задържаше на брега. Тя седна на един камък, негли да си почине от тия две сили, подпря лакти на колената си. На два разтега току под нозете й водата тихо плакнеше стръмния скалист бряг, като стръвен хищник, който се облизва с мокър език. Тя ще се приведе и ще полети надолу в тъмната дълбина; тук беше дълбоко до три човешки ръста. Няма да помръдне ни ръце, ни нозе, за да не изплава. Или ще дигне тоя тежък камък там и с него ще се хвърли и няма да го изпусне, докато не глътне вода. Ще лежи с него в тинята на дъното, докато отвори уста за въздух… Ирина цяла потрепера, стори й се за миг, че беше там, на тъмното дъно на езерото, водата я притискаше, мокрите подводни треви се заплитаха в нозете й, тя се задушаваше…
— И бог дори ме отхвърли, не ми помогна — раздвижи устни тя и сякаш спореше с някого, спомняйки си думите на епископа, сетне бързо се изправи, отдръпна се още на две стъпки от брега. И рече полугласно: — Останах сама и… сама ще си помогна!
Тя се запъти назад към двореца с олекнали стъпки, изправила едрата си стройна снага, сякаш току-що бе отхвърлила от плещите си тежък товар. Във вътрешния царски двор на царския дом срещна Владислава. Князът я забеляза отдалеко и втренчи в нея учуден поглед — в цялата й външност имаше нещо предизвикателно, само по пребледнялото й лице можеше да се прочете нейната мъка. Той се спря на почтително разстояние и се поклони, без да сваля поглед, а тя едвам кимна на поздрава му. Иван-Владислав се обърна след нея и като гледаше стройния й стан, леката й походка, мислеше с отвращение за разкривеното тяло на грозната си бременна жена.
Ирина Каматерос забеляза, че от някое време Иван-Владислав спираше върху нея омекнал и дори скръбен поглед. Тя нямаше време и желание да мисли за тая промяна в погледа на княза. Бременността й напредваше с всички свои признаци, с всички страхове и грижи, които предизвикваше в сърцето й. Външно все още нищо не можеше да се познае по нея, пък и тя умееше добре да се прикрива; мъчително беше да се бори с честите напъни за повръщане и с погнусата от повечето храни, а трябваше всеки ден да сяда по три пъти на трапезата заедно с другите и да се преструва, че се храни като всички. Тя се боеше най-много от Владислава, но ето от някое време той се промени, някак попритихна, стана по-внимателен дори и към жена си.
Една вечер, на излизане от малката трапезарии, Владислав пусна както винаги четирите жени напред, но спря Ирина, която също излизаше след трите княгини:
— Почакай малко. Искам да ти кажа нещо.
— Що има да ми казваш…
— Върни се… Ето да поседнем тук…
Ирина пристъпи и седна на един стол — не искаше да покаже страх, но гледаше княза с твърд, предупредителен поглед. Владислав седна срещу нея и като че ли той именно се смущаваше от нея, не знаеше къде да погледне и заговори с тих, подмилкващ се глас:
— Прощавай… аз съм много виновен пред тебе… През зимата… като влязох в стаята ти… то не беше хубаво. То беше някакъв бяс в мене…
— Това ли искаше да ми кажеш?
— Не, не — бързо се понадигна князът да я спре. — Исках само да знаеш, че аз не съм толкова лош… и ти не си виновна, че си толкова хубава… Чакай, не бързай, много е важно…
— Ако е това, което ми говориш… Няма да те слушам повече.
— Не. Ето… Искам да разбереш, че съм ти най-добър приятел… — Той притискаше на гърдите си ръце с разтреперани пръсти и я гледаше с широко разтворени кръгли очи, готов да се закълне, да сложи негли главата си за всяка своя дума После изеднаж сви строго черните си вежди и продължи, загледан пред себе: — Не много отдавна тук пристигна един маджарин. Търсеше царя. Пратеник бил на маджарския крал. С писмо до царя. Аз му дадох човек да го заведе при чичо. Оттогава все си мисля и ето… като че ли отеднаж ми се отвориха очите. Тоя кралски пратеник не бе дощъл с добри вести. Идва сам, с едно писмо… Така ли става между царе и роднини? Маджарския крал ни обръща гръб, това е. Той е сърдит за дъщеря си и тя, нашата снаха, няма да се върне вече при нас. Кажи, не е ли така? Помисли и ти… Той наново разтвори широко очи и се приведе напред, като че ли отговорът, който очакваше от Ирина, беше съдбоносен за него.
