И той протегна ръка само да докосне меча па братовчеда си, по бледото му лице се четеше незадоволен копнеж. Гаврил-Радомир му подаде меча си, както беше закачен на колана — да го види по-добре, да го пипне, ако иска.
Изеднаж по лицето на Иван-Владислав потекоха сълзи. Братовчедът му скочи разтревожен:
— Защо плачеш… Защо…
Иваи-Владислав мълчаливо обърса сълзите си с опакото на ръката и така изглеждаше още по-нажален, слаб и безпомощен. После бързо се съвзе, дигна глава със строг израз па лицето си, но в очите му все още блестяха сълзи. Той каза и като да се караше с някого:
— Аз мразя баща си! Той е лош…
Гаврил-Радомир го гледаше с още по-голямо съжаление, но не знаеше как да му помогне, как да го утеши. Иван-Владислав извърна лице:
— Ти сигурно не ме обичаш… И няма защо… с такъв баща… — Тук той неочаквано се обърна към братовчеда си, посегна да улови ръцете му и току се спря, сякаш уплашен от своя внезапен порив: — Кажи ми… защо е дошъл баща ти тук чак от Охрид и така ненадейно… Какво става, кажи ми, ти си ми като брат, ти си ми брат!
Гаврил-Радомир беше развълнуван, разтревожен за братовчеда си, но не знаеше що да му каже и само това му отвърна, за да го успокои:
— Ти не бой се…
Беше вече късна нощ; усещаше се по дълбоката тишина из цялата къща и навън, сякаш и по целия свят. Двете момчета започнаха да се умълчават все по-продължително. Вратата на стаята неочаквано се отвори и момчетата скочиха изненадани. Влезе войводата Деян Белота, следван от неколцина въоръжени войници. Той рече:
— Сине Аронов, тръгвай с мене.
Иван-Владислав се хвърли към братовчеда си, вкопчи се в него, проплака:
— Не ме давай… Ще ме убият!…
Гаврил-Радомир протегна ръка зад себе си, да го запази, и каза на войводата:
— Поставен съм тук да го пазя. Няма да ти го дам.
— То е повеля на баща ти, сине Самуилов. — И той се извърна към войниците си: — Вземете го.
Гаврил-Радомир се дръпна назад, заслонил с тялото си Ивана-Владислава, който се притискаше към него разтреперан. И когато войниците се приближиха, Радомир изтегли меча си:
— Назад! Няма да го дам!
Войводата се поколеба за миг и току направи знак на войниците да го последват. Пред вратата вън той остави един войник да пази и побърза да потърси Самуила.
Сега Иван-Владислав се хвърли върху братовчеда си, заплака с глас:
— Не ме давай!… Те ще ме убият! Ще убият и баща ми, и мене ще убият! Защо… аз нищо не съм сторил! Спаси ме…
Гаврил-Радомир го обхвана с едната си ръка, притисна го на гърдите си:
— Няма да те дам. Баща ти… но защо и ти! Върви с мене!
Той го поведе за ръка към вратата. Войникът вън им прегради път с копието, но Радомир размаха меча си срещу него:
— Махни се от пътя ми! Ще те убия!
Двете момчета се втурнаха край него — войникът не посмя да ги спре с оръжието си. Сега водеше по- малкият — Иван-Владислав. Те слязоха на долния кат по странични ходници и врати, излязоха на двора и оттам се спуснаха към Ароновите конюшни. Разбудените коняри бързо им оседлаха два коня. Не се решиха и стражите на западната градска порта да спрат момчетата. Двамата братовчеди препуснаха по пътя за Охрид.
Не след много време през същата порта се изниза цяла дружина конници. Водеше я Самуил Мокри; току зад него яздеше и средецкият войвода Деян Белота. Топлата лятна нощ беше безлунна, но по ведрото небе трептяха едри, ярки звезди и пътят се виждаше доста надалеко в тъмнината. Надалеко се чуваше и конският тропот в тишината на тоя среднощен час. Самуил бе отпуснал юздата на своя кон и сякаш се бе оставил на животното, което бързаше бодро напред в нощната прохлада.
