Ирина сега… Няма да я оставя. Ще се оженим и те моля за твоята благословия. Трудно е вече да се крие. Маргит няма да се върне, нели така и ни се писа.
— Така ни се писа, но сега всичко се промени отново. Ти ще заминеш за Обител, а Ирина ще замине за Охрид и там ще остане. Ако Маргит се върне сега, когато имате син, жена ще ти бъде тя и никоя друга. Така трябва да бъде, сине, и никой не ще го промени, нито аз дори, щом е нужна и повеля на царството. Върви и се приготви за път. Тръгваш още утре за Обител.
Гаврил-Радомир се отправи към вратата с тежки стъпки — виждаше се, че нозете му се движеха не според мислите му. Той беше покорен син, покорен княз и войвода, но не можеше да скрие, че не беше приел в сърцето си царската повеля.
Царят нареди да повикат Ирина Каматерос. Тя бе разменила вече думи с Радомира и влезе при царя с изопнато, бледо лице. От хубавото й лице бе изчезнала постоянната тревога и уплаха поради новото й, все още неопределено положение в царското семейство. Тя все още се опитваше да прикрива с облеклото си своята напреднала вече бременност, но всички знаеха за връзката й с царския син и всеки я приемаше и търпеше, щом я търпеше и сам царят. Сега царят стоеше сред стаята, свитъкът на маджарския крал беше все още в ръката му. Той не започна, както очакваше Ирина, а каза:
— Седни да напишем писмо до маджарския крал. — Когато Ирина Каматерос седна до ниската писмена маса и се приготви да пише, Самуил тръгна да ходи по стаята и продължи: — Е, започни там, както му е ред… — Щом Ирина написа първите няколко необходими слова, царят занарежда дума след дума и сякаш според бавния си вървеж по стаята: — … Получих посланието ти и ти отговарям незабавно поради важното събитие, за което и сам ми пишеш. Моят и твоят внук, който се е родил, е утрешен български цар и от това следва всичко друго по-нататък. Побързал си, царство ти, с името му, понеже нито аз, нито баща му, които сме от рода на Мокрите, сме в някаква кръвна връзка със стария цар Петър, но това е вече сторено. Известявам ти, че моят внук ще се казва още и Делян; както е волята на баща му, княз Радомир. Ние искаме също бъдещият български цар да живее и расте в българския царски дом, както е законно и редно, ти сам знаеш това и ние вярваме, че няма да попречиш с нищо. Сега е време да кажа и повторя, че е нужно да се върне и неговата майка при неговия баща, за да бъдат те и двамата до него с родителските си грижи, а всичко друго, което трябва да се поправи и възобнови, лесно ще се поправи и възнобнови. Ти сам си цар и по царски ще отсъдиш, няма да питаш своята дъщеря, както и аз не питам сина си, защото царските дела стоят над всички други дела и желания. Аз ще чакам отговора ти, но още повече ще чакам внука си и нека сама майка му го донесе на ръцете си в неговия истински дом. Не ще спомене никой за това, което е било няма вече да бъде, ще бъде заличена всяка ненужна следа. Триж по-зле ще бъде за всички, ако не стане това, което царските закони повеляват. И тъй, твое царство, аз чакам внука си в своя дом, както и родният му баща чака сина си и своята жена…
Дотук царят не се обърна нито еднаж да погледне Ирина и само се ослушваше в скърцането на перото по твърдия пергамент и така следеше как младата жена превръщаше в писмо думите му. Сега той изеднаж се спря близу до нея:
— Това е. Сложи край.
Ирина сложи последния знак на писмото, остави перото на мястото му и задържа пергамента, докато засъхне чернилото. Царят забеляза, че пръстите й трепереха, лицето й бе побеляло ведно с устните. Той продължи:
— Ти чу всичко. Получих второ писмо от маджарския крал. Дъщеря му, княгиня Маргарета, моята снаха, е родила син. Ти чу и сама написа моя отговор.
Царят леко се изкашля, сякаш да покаже някаква небрежност, но то беше поради туй, че усети как се присви гърлото му. Ирина попритисна с две ръце изписания пергамент върху малката маса и го изправи. И започна, без да се помръдне, без да се обърне към царя, който стоеше близу до нея:
— Аз и сама знаех още от началото. Опитах се да се освободя… с големи мъки, но не успях. Помислих да се хвърля в езерото. За Радомира мисля през целия си живот и само жената знае каква мъка е да криеш такива мисли, да се отказваш от човека, когото желае сърцето ти повече от всичко друго. Аз останах в живота пак заради него. Никога не ще устои една жена на мъжа, когото желае сърцето й. Такова желание и обич… това е само в женското сърце. Мъжете не знаят това. Какви бяха тия мои мъки, когато трябваше да се откажа от него, да убия нашата рожба още в самата си утроба, та и себе си… Това си бяха мои мъки, но… Но всички казаха, че тя няма да се върне. Всички знаят докъде съм стигнала — не мога да се крия повече. И очаквах по-други думи от тебе, царство ти, а сега…
Тя млъкна. Бледността бе пропълзяла чак по дългата й стройна шия. Но не заплака, не потрепера и гласът й. Провесените мустаки на Самуила потрепнаха, също и побелялата му брада — така беше винаги, когато на устните му тежаха други думи, а трябваше да изрече съвсем по-други и противни.
