близките си…
Търпеливо слушаше цар Самуил укорите на своя слуга и млечен брат и като че ли чуваше собствения си глас вътре в себе си. Тъжно му беше в тоя час, с умиление изреждаше в мислите си имената на своите деца… Косара — в далечните сръбски планини. Рипсимия със своето озлобено сърце… Изоставени бяха сами на себе си децата му, той дори им пречеше… Ала когато слугата си отиде и гласът му замлъкна, мисълта на царя отново се понесе по широките предели на царството, излетя като птица през прозорците на студената му, почти празна спалня.
Прибрали се бяха всички за нощна почивка по стаите си, в леглата си — и господари, и слуги. По затихналите ходници на царския дворец ходеше само Иван-Владислав, с бавни, тихи стъпки, с ръце отзад. Не го привличаше спалнята му — там беше Мария, жена му, която наскоро бе му родила син, не бяха минали още четиридесет дни. Тя го очакваше с покорни, уплашени очи, но още не беше се очистила от раждането. Не можеше и да поговори с нея — с никого на тоя свят не би могъл да сподели своите скрити мисли. А те напираха в ума му живи, палещи. Царят прогони сина си, а вторият му син, незаконният, беше още невръстен и сега само той оставаше най-близу до него. Струваше му се, че някаква скрита сила подреждаше работите в негова полза, проправяше му път. В мислите си князът срещаше всички, които все още стояха на пътя му, но той сякаш минаваше през тях или те сами изчезнаха като сенки. Нататък се провиждаше престолът и царският меч. Каква игра си бе устроил той с пратеника на маджарския крал, заплел бе в нея и царя, и сина му, и проклетата ромейка, дори и Рун, злото Самуилово куче, дори и краля! Той виждаше как се измъчват и сърцето му се радваше.
Слизайки на долния кат, накъм голямото преддверие, Иван-Владислав долови, че нататък беше много тихо, и веднага се досети какво ставаше в преддверието. Князът слезе там с безшумни стъпки и видя, че и двамата нощни стражи бяха заспали. Единият се бе подпрял на стената и на дългото си копие със скръстени ръце, главата му бе клюмнала на гърдите ведно с островърхия железен шлем, а другият се бе разположил на мраморния под с разкрачени нозе и с гръб, облегнат на една от колоните там. Владислав се спря пред седналия на пода, който бе прибрал копието през скута си и спеше дълбоко с отворена уста. Князът не стоя дълго да гледа жълтите му зъби. Той се наведе и ловко дръпна копието от ръцете му, както се бяха отпуснали безчувствени в съня. Князът насочи оръжието и бодна доста надълбоко заспалия войник по разголената му шия.
— Хааа… — задави се заспалият страж и разтвори ужасени очи, готов да нададе страшен вик.
— Млък! Ей сега ще те убия… — изсъска срещу него Владислав, допрял върха на копието до гърдите му.
Другият страж също се бе събудил и се изпъна до стената не по-малко уплашен. Изправи се и раненият, а от раната на шията му струеше алена кръв, потече и по лъснатата ризница. Князът разклати копието пред очите му:
— Спиш… А като съм взел оръжието от ръцете ти, докато спиш на стража, какво мога да ти сторя! Знаеш ли закона?
— Можеш да ме убиеш с него и… и няма наказание…
— Тъй. Знаеш какъв е законът. А на стража стоиш. Царя пазиш!
— Милост, княже…
— Вземи — тикна Владислав копието в разтрепераните му ръце. — Аз няма да те убия. Хващам те за пръв път да спиш на стража… и сърцето ми не дава. Но не знам аз как ще се разбереш с десетника си, като види кръвта по тебе. Е, оправи се, както знаеш. Повече аз не мога да ти помогна.
Той се отдалечи. Раненият страж успя да прикрие раната си от десетника, който дойде след полунощ да смени двамата с други двама стражи. Но раненият не скри от другарите си какво му се бе случило и тръгна из войниците дума за… доброто сърце на княза.
IV
Още не беше изминал ни първият месец от новата хиляда и първа година и в Преспа бе донесена вест, че Василий сключил в Азия мир за десет години с халифа ал-Хаким, третия от египетските Фатимиди, който беше безмилостен враг на християните. В Преспа бързо стигна и втора вест, че Василий се върнал в Цариград с цялата си войска. С тая втора вест дойде и друга: когато василевсът на ромеите събрал в двореца си всички първи велможи на империята за пръв път след последното си завръщане от усмирена Азия, застанал срещу тях във воинското си облекло и започнал с тия думи:
— А сега… българите!