Самуил искаше да побърза, но в същото време други негови мисли го задържаха, дърпаха го назад. Той отиваше да убие брата си, родния си брат, водеше палачите му. Когато след изричането на смъртната присъда тя се написа и подписа от всички там, които я приеха и потвърдиха, стана дума как да се изпълни и Самуил Мокри рече:
— Аз ще отида там. Не искам да се каже, че съм накарал другиго да заведе палачи при моя брат. — И добави като на себе си: — Мене се пада тая чаша да я изпия докрай…
А като тръгна в тъмнината, с него като че ли полетя и сянката на майка му Рипсимия. Той я чувствуваше ту до едното, ту до другото си рамо; или му се струваше, че я вижда в сянката на онова дърво край пътя, което се чернее в звездния зрак, и той минава с коня си съвсем близу до него. Сърцето му беше като грудка лед в гърдите и в забърканите си мисли той говореше с майка си, бореше се с нейната невидима сила. Ето, майко, накъде вървим ние с тебе, накъде бързаме и ти бързаш повече от мене, но няма да спасиш сина си от меча на палачите… Аз съм му брат, майко, и го жаля, но неговият позор и мене ме гори, и аз нося неговия позор. Да не беше идвала и ти сега с мене. С тебе ми е по-тежко, но няма да ме спреш…
Като вървеше така в тъмната нощ със сянката на покойната си майка до рамото, Самуил Мокри се връщаше в своите мисли и далеко назад, още в най-ранното си детство, в бащината твърдина край езерото. И беше повече с Арона, спомняше си всичко, що бе преживял с него и бе останало в паметта му още от детските им дни. Вървеше той насам, към по-близките им дни, стъпка по стъпка по общия им път и наведен ниско над земята, с широко разтворени очи, да не би да пропусне нещо, да не би да не забележи нещо, събираше троха по троха, капка по капка всяко добро, което бе оставил след себе си Арон. Някоя негова весела шега, която бе запомнил, или усмивка в играта, или добра дума и всяка чиста следа, която бе оставил по пътя си Арон до днешния ден… Ето, виж и ти, майко… — И той сочи разтворената си длан, но тя е лека и почти празна, едва се белеят в шепата му няколко чисти, шарени камъчета, като тия, които събираха някога с Арона по пясъка край езерото. Ето, майко: това е всичко. Ала шепата му още повече олеква, пъстрите камъчета изчезват… Така и някога. Арон му ги вземаше; ще го излъже и ще му ги вземе, ще го набие и ще му гн вземе. И все го раплакваше, колко пъти. Плачеше тогава Самуил и от мъка, че по- големият му брат го измамваше и го ограбваше, и от някаква горчивина, че му беше брат, мил брат… Самуил и сега дигна празната си шепа, да обърше студената пот по челото си, да обърше и сълзите, които бяха потекли като някога…
Сега нощите бяха най-къси, а тая нощ като че ли нямаше край. Да се свърши най-после всичко това — едно човешко сърце не можеше да издържа повече. А откога още бе започнала тая мъка с Арона, с родния брат… От най-ранно детство и през цял един живот: измами, подигравки, жестокости на по-големия и по- силния, мъчително търпение дано да се промени той към по-добро и след това още по-големи разочарования, болезнено отвращение от тоя, с когото си най-близък, разяждаща ненавист и гняв към тоя, когото трябва да обичаш и когото обичаш по рождение, по кръв. През паметта на Самуила преминаваха безброй оживели, горящи като огън спомени за случки и срещи с Арона, в които безброй пъти бе преживявал всички тия мъчителни чувства между обичта и омразата, а сега бе долетяла при него и сянката на майка им със своята майчинска любов, със своята мълчалива, безсловесна молба за милост и прошка… Самуил напрягаше очи в тъмнината, да я види по-ясно в черната сянка па оня храст, сбутваше коня да се приближи повече до нея, извръщаше глава, когато я чувствуваше до рамото си, сякаш да притисне лице до нейното лице както някога, посягаше с ръка да я докосне в празната тъмнина и се мъчеше в мислите си да й обясни всичко, молеше я горещо да го разбере, да не жали толкова много недостойния син… Не е заради мене, майко, това, което отивам да извърша. Аз всичко бих забравил, бих прогонил от сърцето си и него самия, но не мога да оставя да живее предателят и още повече, че той е брат ми, твоят син! Дори и срама бих могъл да понеса, ако то беше заради мене, но как ще се срещам с людете и какво ще им говоря, какво ще искам от тях, ако отмина измяната на брата си, ако я прикрия… Ти изпълваш сърцето ми с твоята милост, майко, а пък аз трябва да накажа със смърт, да заведа палачите, и ето как съм разпънат…
Самуил знаеше, че на три-четири разтега след него, току зад войводата Деян Белота, яздеше слугати му Радой. Той се извърна на няколко пъти да види слугата си, би желал да поспре коня, за да се изравнят
