продължи: — Какво търсиш с него… да пие от чашата ти!
— Дойдох и аз да се повеселя, като тебе — разтвори присмехулно големите си очи Ирина Каматерос. — Ти бе прегърнал две жени, седнах и аз между мъжете.
— Те са безпътни жени.
— Не говори така за тях, щом си ги събрал на трапезата си. Нима не люлея и аз дете, което добих от тебе, преди да стана твоя законна жена. Кой е тук по-лош и по-добър?
Широкото гневно лице на царския син започна да се разведрява, бързо се върна по него здравата му руменина, още по-гъста, заблестяха по-силно и очите му, плувнаха във влага. Той хвана Ирина за ръката, придръпна я накъм гостите си, както бяха събрани при вратата. И викна, като да бяха глухи:
— Това е жена ми! Моята жена! — После се разбърза, весело оживен: — Връщайте се всички! Сядайте! Ще пируваме! — Спусна се към ранения ромеец, който бе завил ръката с края на горната си дреха: — Прощавай, Томас! Аз бях луд.
— Прощавай и ти, светли княже. Аз не знаех…
— Върви, върви да те превържат! И се връщай по-скоро.
Първи пристъпиха към трапезата някои от жените.
— Не, не! Вие не! Вървете си. Тук не е място за вас.
— Защо ги пъдиш, княже? — чу се гласът на Ирина Каматерос. Тя продължи: — Съберете се всички, да пием по една чаша с княза. За повече не ще имаме време, късна нощ е вече.
Когато малко по-късно, следвани от княжеските гости, Радомир и Ирина излязоха от подземното помещение, той се спря развеселен на подвижната дървена стълба и започна шумно да разяснява:
— Тая стълба се дига и някои от вас знаят това. Аз я измислих. Щом се застоят гостите долу, заповядвам да я дигнат. И който успее да се качи горе без нея, качва се и си отива. А който не може, остава долу да нощува. Така се познава на другата сутрин кой е препил през нощта.
— Тая нощ, княже — чу се зад него угодлив глас, — долу няма да остане никой.
— Няма да остане — извърна се князът. — Жена ми тая нощ… всички ни за ухото и… вън! Преди… преди да се налеем с вино до гуша.
Ирина и князът се прибраха за нощуване в княжеските покои. Ирина веднага забеляза, че женската шуба бе изчезнала от княжеската спалня, но не спомена нищо за нея, не спомена нищо и за случилото се в подземието тая нощ. Едва на другата сутрин и докато бяха още в леглото, когато князът обърна към нея сините си очи, светнали и чисти след продължителния сън, тя му каза:
— Снощи ти на два пъти ме нарече своя жена, пред толкова люде.
— Да… — скочи той, но Ирина нежно го притисна назад в леглото.
— Да, да… Но аз не искам тъй, зад гърба на царя. И против волята му.
— Тръгваме още днес за Преспа — скочи той наново и тоя път тя не го спря. Князът продължи: — Ще му кажа, че не искам да чакам повече.
Ирина също се изправи.
— Аз бях вече при него в Преспа — каза тя, загледана пред себе си. — Той е много добър и аз не искам да вървим срещу него, но… Той каза… царството е между нас. Все още чака вести от Маджарско.
— Царството — повтори князът. И току дигна едрата си глава, сякаш бе застанал някой срещу него: — Какво добро за нашето царство можем да очакваме ние все още от маджарския цар? Всеки цар си мисли само за своето царство, за доброто на своето царство, а не за чуждото. Маргит избяга от мене и баща й ще направи само това, което е добро за неговото царство. Какво чакаме ние още?
— Чакаме една година… една пълна година и повече. — Тя се обърна живо към княза: — Ти така кажи на царя: какво добро можем да очакваме от чуждия цар?
Нели тя, най-сетне, тъкмо за това бе дошла в Обител — да хване княза и да го задържи по-близу до себе си?
