— Отвори вратата!
Домоуправителят се отдръпна и отвори вратата пред нея.
Каменна стълба водеше право надолу, до една малка площадка, преградена също с каменна стена, и тук стълбата се раздвояваше вляво и вдясно. От ниския също каменен таван на площадката се спущаше светилник с три пламъка и Ирина заслиза нататък. Песните и свирките нахлуваха тук като в улей и се засилваха с всяко ново стъпало. След Ирина слизаше и домоуправителят, пъргаво, но предпазливо, сякаш се боеше да не дига шум. Ирина се спря на площадката спря се и той зад нея. Продълженията на стълбата вляво и вдясно бяха дървени, по на седем стъпала, дясното водеше към някакъв полутъмен ходник, види се, към подземията на двореца, а лявото — към друга една, силно осветена площадка и тъкмо оттам идваха всички тия шумове и звуци. Ирина зави нататък и когато стъпи на дървената стълба, усети, че тя беше подвижна. Чу как домоуправителят подвикна зад нея:
— Пази се…
Тук лъхтеше като през отдушник тойъл, застоял въздух, тежка, възкисела миризма на човешко тяло и разлято вино. Вече се чуваха и ясни човешки гласове, а сред грубата мъжка врява и подвиквания Ирина долови и глезени, предизвикателни женски ахкания и писъци.
Долу тя се намери пред вратата на подземното помещение, в което княз Гаврил-Радомир угощаваше многобройните си гости. Ирина се спря на самата врата и бавно, търпеливо огледа цялото помещение. Домоуправителят се спря на две стъпки зад нея и не се решаваше да продума. Около една дълга трапеза — по средата на помещението бяха насядали на удобни широки столове към тридесетина мъже и десетина жени размесени между тях. Шумно отекваше под ниския таван врявата на гостите, звънът на големите сребърни и позлатени чаши, но пируващите все още седяха по местата си, все още спазваха някакво приличие — виното още не беше замъглило разсъдъка им Около тях прислужваха много слуги, които излизаха и се връщаха с подноси и съдове за вино през една врати вдясно, а друга врата зееше отворена вляво.
Нямаше какво да гледа дълго Ирина Каматерос. Тя потърси княза и върху него спря погледа си. Той седеше начело на трапезата, обвил ръце около разголените шии на две жени, седнали от двете му страни, нещо им говореше, като обръщаше весело, зачервено лице ту към едната, ту към другата.
— Да си вървим, господарке… — продума тихо зад нея домоуправителят, но Ирина не го чу. Тя влезе в помещението и се отправи към трапезата. Най-напред я забелязаха някои от слугите и се спряха по местата си, за да не й пречат. Извърнаха се към нея и някои от гостите, сетне и други от тях. В помещението стана по-тихо. Ирина се приближаваше към трапезата със спокойни стъпки, едра и стройна, с гордо изправена глава, с неопределена усмивка на свежите си алени устни, а големите й очи, под високо извитите черни вежди, през гъстите мигли, горяха в загадъчен блясък. Една от жените на трапезата замахна злобно и хвърли в нозете й оглозгано кокалче. Повечето от гостите вече се бяха извърнали към Ирина и я гледаха удивени, а някои по-дръзки станаха да я посрещнат, да я привлекат до себе си на трапезата. Малцина от обителските боляри я познаваха и бяха изненадани от появяването й. Забеляза я най-сетне и Радомир. Той остана като вцепенен на мястото си, както бе обхванал с ръце голите шии на двете жени, на лицето му се появи глупава усмивка, угодническа и момчешки дръзка в същото време, но и така замръзна върху устните му. Ирина вече не обръщаше поглед към него.
Тя се спря на другата страна на трапезата. Там бяха насядали неколцина от обителските велможи и нямаше жена между тях. Те гледаха лакомо непознатата жена и не знаеха какво да предприемат, само един от тях колебливо се приподигна от мястото си. Ирина присви презрително, присмехулно очи:
— Още ли ще чакам! Направете ми място да седна между вас.
Те наскачаха трима, четирима, заблъскаха се, отвориха място. Ирина седна на трапезата, а те пак се заблъскаха кой да седне по-близу до нея. Тя не поглеждаше никого и отново продума: — Налейте ми вино.
Сега всички бяха обърнати към нея и рядко ще пророни някой, ще прошепне думи на възхищение и почуда; ясно се дочуваха само звуците на свиралата през отворената врата. Ирина дигна пълната си чаша срещу княза, на другата страна на трапезата:
— За твое здраве, светли княже. Да пием, да се веселим!