Така бе предадено дума по дума на българския цар, но тая закана на василевса не го изненада. Той нареди на кавхана да свика незабавно в Охрид всички велики боляри и първи воински челници, а и той самият отиде в престолния град. За късо време в Охрид се събраха до четиридесет души боляри и войводи, също и войска се събра доста, понеже всеки от тях водеше по една малка дружина от по двайсет или трийсет, пък и до петдесет души своя лична стража със знаменосец. Най-първите от тия люде Самуил настани в своите дворци — в най-големия, горе, където беше вътрешният град, и в другите два долу, край брега на Бялото езеро, в подножието на същия висок рид, на който се издигаха още от старо време зъбчатите стени и кули на вътрешния град.
Болярският и войводски съвет се събра в големия царски дворец, в престолното помещение, в което за пръв път влизаха толкова много велможи, понеже едва отскоро бе завършено с всичките му украси, та все още миришеше в него на вар и разни бои и мазилки. Когато на определеното време се събраха в широкото помещение всички боляри и войводи, влезе и царят, следван от сина си, а той пък беше следван от двамата царски зетьове, сръбския княз Иван-Владимир и Ашот Таронит, след които вървеше и царският племенник Иван-Владислав. Царят беше облечен във войводско облекло и само на побелялата му глава блестеше не много широк златен обръч; много по-разкошно — в злато, коприна и някакви пъстри, чуждоземски пера, бе облечен неговият зет Таронит, по ромейски обичай, и някои от болярите поглеждаха със завист към него. Царят се изправи пред високия престол, поздрави събраните боляри и седна. На най-горното стъпало от дясната му страна застана Гаврил-Радомир, долу на първото стъпало и пак от дясната му страна, застанаха двамата му зетьове, а по-далеко зад тях — племенникът му. Вляво от престола застанаха кавханът Нягул Тромпе и тримата велики войводи Ивац, Кракра и Никулица; сложени бяха там, край тях, тримата, и три позлатени стола с високи облегала.
Когато царят седна, насядаха и всички останали в помещението — всеки на своето определено място, според сана си. Останаха прави само царският син, царските зетьове и братовият син на царя, като негова стража. Тук беше великият болярин Адам Колник, който бе дошъл чак от Бъдин3, великият болярин Спиридон Лешък от Червен, великият болярин Секул Чекор от Овеч4, войводата и кастрофилаксът на старата престолнина Великия Преслав, царският наместник Симеон Илица, великият болярин Велико Бучин от Средец, великият болярин Алекси Таридин от Моровизд, великият болярин Ордан Ракита от Прилеп, великият болярин Наум Чеган от Костур, тук беше Димитри Полемарх, пръв след кавхана в царството, струмнишкият войвода Драгомъж, верейският войвода Добромир, който беше женен за племенница на царя, Радой Гавра, някогашният рибар по Бялото езеро, с когото Самуил някога бе преплавал разбунената вода и сетне го бе прибрал във войската, а сега беше горишки войвода; тук бяха и войводите Димитри Тихона, Елемаг, Лазарица, Несторица, Сермон, който по-късно стана войвода и кастрофилакс на Срем.
Не се говори много на тоя съвет. По знак на царя кавханът обяви всичко, що се знаеше за връщането на ромейския василевс, за неговата закана към българите, а също и последните вести от Цариград, че Василий Втори, още неотдъхнал от продължителните си походи по Азия, бе започнал да събира от всички краища на широкото си царство безчислена войска. Събраните тук боляри и войводи изслушаха с мълчание кавхана: те всички като че ли очакваха да видят какво ще стане по-нататък. Навикнали бяха тия люде да очакват всичко от царя — и тия, които го обичаха и му вярваха, и тия, които вървяха след него със скрити свои мисли. Тъкмо това усети Самуил в покорното мълчание на тия мъже, но той не беше ги събрал, за да изпита тяхната вярност и покорство. И като се улови с двете си ръце за облегалата на високия престол, той попита оттам, без да става:
— Никой ли няма да каже що значат тия вести от Цариград? — Гласът му екна и замря в просторното
