който държеше града, да го удари с всичката си мощ. Искаше да изпита устойчивостта на обсадената твърдина, пък и да не стои войската му в безделие. Затръбиха тръби, заблъскаха тимпани, подредиха се хиляди стрелци, разтичаха се войници около бойните уреди, надигаха се стълби, обковани костенурки. А горе, по стените и кулите на обсадения град, едвам се забеляза някакво раздвижване за късо време и всеки един от защитниците му застана на мястото си. Василий забеляза тоя строг ред по стените на Сервия и приближените му чуха как изруга ядно Никулица:
— Тоя стар пес…
Трите хиляди ромеи нападнаха града смело и стремително, раздвижиха се и всички наредени там бойни уреди. Василий следеше нападението и дори помисли, че войниците му може да вземат града още при тоя пръв удар. Ала българите като че ли бяха очаквали да дойде и техният ред. Те се раздвижиха тъкмо когато дойде време да действуват и работеха сдържано, съсредоточено. Никулица бе научил войниците си да работят добре, а и той беше с тях.
Битката продължи до края на тоя дълъг пролетен ден, до след залез слънце, когато цялата земя почна да тъмнее под светналия похлупак на небето. Никой не забеляза колко пъти ромеите започваха и прекъсваха нападенията си, вървяха те едно след друго, без застоявания и почивки. Българите също не намалиха нито за един миг упоритото, зло усърдие, с което размахваха оръжията си, притичваха насам-натам между зъберите по стените и кулите. Увлякъл се бе в битката и Василий. Той можеше да хвърли срещу българите още три пъти, още двайсет пъти повече войници, но битката се разви като някакъв двубой, засегнато беше и честолюбието на василевса. Опитаха се някои от близките му люде да го подучат, но той гневно махаше с ръка и най-сетне викна:
— Та моите са три пъти повече! Не стига ли това!
Когато на другия ден той поведе войската си отново на юг, накъм Лариса, не остави при Сервия ни един войник повече. И само това каза на челника на полка, който държеше обсадата:
— Ще се върна скоро. Искам ти да ме посрещнеш в Сервия, а не Никулица.
Той се върна по същия път след непълни три месеца. През това време възстанови своята власт и мощ по цяла Тесалия, по Епир и цяла стара Елада. Поведе оттам с насилие и мнозина българи — жени, деца, а мъжете бяха повечето стари, че младите бяха в полковете на Самуила; поведе ги василевсът с войската си, за да изкорени българите от тия земи, но мнозина от тях и забягнаха по горите, та останаха по старите си места. В Сервия той пак завари своите извън стените на града, на стените беше пак Никулица с людете си.
В гнева, който го облада, Василий Втори се нахвърли с бич върху заповедника на обсадата и го би, после завика да го махнат отпред очите му, та младите му протокелиоти изтласкаха надалеко злополучния пълководец. Тогава Василий стана сам заповедник на обсадата. Яхнал черен жребец, той поведе едва ли не цялата си войска срещу стените на Сервия. Българите отгоре стреляха със същата упоритост, хвърляха тежки камъни, дървета, със същото дяволско усърдие, като ловци, които дебнат и не пропущат лова си. Скалите и неравните полянки край стените — някъде имаше и дълбоки ровове — за късо време се покриха с тела на убити и ранени ромеи, та живите често и стъпваха върху тях или ги прескачаха. И все пак българите не можеха да спрат и отблъснат тия хиляди нападатели. Най-сетне ромеите се задържаха върху стените на обсадения град; разбиха и една от вратите му. Те нахълтаха в града толкова много, че защитниците на Сервия веднага се стойиха сред тълпите им, та и сам Никулица падна в техни ръце, преди да успее да се наниже на меча си, както и се опита да направи.
Доведоха българския велик войвода пред василевса. Гологлав беше Никулица и с празни ръце; загубил бе шлема си при последната битка, отнели бяха меча му. Косата му, побеляла вече, но все още тъй гъста, се развяваше на ветреца, който слизаше откъм планината, хубаво беше широкото му, леко побледняло лице с дълги бели мустаки и брада, разстлана по желязната ризница на изпъкналите му не по старчески гърди, Здраво стояха на земята и нозете му в тежки военни обуща и с железни наколенници. Той гледаше василевса със спокойни очи като човек, който няма никакви разпри със съвестта си. Гледа го дълго и Василий, преди да му заговори. Той виждаше българина за пръв път и Никулица му се понрави веднага, някак против волята му и най-напред поради късия му ръст, понеже и той самият не беше висок на ръст. Василий не издаде омекването на сърцето си и попита сърдито!
