— Не виждаш ли? Не чу ли?…
— Войводо, ние ще слушаме нашия цар, а не чуждия. Няма да пуснем ромеите в града.
— Ти си луд! — приведе се към него Добромир. — Те и сами ще влязат.
Изсъска стрела и се заби в гушата на младия челник. Раненият нададе прегракнал вик, задавен от кръвта си, разпери ръце да се задържи, но рухна току пред стълбата. Удари го един от застаналите наблизу войници и не бързаше да скрие своя лък. Добромир мина покрай тялото на падналия челник и се спусна по стълбата бързо, като че ли се страхуваше да не го изпревари някой. Втурнаха се след него и останалите челници, войници, граждани, надигна се викот и тропот. Насъбрал се бе народ и долу, на широкото празно място пред източната порта. И сякаш всички знаеха още преди това какво трябваше да стане, бързо се отдръпнаха да отворят път на войводата към затворената порта. Той се поспря тук — сам ли трябваше да отвори портата? — и току кимна нататък с ромейската си брада:
— Хайде! Какво чакате…
Тълпата се втурна към портата развеселена и услужлива.
Добромир Постой застана пред василевса на поляната пред източната порта на Верея, поклони се доземи и не се изправи, докато не чу гласа на ромейския цар, който рече:
— Ти си благоразумен мъж, войводо Добромире. — Войводата се изправи сега пък по-бързо, отколкото беше прилично, не можеше да прикрие радостта си, че василевсът го назова с името му. В смущението си той едва се сети да предаде на чуждия цар оръжието си, както предаваше и града, та посегна със смешна прибързаност към своя войводски меч. Вторият Василий протегна ръка да го спре и продължи: — Запази оръжието си, а за твоето благоразумие прогласявам те за мой антипат11. И тъй, антипате, мини при людете ми.
В още по-голямото си смущение Добромир Постой забрави да се поклони тоя път и припна послушно да се присъедини към приближените на василевса, които го посрещнаха с весела, но присмехулна врява.
Войската на Василия продължи нататък още на другия ден. Минаха пред разтворените порти на Верея ромейските полкове, после и дългите редици на бойните и стенобитни уреди с оглушително скърцане. Тук Василий остави само две хиляда свои войници и се отправи към Колидрон, втората твърдина по пътя му за Елада. Поведе той със себе си и новия свой антипат Добромир Постой.
Заповедник на Колидрон беше хилядникът Димитри Тихона, човек дребен и сух, с хитри очи, Той бе станал хилядник още много млад, но не беше отишъл по-нататък във воинското си поприще. Участвувал бе в много от походите на Самуила, изпълняваше добре службата си, но царят като че ли не го забелязваше между многото свои челници. Спомни си за него, когато стана нужда да назначи заповедник за Колидрон, тая неголяма твърдина между Верея и Сервия; царят бе го държал в паметта си, но и там някъде по- настрана.
Вторият Василий се спря и пред вратите на Колидрон, ала тук той не прати ни тръбачи, ни глашатай, прати Добромира да почука на градските врати. Пак по волята на василевса наблизу нямаше ни един ромейски войник, та да могат двамата български заповедници да се срещнат като свои и без някой да им попречи. Още като тръгна от Солун, Василий знаеше добре с какви люде ще се срещне. Както и бе предвидял василевсът, Добромир почука и влезе в Колидрон. Вратата на твърдината се затвори след него, но зад нея го чакаше Тихона.
— Аз дадох Верея на василевса — рече Добромир с някаква гордост — и сега съм между най-близките му люде. Ето праща ме при тебе като свой пълномощник.
— Ти даде, а какво получи? — попита Тихона.
— Нели ти казвам… Направи ме василевсът антипат и съм близу до него.
— Днес си близу, а утре може да си далеч. Получи ли ти пенези, или земя, или войска да водиш?
— И то ще бъде.
— Ще бъде… Като си изпуснал едно, трябва две да уловиш. А царя? Ти нели си и негов роднина?
— Царя… Като гори къщата, бягай вън! Няма тук ни роднини, ни… Не виждаш ли каква сила води василевсът? Свършено е с нашето царство. По-умният ще си намери по-добро място. И какво ще правиш ти с твоите сто войника срещу сто хиляди?