Бледото лице на младата жена стана още по-бледо, черните й зеници бързо заиграха по лицето на Владислава и сякаш по него търсеше да прочете своя отговор:
— Ами да… И аз ще кажа същото. Или може би… — сепна се тя уплашена да не би князът да чуе как буйно се бе разтуптяло сърцето й.
— Друго не може и да бъде — дигна той тясната си, бледа ръка. — Маджарката няма да се върне вече при своя мъж. Това исках да ти кажа. Да те зарадвам, като твой приятел, да те успокоя. Има и нещо друго. — Той скочи прав, пак с ръце на гърдите си и сякаш изрече клетва: — Ирина Каматерос… Един ден ти ще станеш българска царица. И ако някога имаш нужда от вярна ръка…
— Стига, княже — прекъсна го Ирина и също се изправи: — Всичко е в ръцете на бога.
Иван-Владислав поклати глава:
— Да не месим бога в нашите работи. За човешките работи всичко е в човека.
Ирина Каматерос понечи да си тръгне и рече, поизвърнала глава през рамо:
— Аз съм ти благодарна за всичко добро, що мислиш за мене, ако наистина го мислиш.
Иван-Владислав се поклони след нея, но когато се изправи, лицето му имаше друг израз. Ирина тъкмо излизаше от вратата; гъстата черна коса лъщеше опъната на тила й, дебела тежка плитка лежеше на изправения й гръб. Владислав колебливо изви ръка надире, накъм дръжката на мечицата си, с потреперващи, разкривени пръсти; мускулите на челюстите му подскачаха, очите му бяха пълни със студена, упорита омраза, но и с неутолимо, отчаяно желание. Омраза и огнена страст изгаряха сърцето му. Той гледаше втренчено дебелата лъскава плитка и би желал, би премалял от сладост да я навие на ръката си, да я стисне, а с другата ръка да забие там, в ребрата на ромейката, мечицата си.
През тая хиляда и първа година, когато цар Самуил се виждаше на върха на своето могъщество, но не забрави нито за един миг своя смъртен враг, василевса на Византия, той обиколи и пропътува цялото свое широко царство заедно със сина си. Царят стигна на юг до Лариса и отвъд река Пиней, до Драч на запад, където беше неговият зет Ашот Таронит и дъщеря му Мирослава, ходи и по земите на сърбите и хърватите, където беше най-силен господар другият му зет, княз Иван-Владимир, стигна до границата с маджарите, продължи на юг и изток до Ниш и Бъдин, споходи всички крайдунавски места до Дръстър и чак до Малкия Преславец, излезе на брега на Черното море, мина и през старите български престолнини Плиска и Преслав, където беше негов заместник обичният му войвода Симеон Илица, спира се и по проходите низ Маторие гори, ходи и по границата там с Византия, спря се в Средец, върна се в Скопйе и оттам, през Струмица, стигна пак до границата с Византия срещу Сер и още по на югозапад, срещу Солун. В Преспа царят се прибра късно през есента. През време на това продължително пътуване той прекарваше повече по пътищата, проходите и твърдините, по военните работилници, по хранилищата, но като обхождаше царството и го подготвяше за нови борби, надаваше ухо да чуе и разговорите на людете, да научи и мислите им, скрити и нескрити. Той не слушаше само своите царски челници и управители, и най-малко тия, които искаха да му угодят, а искаше да чуе и разбере многогласия говор на простите люде и на целия народ. Самуил не чу нещо повече от това, което вече бе чувал много пъти, и знаеше, но навсякъде, където минаваше, човешката вяра се засилваше, тропотът по работилниците ставаше по-шумен, пътищата, полята и горите се съживяваха още повече, от всяка твърдина се надигаше бодър, ратоборен вой на рогове и тръби.
Като беше в Срем и толкова близу до границата с маджарите, Самуил изпрати войводата си Сермон с малка дружина конници до маджарския войвода, който пазеше тая част на тяхната граница, за да поздрави чрез двамата войводи краля на маджарите, своя съсед и сват Стефан, който наскоро се бе венчал с кралска корона и се бе нарекъл Първовенчани. Това беше редно и обичайно между двама съседни царе и роднини, но Самуил искаше да изпита тъкмо приятелството и роднинството на краля сега, когато неговата дъщеря бе напуснала и мъжа си, и България. Царят не знаеше за пратеника и недружелюбното писмо на Стефана Първи и се надяваше връзките му с него да се обърнат към по-добре или поне да се изяснят. И остана той в Срем по-дълго, отколкото бе мислил преди това, за да дочака отговора на своя поздрав.