— Вие с него побързахте — рече той — и тук сега никой с нищо не може да помогне. Всеки ще вземе своя дял. Още тия дни ти ще заминеш за Охрид и там ще живееш в своя отделна къща. За всичко ще се погрижа аз и за цялото ти бъдеще. — Той помълча за миг и не можа да се въздържи докрай в своята суровост: — Ти си ми като дъщеря, но царството стои над всички нас. И над мене също.
Едва сега обърна Ирина към него големите си черни очи, сухи и силно бляскави. Само той, царят, можеше да устои на такъв поглед със своите пъстри, малко втренчени очи, откроени в дълбоките си дупки, но също тъй силно бляскави. Те се гледаха един миг и негли се гледаха самите им души. Ирина каза:
— Ще се отклоня и сега от неговия път, също и от твоя. Може би така трябва, щом казваш, царство ти, макар да е друг гласът на сърцето ми. Тя ще дойде, може би… светлата княгиня, но няма да бъде за щастието му. А пък аз — разтвори широко очи Ирина Каматерос, — аз, няма да скрия: тоя път няма и да помисля да се хвърлям в езерото и ще чакам. Ще чакам своя час, царство ти.
Царят също не сваляше очи от нея и видя как се поклони тя пред него, сетне как излезе от стаята. Малко по-късно той каза да доведат двамата пратеници на маджарския крал и им предаде своя отговор, а те още на другия ден си заминаха.
Княз Гаврил-Радомир изпълни повелята на баща си и отиде да живее в Обител. Десетина дни по-късно напусна Преспа и Ирина Каматерос. Никой не заговори открито за тая внезапна промяна в царското семейство, но всички в царския дом скришом шушукаха. Очакваше се втората женитба на царския син, а дойде неочаквана раздяла. Всеки по своему обясняваше случката, но се узна, прозря се и много нещо от самата истина, щом като се знаеше за маджарските пратеници, а имаше какво да се прочете и по лицата на царя, на княза, на Ирина. Агата, царицата, се разтъжи много за Ирина и се опита да съди царя, както отдавна не беше правила, но нейните оплаквания оставаха между стените на спалнята й. Само Радой, старият папски слуга, както винаги, не можеше да скрива нито от царя.
От него се бояха всички в царския дом и по цяла Преспа, всички мереха приказките си пред тоя злоезичен човек, който влизаше по всяко време в царската спалня и беше млечен брат на царя, но той нямаше и нужда да чува и узнава от другите какво ставаше в царския дом. Радой премълча, когато царският син замина за Обител; мълча той и през следващите дни, докато и Ирина замина за Охрид. Късно през нощта след заминаването на царската храненица слугата влезе при царя да му помогне да си легне и започна още от вратата:
— Е… про-прогони ги най-сетне… Чух приказките им, преди да се разделят. Твоят син тъкмо излизаше, а тя идваше при тебе по твоя повеля. Той, Радомир, и нищо не крие от ме-мене… Доплака ми се за тях, като ги чух, но ти никога не ще заплачеш ни за тях, ни за когото и да е… Ти само едно: царството!
Царят слушаше мълчаливо, но като че ли ловеше и очакваше с някаква скрита жажда всяка дума на слугата си. Той дори се извърна по едно време, да не би слугата да излезе от стаята, да го остави, но Радой беше там, до него, и все същият, помагаше му да съблече една дреха и да облече друга, като да събличаше и обличаше своето си тяло. Тежкият му зъл език, който с мъка се обръщаше в устата, едва ще се поспре, негли докато набере повече яд, и пак ще продължи още по-дързък:
— … Ти си като чужденец в къщата си, мемежду своите си люде. Редиш цялото царство, а своя дом не можеш да наредиш… де-децата си да наредиш, живота им. Къде са двете ти щерки… За пленници ги омъжи, за твои роби. А другите така ще си останат, моми… голямата вече и остаря… Нямаш ти бащинска грижа, ти: царството! Къде прогони сега сина си, защо му пречиш. Намерил си е жена по сърце, всички я знаем, и хубава, и… Ти ги разделяш! А другия, що ти го роди воденичарката, него ти и съвсем забрави. Отдели го и от сърцето си… Няма ред в къщата ти, царю, не си добър баща, не ти остава време да по-помислиш за най-
