семейство. В царския дворец влизаше като свой човек, търсеше дружбата и на царските деца, дори и на Давида, незаконородения син, като знаеше, че това ще се понрави на царя. Той се караше на царските слуги и навсякъде припомняше, че е царски роднина. Когато не можеше сам да си пробие път до царя, пращаше жена си, която умееше още по-добре да се подмилква пред царските си роднини и да се кара на по-нискостоящите. Така Добромир Постой беше все някъде близу до царя и все някак в неговото внимание, така той стигна до войводски сан, а в час на колебание, сетне пък на привързаност Самуил назначи тъкмо него за кефалия на Верея. Царската племенница, съпругата Добромирова, преди това още сама се бе прогласила за княгиня, макар да беше роднина с царя по втори пояс.
Както всяко нещо у Добромира, неговата роднинска обич и преданост не беше дълбока и силна. Той се хвалеше със своето роднинство, ала когато царят показваше незачитане към своя натрапчив роднина, Добромир ръмжеше злобно и ругаеше царския род на жена си. Разколеба се той в своята преданост към Самуила и когато навлезе в България ромейският василевс.
Тогава се понесе по българската земя злокобна мълва, че идва краят на българското царство; чу я много пъти дори и Самуил, царят български. И всеки я прие според своята доверчнвост или недоверчивост, а най-вече според своята обич или според омразата си към българското царство, към всяко нещо, което прави царството. Самуил прие тая мълва с голяма болка, с мъчителна тревога, но каза с голяма сила — по-голяма и от тревогата, и от болката на сърцето му:
— Не! Царството ни ще пребъде.
Чуха се по цялата българска земя и тия думи на царя, но те не можаха да спрат злата мълва. Стигна тя и до ушите на Добромира. Той много се уплаши, но и много бързо премина уплахата му. Осени го спасителна мисъл и с радост изпълни лековерното му сърце:
— Ами ние ще се поклоним на василевса, щом той е по-силният!
Добромир отиде да сподели тая своя мисъл с жена си:
— Иде, жено, голяма беда за царството ни! Иде василевсът с неизброима войска и ние не ще можем да го спрем. — И докато се мъчеше да намери по-благи думи за нежното сърце на своята съпруга, тя го изпревари с отговора си:
— Щом не можем да го спрем, ние пък ще го посрещнем с добро.
Още когато вторият Василий слезе в Солун, царски весТойосец донесе на Добромира повеля, написана от ръката на Самуила. „Ще ти изпратя — пишеше царят на края на повелята си — още триста войници, за да станат петстотин с тия, които имаш сега. С тия петстотин души и с други още мъже, които ще можеш да събереш и въоръжиш, ти ще държиш здраво стените на Верея, защото Василий ще търси мене, а не тебе. Извести ми също от какво се нуждаеш за войниците си и за всички наши люде, които ще прибереш зад стените, ако стане нужда за по-дълго време, което и очаквам. Чуждите ти ще изгониш от града и всички, които не говорят нашия език, но своите ще прибереш и запазиш, докато сразим Василия…“ Добромир също писа на царя и му отговори с най-угодливи думи. Той поиска много повече войници и оръжие, и облекло също, и храни, но царят му изпрати само триста войници, както бе обещал, изпрати с тях и оръжие за още триста души и поръча на челника им да припомни на войводата, че във Верея и около Верея има всичко в голямо изобилие откъм храна и облекло, та да намери там, каквото му беше още нужно. Тоя отговор на царя разгневи Добромира и той обърна добрите си чувства към ромеите във Верея, които не бяха малко. Той намери път и стигна до ушите на ромейските първенци във Верея желано за тях известие:
— Каквото и да става, няма да падне ни косъм от главите на верейските ромеи.
Добромир си мислеше и сам се залъгваше, че мереше на царя така, както и царят мереше на него. И тъкмо по това време започна да подстригва по ромейски прошарената си брада. Когато се чу, че към Верея се приближава ромейска войска и взеха да прииждат към града селяни от околните села, които бяха от българското племе сагудати и се бояха от ромейския цар, Добромир Постой изпрати силна стража по градските врати, която ги пъдеше:
— Връщайте се и спасявайте се, както можете! В града ви очаква гладна смърт, хранилищата са празни! После войводата нареди и да се затворят градските врати. Селските люде се трупаха там, но скоро се чу, че ромейският цар е близу, и те се разбягаха по селата си до един.