Вън бе изгрял слънчев пролетен ден и те тръгнаха рано на път. Кочията на Ирина, която предния ден се бе клатушкала самотна по пътищата в снежната буря, сега изтропоти по каменната настилка на обителските улици като тържествена колесница: пред нея препускаше отделение от десетмина конници с двама тръбачи, до нея, от дясната страна, яздеше сам царският син, а на няколко разтега след нея бързаше друго едно отделение от петдесет души конници със знамето на княза. Предния ден Ирина Каматерос бе чакала дълго стражите при западната градска порта да благоволят да я пуснат в града, но сега те дигнаха за почест копията си пред същата нейна кола. Тръбачите свириха през целия град, трупаше се и много народ да гледа царския син и войниците му, двете жени в кочията. Тръбите свиреха и по пътя за Преспа, когато минаваше кочията край някое селище или близу до някоя крепостна кула. Князът водеше своята невеста при баща си и така бе решил — пътуването да бъде шумно, тържествено. Той и бързаше много, та стана нужда да се сменяват на два пъти конете на кочията.
В Преспа пътниците пристигнаха далеко преди да се стъмни и Радомир веднага отиде при баща си, втурна се в стаята му, сякаш както се бе затичал още от Обител. С такива, прибързани думи той и започна:
— Татко… Няма да чакам повече! Искам да се оженя за Ирина. Мина толкова време. Добро за нас ние не можем да очакваме от маджарския крал. Той мисли за себе си, а не за нас.
— Както и ти мислиш сега само за себе си — каза царят с равен, дори презрителен глас и без да става от мястото си.
— Роди ни се дете… Ирина… — започна отново князът буен и упорит, но царят рязко протегна ръка, да млъкне, и стана, приближи се към него.
Радомир зачака думите му със затаен дъх, но царят каза не това, което очакваше той, и със същия равен студен глас:
— Василий е в Одрин. Това вече знаех, и снощи ми съобщиха, че на границата ни горе е и маджарският крал. — Князът не можа да прикрие радостното си нетърпение, та царят викна гневно в лицето му: — Ти мислиш, че маджаринът показва враждата си към нас, за да улесни твоята нова женитба ли!… Княже, царството ни не е било никога досега в такава голяма опасност!
Той млъкна, но продължаваше да гледа сина си, който бързо се укроти под гневния му поглед. И князът продума с угаснал глас:
— Аз не знаех… Може би сам бог ме е довел при тебе, царю и татко мой, в тоя час. Аз ще бъда винаги с тебе… Но Ирина ми е вече като истинска жена и… Ние с нея те молим, татко… Няма и защо да се чака повече.
Царят се обърна с гръб към него и се отдалечи към отсрещния край на стаята, за да прикрие промяната по лицето си; дойде му изеднаж да се усмихне сега, сред най-големите си грижи, на молбите на това голямо дете, толкова простодушно и храбро. Той се обърна пак към него и оттам, от другия край на стаята, рече:
— Сега и аз не виждам пречки за женитбата ти с Ирина Каматерос. И вярвам, че ще бъдеш добре с нея. Тия дни ще се венчаете, но, то се знае, без шум и тържества. Нетърпеливи бяхте и двамата и дано да е от голяма обич. Но какво са желанията и стремежите на всекиго от нас поотделно пред общата мисъл? Все пак такъв е човекът, че би било по-добре, ако можех да вложа в мисълта за царството и щенията на всекиго от нас; такъв е човекът, че чрез неговите лични щения и притезания мисълта за царството по-лесно би стигнала до ума му.
Младият княз насреща бърчеше гладкото си чело, напрягаше се да проумее думите на баща си. Най- сетне той отговори и Самуил се зарадва, че отговорът на неговия син не беше далеко от мислите, които току-що бе изрекъл:
— Ти казваш, царю, че трябва всички да бъдат за царството, но трябва и царството да бъде за всички.
— Да, сине мой; добри мисли буди в ума ти твоето добро сърце. Но ето ние се борим сега да спасим царството си от врагове, да го запазим и то иска от нас много повече, отколкото може да ни даде. И тъкмо сега започват нашите най-тежки изпитания. Василий пред нас, маджаринът зад гърба ни. Ние трябва да бъдем по-силни и от двамата. Аз имам и една надежда, че маджарският крал не ще иска да руши царството, в което някога ще царува неговият внук. Такова и послание ще му изпратя и дано го спра на границата.
