар от Самуила, но изглеждаше много по-възрастен — такъв беше изразът на лицето му, израз на човек, който не се смущава от нищо.
Комит Никола лежеше в ковчега си със застинало лице. Дългата му бяла коса беше прибрана от чужда ръка, непривично притисната към лицето, ръцете му лежаха неподвижни, кръстосани на гърдите; прибрани, изпружени някак насила бяха и нозете му, от него лъхаше студена отчужденост — чужд беше той сега в