А Василий наистина беше близу. Първият му отред конници се спря край града и тъкмо там, където се среща пътят от Солун за Верея с пътя от Воден за Верея. Слънцето клонеше към запад и откъм стръмнината на Докса планина повяваше прохладен вечерник. Градските порти бяха затворени, на високата кула над източната порта се развяваше войводското знаме на Добромира. Там беше и той, цял облечен в злато и желязо, заедно с по-първите челници на малката му войска. Войводата правеше своите последни разпореждания с бързи, резки ръкомахания, но като че ли всичко беше на шега: ръкомаханията на войводата, намръщеното му лице, та и веселото плющене на знамето, което се развяваше на вечерния ветрец. Святкаха лукаво и очите на Добромира. Може би защото истинската сила на врага още не се виждаше, но по крепостните стени и площадки бяха се накачили и граждани, размесили се бяха с войниците и весело бъбреха с тях, сякаш бяха на събор. Между тях имаше и ромеи, които разговаряха високо на езика си. Не се забелязваше голяма тревога и по улиците на града, където бяха наизлезли още много други верейци, ходеха нагоре-надолу или се събираха на купчини. Пред вратите на тоя град се бе появил неприятел, излезли бяха по стените и защитниците му, ала имаше и нещо друго в скритите мисли и очаквания на неговите граждани.
По пътя откъм Солун се дигна облак прах, който, пронизван от косите лъчи на слънцето, се белееше в далечината като мъгляво сияние. Приближаваше се насам многохилядната войска на василевса. По зъбчатите стени на Верея се насъбраха още повече граждани — никой не ги пъдеше, не ги заплашваше и те се събираха да гледат приближаващата се войска. По-любопитен от всички беше негли войводата на тоя град.
През прашния облак и надалеко по пътя засвяткаха оръжията и желязното облекло на войниците, позлатените шлемове и ризници на челниците им; бързо изплаваха оттам гъсти редици конници, после мъгливо се очертаха безкрайните редици на следващите полкове. Ромеите идеха насам като в свой град, който беше готов да ги посрещне с отворени врати. Те се трупаха все повече и повече по околните поляни и като че ли извираха от мъгливата далечина. Чу се надалеко по градските стени гласът на Добромира, верейския войвода:
— Тия с плюнката си ще ни удавят!
Зададе се по пътя голяма кочия с четири коня. Зави тя и се спря на една поляна насреща; виждаше се как всички й правеха място. Чуха се проточени звуци на тръби. На поляната се дигна пряпорец, от кочията слезе мъж в тъмно облекло. Около него веднага се струпаха люде в бойно облекло, но всички стояха на почетно разстояние. Горе на стената някой извика на ромейски:
— Ето василевса!
От поляната, дето беше василевсът, се отделиха двама тръбачи с тръбите си и след тях друг един мъж с платнена капа на главата. Не се изпречваше никой на пътя им и тримата мъже се приближиха тъкмо срещу източната градска порта. На площадката над затворената порта стоеше Добромир с челниците си, близу около тях, както и по дължината на стените се бяха струпали войници и граждани. Тръбачите долу затръбиха отбой и когато тръбите замлъкнаха сред настъпилата тишина, пред двамата тръбачи излезе мъжът с платнената капа и дигна ръка накъм високата площадка, дето беше Добромир, чу се гласът му, силен и ясен:
— Войводо на българите във Верея, към тебе се обръщам, а ти чуй и запомни: пред вратите на Верея стои василевсът на ромеите и ти не го карай да чака. Отвори градските порти пред стъпките му и това ще бъде за твое добро и за доброто на людете ти. Ти виждаш: той и сам може да ги отвори, но тогава и много кръв ще се пролее без нужда. Слезни долу и поклони се пред василевса, за да получиш неговата милост и сана, който ти се пада. Милост ще има и за всичките ти люде. Това ми е наредено да ти кажа, а ти изпълни с добро, което се иска от тебе, че иначе горко ще се разкайваш.
Глашатаят млъкна, а наоколо беше все така тихо. Добромир току се усмихна и се заозърта към челниците си; усмивката му беше неуместна и жалка. Той приподигна ръка, негли да отстрани някого от пътя си, и се отправи към близката стълба. Пред него неочаквано се изпречи един от челниците му, висок и строен момък с тънки, черни мустачки и също тъй черна, млада още брада:
— Войводо… къде!
Добромир разтвори срещу него учудени очи, а по лицето му се изписа презрително съжаление:
