Арона до Василия Втори и го размаха високо: — Тук ще прочетете всичко, а които не знаят да четат, ще чуят.
Самуил разгъна свитъка, пристъпи и го предаде в ръцете на съдията. После се върна и седна на мястото си. Прочете се предателското писмо на глас и още един път се прочете, за да не остане нищо неясно. След това то мина от ръка на ръка — всеки искаше да го види с очите си, да го пипне с ръка и мнозина познаха писмото на средецкия комит и неговия подпис, който беше по-особено разкривен и накитен с всякакви чертички, кукички и кривулици. Станаха някои, та се каза и се потвърди, че това предателско писмо беше Ароново и беше писано с неговата ръка. Въведени бяха в залата и задържаните, които бе успял Арон Мокри да привлече към себе си; те трябваше да признаят тук какво бяха чували от него и какво сами му бяха казвали. Както бе наредил Самуил, войниците, които трябваше да ги доведат, бяха ги попитали:
— Къде искате да ви отведем: долу, в подземието при палачите, или в голямата зала, където ви чакат, за да чуят признанията ви?
Те бяха извикали в един глас да ги заведат в залата. Не бе продумал нищо само старият Козма Чичка, но войниците доведоха и него пред съда. Струпаха се те край стената, дето им беше казано да застанат, и преди още да ги попита някой, започнаха да се кълнат и да повтарят, че са невинни и че Арон Мокри искал да ги погуби. Накараха ги да говорят един по един. Те признаха всичко за срещите си с Арона и всеки искаше да надмине другия, та се каза и повече, отколкото е било, но всеки обвиняваше Арона и пазеше себе си. Не продумваше нищо пак само Козма Чичка. На края накараха и него да заговори, но той се изстъпи напред и се хвърли гневно на Самуила, махаше с ръце, от беззъбата му уста пръскаше слюнка:
— … Тебе да набият на кол, твоята глава да отсекат! Ти дигна срещу нас нищите, богомилите също, ти си слуга на дявола! Сега искаш да погубиш и едноутробния си брат, самият дявол те кара!…
Когато най-сетне старецът прегракна от умора, Самуил се изправи срещу него:
— Бог ще ме съди за всяко мое дело. Но ти кажи, Козма Чичка, защо искаш да доведеш тук ромейския василевс?
В големия си гняв старият болярин изкрещя, каквото дойде на езика му:
— По-добре с василевса, отколкото с тебе и с твоя безбрад скопец! Ето затова съм аз с Арона и съм против тебе. Да, по-добре с василевса!
Войниците изтикаха стареца назад, прибраха пак до стената и другите изменници. Всичко беше ясно и оставаше само съдията да каже какво трябваше да се реши според закона и правдата. Съдията стана и рече:
— За измяна и предателство пред царя и царството наказанието е смърт; за служба при чужд цар против твоя цар наказанието е смърт. Палачът погубва предателя и семейството му с жената и децата му, за да не се роди от предателя предател. Нека всеки един от вас да стане и да потвърди това, което казах, или пък да го отрече.
Извърна се Самуил Мокри от мястото си да види кой ще стане пръв да потвърди думите на съдията или да ги отрече и видя как всички бяха отправили погледи към него, чакаха той пръв да изрече своята дума. Усети той как натежа тялото му, не ще успее да се дигне на нозете си, усети как и езикът му изтръпна и напълни устата му, не ще може да го раздвижи. Ала никой друг не биваше да забележи и да знае колко тежко бе станало тялото му, как се бе вдървил езикът му. Той се изправи срещу съдията и рече ясно:
— Смърт за предателя.
Рече това и пак седна на мястото си с подкосени нозе.
Тогава всички видяха как съдията премести поглед върху митрополита. Стана и духовникът, по сложи ръка на гърдите си, наведе смирено глава:
— Христовата вяра не ми позволява да отнема живота на ближния си, макар и с дума. Но ще кажа аз, което ми е позволено да кажа: предателството и измяната към царя и царството е смъртен грях.