— Аз, виждаш ли, войводо, тъй… и вълкът сит, и агнето цяло. От едната страна Самуил, от другата Василий, а пък аз — между тях ще мина. Ти се върни при Василия и му кажи да ме пусне с людете ми да се върна при царя, а пък аз ще му оставя отворени вратите на Колидрон. Иначе — придръпна се Тихона юнашки, — иначе кръв ще се пролива. Аз имам двеста души войска и стените на Колидрон са яки.
Върна се Добромир при василевса и му предаде дума по дума отговора на Димитрия Тихона. Василевсът се загледа в него с големите си очи и като че ли с голяма загриженост, после, какъвто беше нравът му, току избухна в гръмогласен смях и цялото му широко, набито тяло се друсаше от петите чак.
— Хи… хи-хи… хи-хи-хи — захихика срещу него и Добромир Постой, но василевсът се смееше от сърце, та зарази и българите със смеха си.
— А!… — удари той Добромира по корема с опакото на ръката си и продължи, задавяйки се от смях: — Тъй, а? Кръв ще… пролива. А ти не го ли научи как стават тия работи…
— Аз, казва, между двамата царе… Хи-хитрец!
Василий отеднаж престана да се смее и обърса с върха на пръстите сълзите от очите си. Престана да се смее и Добромир. Василевсът присви сърдито дебелите си черни вежди:
— Е, добре, но аз жаля не неговата кръв, а ромейската кръв е скъпа за мене и не искам да се пролива без нужда. Ще го оставя да се измъкне. Върни се и кажи му да се пръждоса при своя комитойул, докато съм по-далеко от Колидрон.
И василевсът повели войската му да продължи своя път. Ромеите се точиха три дни край стените на Колидрон. Като се стъмни на третия ден и наблизу не се виждаше нито един ромейски войник, Димитри Тихона напусна твърдината с войниците си и наистина остави след себе си вратите й отворени.
Всичко стана по-иначе в Сервия и около тоя град, когато се спря там Василий Втори. Заповедник на тая твърдина беше великият войвода Никулица и я пазеше, както му бе повелил царят, с хиляда и двесте защитници — войници и местни люде. Сервия държеше пътя за Тесалия, Епир и Елада по-добре, отколкото Верея, която беше в началото му, по-добре и от Лариса, която беше на края му. В последното послание, което му изпрати царят, Никулица прочете: „…Оставям те в твоя край на царството ни да бъдеш като моя дясна ръка. Ти познаваш тия места, където и сам си се родил и израснал, ти знаеш най-добре какво е нужно да се прави. И остани в Сервия, а не в Лариса, която е по-голяма твърдина, но пък Сервия, е от бога по- добре запазена в планината. И ако допуснем Василий да стигне до Лариса, вече и никой не ще може да го спре и върне…“
Някога великият войвода Никулица бе защитавал Лариса срещу Самуила, а сега трябваше да я защитава срещу Василия; тогава по дълг и срещу свои, а сега според гласа на кръвта си и срещу чужди. Той навреме се погрижи за всичко и се затвори в Сервия като в каменен ковчег; прибра в твърдината и мнозина от българите по тия места, особено по-видните, които можеха да привлекат гнева на неприятеля; напълни и хранилищата с храни за една година, също и щерните с вода — неприятелят можеше да отбие реките, да хване изворите и чешмите.
Василий и тук не изпрати тръбачи и глашатай, не изпрати и Добромира при Никулица, а се приготви за бой още щом стигна до Сервия: хвана града с един полк от три хиляди души, нареди около стените му бойни уреди. Василий познаваше Никулица и не обичаше да върши излишни работи. Само за да го унижи и засрами пред войниците му, пък и да насърчи своите войници, василевсът нареди да изпратят един смешник през източната врата на обсадения град, а горе на площадката над вратата беше Никулица — познаваше се отдалеко с войводските му доспехи и още повече поради ниския му ръст. Смешникът се кривеше и кълчеше пред залостената градска порта и викаше пискливо, махайки ръце към войводата:
— Слез долу, изменнико! Василевсът е милостив, ще ти прости. Ще получиш само петдесет пръчки по гол задник…
Никулица стоеше горе неподвижен между високите зъбери на стената, подпрян с две ръце на меча си. Той и не поглеждаше към жалкия смешник, а мълком следеше отгоре последните приготовления на ромеите. По крепостните стени и кули нямаше нито един гражданин, не се виждаха и войници много, та стърчаха те застрашително по скалите и стръмнините около града.
Василий остави войниците си да почиват тоя ден до обед. Щом получиха обеда си, той нареди полкът,
