коляно до коляно. В цялата тая дружина Радой му беше най-близкият човек. Радой помнеше Арона също тъй от най-ранна възраст; колко пъти бе го мъчил господарският син и колко пъти бе бягало от него бедното дете като от огън, като от чума… Радой му беше най-близък сред всички тия чужди люде и най-добре би го разбрал, но Самуил Мокри не можеше да се извърне и да му се оплаче. И нямаше кому да се оплаче, с кого да сподели мъката си, кому да каже две думи, за да пооблокчи поне с две думи сърцето си…
Най-сетне изток започна да светлее. Дървесата край пътя и трънаците, и камъните по ниските брегове се виждаха по-ясно, все по-рязко се очертаваше върху светлеещото небе тъмната маса на околните планини и ридища. Самуил като че ли едва сега дочу бодрия тропот на стотиците конски копита. Конят на войводата зад него шумно изпръхтя, а някъде по-далеко назад се чу и неясен човешки глас, види се, някой от по-малките началници, разсънил се в предутрнния здрач, се бе скарал на войниците. Чу се в храстите наблизу и плах, прекъснат птичи глас. Настъпваше новият ден.
Слънцето беше вече много високо, когато стражите от Ароновата твърдина в Разметаница забелязаха, че по пътя от Средец бързо се приближава дружина конници. А когато конниците прегазиха пенливите води па река Разметница и поеха нагоре към портата на твърдината, стражите познаха между тях Самуила и средецкия войвода Деян Белота. В същото време Арон Мокри се разхождаше сам в широката градина зад палата си, която също бе опасана, както и целият палат с двата му двора, с висока каменна стена. Прохладно беше тук в летния ден и се дишаше леко сред неизбродимите гъсталаци край бързотечната река. Когато му съобщиха за пристигането на нечаканите гости, Арон сякаш не разбра какво му говорят, но после отеднаж побледня. И каза на людете си смутено, с отпаднал глас, да посрещнат гостите, а той самият се отправи към най-затънтения край на градилата, като че ли искаше да се скрие там.
Ала нямаше къде да се скрие. И трябваше да узнае най-сетне защо бе дошъл така ненадейно Самуил. Арон се показа във вътрешния двор на палата си и още тук забеляза, че над твърдината му бе хвърлена яка мрежа — вратите бяха завардени от нови войници, а отвъд, във външния двор, цвилеха и тупкаха с копита много коне. Да побегне ли? Той би се издал повече с бягството си. И дали ще може вече да избяга? Но какво може да знае Самуил? Това е някаква нова негова лудост. Нека полудува още малко… И Арон дигна пред себе си щита на своята дързост. Той влезе с твърди стъпки и сърдито лице в доста просторната, но мрачна приемна зала на палата си, дето го чакаше Самуил.
По-младият брат стоеше сред залата, сложил ръце върху дръжката на меча си. Възбледото му лице с хлътнали бузи, бе помръкнало още повече след бързата, продължителна езда. Той стоеше тук както бе слязъл от коня. Арон не бе го виждал почти цяла година, още от битката при Траянова врата, и забеляза измъченото му лице, но нищо не каза. Какво ли го яде и сега… Арон едва му кимна с глава, мина край него и седна зад една ниска маса край отсрещната стена, негли да припомни своето право на по-стар брат и господар в тоя дом. На масата бе сложен висок бронзов свещник с три незапалени свещи и Арон като че ли искаше да се заслони зад него; колкото и да се показваше сърдит и горделив, тъмен страх растеше и растеше в невярното му сърце.
— Защо си дошъл? — попита той с твърд, дори гневен глас, но в следващия миг цял замря в тревожно очакване. Не знаеше ли той какво бе извършил, а в колана на Самуила бе затъкнат някакъв измачкан свитък и от краищата му висеха като че ли познати червени копринени върви и познати печати. Ето, Самуил дръпна от колана си тъкмо тоя свитък, приближи се, подаде му го с рязко движение и Арон чу гласа му сякаш някъде отдалеко:
— Познаваш ли това писмо?
Арон Мокри посегна да вземе писмото и позна, че беше неговото последно писмо до Василия Втори, преди още да го развие. После започна да го развива и като че ли с небрежно любопитство, по лицето му се показа усмивка, която не можеше да заличи бледността му, но той започваше нова игра. Свил презрително въздебелите си устни, той побутна писмото настрана и дигна към Самуила безсрамно засмени очи:
— Е, що… Писах му, за да го примамя насам още еднаж, та да хванем тоя път и него самия.