А очите и го гледаха строго, дори гневно. Князът нито се помръдна. Само усмивката изчезна от устните му и зачервеното му влажно лице започна бързо да бледнее. Ирина приподигна рамена, обърна се към съседа си отдясно, после към съседа си отляво:
— Наздраве. Наздраве.
Те също побързаха да дигнат чашите си, надигаха чаши и други на трапезата, чуха се весели викове:
— За твое здраве, красавице! Да пием, люде божи! Наздраве…
Ирина отпи от чашата и я сложи пред себе си. Сетне пак се обърна към своите съседи, към единия, към другия:
— Е? Говорете. Или попейте! Нели ще се веселим…
Съседът й отдясно живо, рязко подигна чашата си и жадно я изпи до дъно. Надигнаха се наоколо одобрителни провиквания. Тогава другият съсед на Ирина остави своята чаша, приведе се предпазливо, взе нейната чаша и я дигна пред лицето си. Той беше още много млад мъж с бледо и тясно лице, с гъсти, къдрави коси и брада, много черни, както и чупнатите му в ъгъл вежди, та бледността на лицето му се виждаше още по-ясно; бледи бяха и ръцете му, с подвижни, жилави пръсти и дълги, доста чисти нокти. А когато заговори, макар и на български, Ирина разбра, че беше ромеец, неин сънародник.
— Своята чаша оставих — каза ромеецът и всички се заслушаха в тихия му, ясен глас, — за да дигна чашата на най-хубавата жена, която са виждали очите ми. Сам бог я изпраща да седне до мене в тая най- щастлива нощ и аз ще пия от най-вкусното вино, след като тя потойи вече устните си в него. Ако вие, приятели…
Той не можа да довърши. Царският син блъсна двете жени и скочи прав; чу се къс, сподавен женски писък, бързо замлъкнаха всички, вцепениха се по местата си, само свиралата в съседното помещение не спираха и в настъпилата тишина зазвънтяха още по-ясно техните струни. Не продума нищо и князът, а с едно бързо движение дръпна от ножницата й къстата мечица, която висеше на колана му, замахна и я хвърли право срещу ромееца. Всичко това продължи само няколко мига, но ромеецът успя навреме да изпречи лявата си ръка срещу полетялото към него острие. Върхът на мечицата проби бледата ръка и златната й дръжка проблесна във въздуха. Младият мъж сложи ранената си ръка върху трапезата ведно с пронизалото я оръжие, но не свали чашата в другата си ръка и гледаше той княза с тъжна, но още повече учудена усмивка. Види се, някой от слугите нататък изсъска уплашено на свирачите:
— Спрете вие там!
Млъкнаха стенещите звуци на свиралата, не се чуваше и никакъв друг шум в широкото помещение, не нададе вик дори и някоя от жените. Около ранената ръка на ромееца и забитата в нея мечица се образува локва кръв, която бързо се разширяваше върху трапезата, между наслаганите там съдове. Тогава отново се чу гласът на ранения:
— Все пак аз ще изпия до капка това най-вкусно вино. Но ти защо така, светли княже?… — Сетне той изеднаж се огледа и пак върна погледа си към княза: — Коя е тая жена?
Всички очакваха отговора на княза, а той блъсна стола зад себе си, дръпна се назад и извика:
— Излизайте вън! Всички! Излизайте…
И се заоглежда със страшни очи, безумни от ярост. Търсеше оръжието си. На стената близу до входната врата бяха окачени мечовете на тия велможи, между тях висеше и неговият грамаден меч. И най-напред се втурнаха към вратата жените, след тях се задърпаха и мъжете, все по-бързо, докато се струпаха всички там, готови всеки миг да се махнат от очите на разгневения княз, но и любопитни да видят какво ще стане по- нататък. Слугите се изпокриха до един. На трапезата останаха само Ирина Каматерос и младият ромеец, също и Радомир, който се бе изправил срещу тях. Ирина също стана, взе чашата от ръката на ромееца, дръпна забодената мечица и изля виното върху ранената му ръка.
— Иди бързо да те превържат — каза му тя на ромейски. Сетне остави празната чаша, мина, без да бърза, на другата страна и подаде мечицата на княза: — Прибери си оръжието. То не е, за да колиш гостите си с него!
— А ти! — викна князът като разсърдено дете. Той тиква несъзнателно мечицата в ножницата и
