толкова и се боеше от срещата си с него. Не бяха се виждали, откакто Радомир замина за Обител по повеля на баща си, но младата жена се боеше да не би той да се отвърне от нея, като я види в сегашното й положение. Тя го очакваше в охридската си къща без голямо нетърпение, а той дойде чак на третия ден, откакто бе пристигнал с баща си в Охрид.
— Татко постоянно ме търси… не ме оставя да се отделя от него… — започна Радомир да се оправдава разпалено още от вратата, но тя забеляза как шареха очите му по нея, по лицето й, по разкривената й снага.
Той пристъпи да я прегърне, Ирина леко го отстрани, накара го да седне, седна и тя срещу него. Едва сега го разгледа хубаво, с всичката жажда на сърцето си. Ирина го обичаше заради неговата хубост, заради силата на великанското му тяло, заради доброто му сърце, но в нейната обич имаше и майчинска нежност; сега още повече поради положението й, поради майчинската й разнеженост. Той беше зрял мъж, но все още по момчешки открит и неспособен да се прикрива. Поиска от сърце да я прегърне, ала не можа да отклони погледа си, с неприятна изненада и съжаление гледаше подпухналото й лице, корема й.
— Как живееш в Обител? — попита тя загрижена, пък и да отстрани от ума му всички други мисли.
Съживи се и той, видимо се зарадва, че тя го освобождаваше от всякакви по-нататъшни задължения при такава среща, връщаше го чак в Обител. И отвърна с несвойствена за него бързина:
— Хубаво е там, много е хубаво! По цели дни на лов. Планината е близу и горите досам градската стена. Има много вепри, гоним и вълци… тъй за удоволствие. Мечки убихме, рисове, трябваше да ти донеса кожи…
Тя го слушаше разсеяно и повече го гледаше, радваше се на неговата живост, на желанието му да я зарадва, да я задоволи някак, след като бе почувствувал недоволство от нея, макар и само в мислите си. Срещата им не продължи много и пак по волята на Ирина. Сърцето й се радваше на неговата близост, но тя много повече се боеше за неговата обич. Стана да го изпрати и все гледаше да бъде някак зад него, по- настрана от погледа му. Той не можеше да прикрие своята несдържана радост, че си отиваше толкова скоро, но се опита пак да я прегърне, от добро сърце.
— Утре, утре — побутна го Ирина към вратата, — Ела утре пак…
Тя затвори вратата след него, но остана там, до вратата, заслушана в тежките му стъпки. И отеднаж спотаи дъх. През затворената врата Ирина дочу гласа на княза, който продума нещо забързано, зашепна непредпазливо, чу се и женски глас, сподавен вик, сподавен може би смях, зачу се и шум от борба между двама души, бързо, пресекнало дишане и пак говор, сърдит, уплашен и в същото време примамващ. Ръката на Ирина сякаш сама натисна заключалката, открехна вратата. Тя видя как Радомир бе дигнал на ръце една от младите й слугини и бе я понесъл по тясната стълба към таванския кат на къщата, където бяха стаите на слугите й. Девойчето, вече притихнало, бе прилепило лице до гърдите на царския син, а той го носеше леко на ръцете си, изправил глава с къдри до рамената му, с унесен поглед и противен в своето тържество. Ирина безшумно затвори вратата, обърна се и притисна гръб върху нея, сякаш да сложи преграда и в мислите си, да заличи и от погледа си това, което бе видяла.
Промениха се бързо и мислите й. Сега тя не можеше да посрещне любимия си, а той беше млад, силен, с жадно сърце. Тя не можеше да го посрещне и насити като негова жена. Нека върви с тая малка глупачка… Ще се спре за малко при нея и ще я отмине. Но тя виждаше сега Радомира тъкмо такъв, какъвто беше, и като се чувствуваше безпомощна пред него в своето сегашно положение, уплаши се за себе си и още повече за детето, което трябваше да роди в скоро време. Връзката й с царския син беше слаба — не за нея самата, в сърцето й, ами за другите, дори и за царя, който беше човек справедлив. А ето какъв беше Радомир — взе друга жена пред самата й врата, току-що излязъл от стаята й. Ирина знаеше, че я обича, но и такова беше сърцето му — невярно и прекалено алчно. Тя трябваше да го вземе в ръцете си, да го държи здраво и по-близу до себе си, трябваше да го върже с по-здрава връзка.