Самуил се придръпна от непреодолима погнуса. Арон и сам виждаше, че играта му беше плитка. И може би за пръв път падна от лицето му всякаква маска. Той се изправи на нозе, да защитава живота си с всички сили, но и сега не се решаваше да излезе иззад масата, колкото и безполезен да беше тоя негов последен заслон.
— Кой се е осмелил да отвори това писмо! — развика се той яростно, ала гласът му ту гърмеше страшен в широката зала, ту се давеше в сълзи, ту изтъняваше до отчаян, жалък писък:
— Самуиле, ще заповядам да те вържат, ще те хвърля в подземието и никой няма да те види вече… Ти не си ми брат, няма милост в сърцето ти! Майка ми е родила змия! И тия в Средец, които са ме предали, ще ги избеся до един, на кол ще ги набия!
Самуил му направи знак да млъкне и той млъкна задъхан, изцъклил очи, в които блесна смътна, колеблива надежда. Но Самуил нищо не каза, а удари три пъти с меча си по каменния под. Влезе войводата Белота. Самуил му кимна, войводата разви друг един свитък и започна да чете с равен, напевен глас. Това беше смъртната присъда над Арона Мокри и Арон чу всичко, що бе правил от години, дори това, което бе мислил да прави, чу още едни път за срамните си връзк с ромейския император, когото викаше за съюз срещу родния си брат. И не можеше да отрече нищо от това, което чу. После Белота прочете едно след друго имената на всички, които бяха подписали смъртната присъда. Арон чу името на своя брат и на всички първи люде в Средец, имената също на неколцина между тях, които бяха му се клели във вярност и които бяха останали неоткрити. Подписали бяха и те тая смъртна присъда.
Арон затвори очи и за няколко мига потъна в пълен мрак, премалял, загубил съзнание. Когато се съвзе отново, видя се приведен над масата, стиснал с две ръце краищата й. Простена тихо той и това беше последната му молба, последна някаква надежда за спасение:
— И децата ми… Но те… нищо не са… Аз изгорих на клада ромейския владика… Брате…
Сега Арон Мокри не се преструваше. Той изправи глава да погледне брата си, но в залата нямаше вече никой. Наведе се отново над масата и видя оставен там къс, остър нож. Тоя нож беше последната братска милост на Самуила към предателя.
— Не, не! Не искам да умра! — извика с нечовешки глас Арон, бутна с две ръце масата и се хвърли към вратата на залата, дръпна я широко, но там, пред вратата, стояха двама необикновено едри войници с извадени мечове, препасани с червени пояси. Зад тях бе застанал и Белота. Насреща, през широкото преддверие, се виждаше каменната стълба за горния кат на двореца; там, по средата на стълбата, бе застанала Варвара Аронова, обхванала с ръце двете си по-малки деца, а трето едно, по-голямо, се бе притиснало до нея. Арон я видя през главите и рамената на палачите си, видя трите си деца. Нов отчаян вик се разнесе сякаш из целия дворец:
— Варваро!…
Войниците избутаха Арона навътре в залата…
В същото време Самуил стоеше пред входа на палата в предния двор. Радой бе му довел коня и великият войвода държеше юздата, готов да се метне на седлото. Малко встрани стоеше и слугата с коня си, а по-нататък дворът беше пълен със спешени конници, всеки до своя кон. Изеднаж някъде откъм вътрешността на палата се надигна глух, проточен стон и Самуил притисна лице към гривата на коня си. Той чу и позна предсмъртния вик на Варвара Аронова. В следващия миг той се сети за войниците, които го гледаха отсреща, и се дръпна от коня.
Не след дълго от палата излезе Деян Белота, спря се пред Самуила и ясно изрече:
— Комит Арон Мокри е мъртъв. Също и челядта му, според присъдата.
Самуил едва-едва притвори очи и попита:
— Той… сам ли?
— Не — отговори войводата. — Умря под мечовете на палачите.
Самуил се метна на коня си и, седнал на седлото, каза:
— Нека останат тук петдесет войници, да предадат на огъня тоя прокълнат дом.
Той смушка коня и се втурна през разтворената порта на крепостта. След него затропотиха и конете на дружината му.
Самуил Мокри се върна пак в Средец. Нужно беше да се прогласи нов комит на Средецката област, също