Тия бледи и плахи думи на духовника, които взаимно се отричаха, сякаш насърчиха още повече другите мъже в залата. Те ставаха един след друг и повтаряха страшната дума всеки според своя глас и нрав — ту по-смело, ту по-колебливо, ту тихо, като че ли никой да не чуе, или по-гръмко и дори с някакво злорадство:
— Смърт! Смърт!
Никой не се и опита да отрече присъдата, която изрече най-напред съдията. Някой откъм долния край подхвърли:
— А тия там до стената?
Самуил забеляза как шестимата край стената втренчиха погледи в него и се виждаше отдалеко как се бояха за живота си; не го поглеждаше само Козма Чичка, извил врат встрани упорито и току дърпаше бялата си брада несвястно. Стана пак великият войвода:
— Изрекох смъртна присъда против брата си и неговата челяд и това бяха думи на закона. Но като смажеш главата на змията, защо ще кълцаш и мачкаш цялото й тяло, както прави селякът с тоягата си? — Той посочи с ръка тия край стената и продължи: — Кръвта на тия люде никому не е нужна, но нека се прогласи изцялото царство, че те, име по име, са били с изменника.
Самуил седна на мястото си, а откъм стената насреща се чу пискливият старчески глас на Козма Чичка:
— Да беше ме погубил… По-добре!
Самуил му отговори от мястото си:
— Радвай се на живота си, ако можеш!
Тия негови думи се взеха като присъда срещу всички съмишленици на Арона. Сега стана пак съдията и произнесе тържествено:
— Палачът да изпълни изречената присъда над Арона Мокри и цялата му челяд: смърт.
В същото време в залата влезе закъснелият игумен на Драгалевския манастир, но никой не забеляза това.
Двамата братовчеди Гаврнл-Радомир и Иван-Владислав седяха сами в стаята. Те знаеха малко от това, което ставаше тая нощ в Средец, по много повече чувствуваха и предчувствуваха. Гаврил-Радомир знаеше, че е поставен да пази братовчеда си и че това беше важна длъжност, която трябваше да изпълнява добре. Той и чувствуваше от това, което бе виждал и подочувал, че над чичо му Арон тежи някакво голямо обвинение, и си мислеше, че обвинението срещу бащата тежи и върху сяна. Ала Иван-Владислав, въпреки че беше с две години по-невръстен от него, знаеше повече и чувствуваше повече. Той знаеше от това, което бе чувал дори от собствената си майка, че баща му е злодей, знаеше доста и за неговите връзки с ромейския цар, за кроежите му. Той виждаше и чувствуваше, че чичо му Самуил не бе дошъл напразно тая нощ чак от Охрид и с такова страшно лице. Двете момчета седяха сами в стаята, всяко със своите си мисли и предчувствия. Умът на по-малкия, на Иван-Владислав, работеше непрестанно и по-бързо, по-живо. По- малкият беше и уплашен, боеше се също и за себе си.
Иван Владислав подхващаше братовчеда си от всички страни, тъмните му очи горяха трескаво, с разширени зеници, та изглеждаха още по-тъмни. Той искаше да узнае всичко и разпитваше братовчеда си. Никой не беше им забранил да си приказват и Гаврил-Радомир отговаряше, както знаеше. Иван-Владислав попита:
— Какво правиш в Охрид, братовчеде?
— Аз съм във войската — отговори Гаврил-Радомир някак важно и добави с едва присвити вежди: — Аз съм хилядник.
Между русите му, златисти вежди още не можеше да се образува по-дълбока бръчка. Братовчедът му въздъхна:
— Виждам знаците ти… Аз пък седя в къщи или ходя из града. Ти имаш ли коне?
— Да.
— Ходиш ли на лов?
— Дааа…
— Блазе ти. Мене баща ми никъде не ме води. Само в Разметаница.
Той наведе очи тъжно, натъжи се сърцето и на братовчеда му. Иван-Владислав разглеждаше ръцете си, сякаш се учудваше, че бяха празни, и пак въздъхна:
— Аз нямам какво да ти покажа. Нищо не ми купуват. Нямам и меч като тебе.