Радомир дойде отново при нея пак след няколко дни и приличаше на виновно дете, което се подмилква на майка си, за да намали своята вина. Той и наистина се разкайваше, оправдаваше се забъркано и шумно, вярваше и сам на лъжите, които бе скроил неумело или се опитваше да скрои едва сега. Ирина пак го накара да седне срещу нея и каза:
— Трябва да помислим за детето ни, което може да се роди вече всеки час. — Той се засмя срамежливо и глупаво, сетне понечи да я прегърне, да я погали, но тя го задържа: — Не можеш ли да седиш на едно място! — И продължи: — Аз не искам това мое дете да живее като сирак по милост. Ти си негов баща…
— Да, да… ами да! — побърза да се съгласи Радомир, клатейки живо глава. — Ти само кажи какво…
— Ти си негов баща — повтори Ирина — и трябва да застанеш на мястото си.
— Татко… — разтвори уплашени очи Радомир.
— Да — кимна Ирина. — Тъкмо за него мисля и аз. Ти му кажи, че съм твоя жена пред бога и че детето, което ще родя, е твое.
— Той знае.
— Да, но ти му кажи пред други люде, нека узнаят вече всички. Той ме прогони от Преспа, но аз не мога да погубя рожбата си.
— Ще му кажа, че само ти си моя жена. Няма да мълча повече!
— Аз не искам да се караш с него, не искам да го обвиняваш пред болярите му. Искам само да се знае за нашето дете и никой да не мисли, че аз съм само твоя… наложница.
— Веднага отивам — скочи Радомир и се отправи към вратата.
Ирина мълчаливо го изпрати с поглед. Но той не дойде вече при нея. На другия ден тя узна, че царят и царският син, както и всички дошли с тях велможи бяха напуснали Охрид.
Ирина Каматерос роди син. Никой не дойде да й честити майчинската радост; охридските боляри не я смятаха за равна, щом царят я отдели от своя дом, а съседите й бяха прости люде и се бояха да влизат в къщата на невенчаната царска снаха. Ирина реши сама да кърми детето си, но то беше царски внук и тя му назначи кърмачка, също и нова една прислужница пак за него. Както беше по християнски обичай, тя нареди да кръстят малкото още в първия неделен ден. Нямаше кого да пита за името му — баща му беше далеко, а царя тя не се решаваше да пита за такова нещо и сама реши детето й да бъде кръстено Борис, с името на царя-кръстител. Нареди също кръстник на детето да бъде най-старият настоятел на главната охридска църква, понеже знаеше, че никой от болярите не би се съгласил да кръщава незаконородения царски внук, Ирина правеше всичко, що беше в силите й, за да пази още от първия му ден достойнството на царския внук, който някога можеше да стане и цар.
Когато наближи четиридесетият ден от раждането, в който родилката трябваше да си вземе очистителна молитва, тя нае две кочии и заедно с детето си, с кърмачката му, със слугинята му и други двама слуги замина за Преспа. Тръгна с голям страх, но никъде и пред никого не показа страха си. Нареди и това с умисъл, че да нощува с детето си в село Герман, за да бъде в Преспа рано на другия ден.
След утринната служба в главната преспанска църква „Свети Ахил“ Ирина Каматерос се яви пред епископ Емилиян с детето си на ръце и така, че никой да не чуе разговора им.
— Дошла съм, твое преосвещенство — каза му тя с твърд и спокоен глас, — дошла съм да си взема молитва след раждането на това дете и понеже то е от царска кръв и негов баща е синът на царя, редно е ти да ми дадеш очищение. Но аз имам и друга молба към тебе, епископе на тая църква: след като ми дадеш благословението си, да отидеш и да кажеш на царя, че аз съм дошла тук заедно с неговия внук. Отче свети… аз родих в незаконна връзка, но не само аз съм виновна за тая незаконност. И защо да бъде наказано и низвергнато това невинно дете? Моля те аз, майка му, да направиш за него, което с справедливо. Не искам нищо за себе си, както и съм обещала вече, но искам това дете да получи своето, за да не бъде между людете без име и без почит.
Епископът нищо не отговори, нищо не възрази. И като покорен, мъдър, верен слуга изпълни всичко, което поиска и помоли тя от него. Каквито мисли се породиха в ума му, той ги изказа едва пред царя, при когото отиде след утринната църковна служба.
Цар Самуил отдавна не беше го виждал и го посрещна приветливо:
— Знам… не идваш за празни приказки. Кажи, твое преосвещенство, каква нужда те води при мене. Готов съм да изпълня всяко твое желание.
— Не идвам за свои нужди и желания — отвърна епископът. — Тая сутрин дойде в църквата ми твоята храненица, която доведе ти от Лариса. Тя ме праща при тебе, царю.