— Ти защо упорствуваш в измяната си спрямо мене? Ето сега си в ръцете ми.
Никулица не трепна нито дори с очи и отвърна:
— Браних докрай Лариса в твое име, както ти бях дал дума. Но ти ме изостави в Лариса, показа, че си ми чужд, и аз преминах при своите. Как да вървя против гласа на своята кръв!
— Виж сега докъде те доведе тоя глас! — рече Василий. И продължи рязко: — Аз ще вържа с въже твоя самозван цар и ще затворя в кошара целия твой див народ. Царството ще бъде едно и царят ще бъде един. Ти избери: ще се върнеш ли при мене какъвто си бил, или ще останеш мой пленник. Дори ще те издигна по-високо, за да видиш къде е по-добре за тебе.
Никулица не се забави с отговора си:
— Бях се заблудил еднаж и не ми беше трудно да се върна на своя истински път. Няма да се отклоня от него. Аз съм при своите и при своите ще остана.
Василий ядно му обърна гръб и го остави на стражите, които го отведоха при другите български пленници.
Докато Василий беше при Средец, Самуил беше в Скопйе, а когато на другата година василевсът премина в южните предели на България, царят български слезе в Обител и твърдините, по-големите селища между Скопйе и Обител бяха като един обширен стан на българската войска. Докато ромеите ходеха по българските предели, разрушаваха твърдини, превземаха градове, откарваха пленници, Самуил стоеше в бездействие и това беше много по-тежко за него, отколкото ако бе повел полковете си срещу Василия. Но той каза на кавхана си и на Ивац, който беше негов пръв помощник:
— С Василия трябва да се срещнем еднаж гърди с гърди. Но аз не мога да тичам и да пазя от него днес Дръстър, утре Лариса чак на другия край; ще разпилея войската, а неговата е много по-голяма. Нека ходи той, нека се изтощава, а ние ще стоим на едно място и ще го чакаме, ще чакаме по-сгодно време за нас.
— Нашият човек е нетърпелив — рече Ивац мрачно. — Нетърпението го разяжда и разделя.
— Ето и ти си нетърпелив — отвърна царят с огорчение.
— Нетърпелив съм — кимна с голямата си глава Ивац, който не можеше да скрива и извърта мислите си. — Трябва да се ударим с Василия и нека се ударим.
— За търпението е нужна по-силна душа — каза царят. — Сега нам ни е нужно търпение повече. От полза е за нас да се поумори Василий, да понамалее войската му, на макар и само с няколко хиляди. Каквото губим сега от нашите по-далечни места, пак ще си го върнем.
Самуил следеше всяка стъпка на Василия. На връщане от юг Василий се спря във Верея и стоя там две недели. Той се колебаеше — дали да продължи пътя си към Солун за нова почивка и засилване на войската, или да се обърне направо срещу Самуила за последно разчистване на сметките. Самуил усети това негово колебание — какво друго можеше да задържи василевса в такъв един град като Верея? Той беше като пътник, който се спира на кръстойътя и мисли накъде да тръгне. И беше като вълк, който се навърта край вратата на кошарата. Щом започна втора неделя, откакто Василий се бе спрял във Верея, Самуил нареди на племенника си Иван-Владислав:
— Вземи хиляда по-добри войници и побързай за Воден. Ако Василий тръгне насам, вие с воденския войвода ще го спрете за колкото може по-дълго време. Ще бъдете с Драгшана като преграда, докато събера и аз всичките полкове нататък, за да срещна Василия.
Иван-Владислав тръгна за Воден с голяма радост. Даваше му се възможност да върши нещо на своя глава, което беше негово най-голямо желание. Той беше също войвода, беше, още повече, княз и племенник на царя и Драгшан, воденският войвода, трябваше да му се подчинява. Зарадва се Ароновият син и на това, че Василий не го остави да чака: едва що бе влязъл Владислав с полка си във Воден и още на другия ден ромеите се появиха край стените на тоя град.
Но Иван-Владислав не показваше радостта си шумно, нито пък с думи, само очите му блестяха повече от
