— Ти завойчанец ли си? — попита Сермон.
Селякът не бързаше с отговора си. После кимна едвам с рошавата си глава: да.
— Не ме ли познаваш?
Селякът помръдна с рамена, притисна устни: ннне. Войводата добави: — И аз съм завойчанец. Селянинът пак помръдна с рамена: може и да си.
все едно. Сермон се усмихна весело на селяшкото безразличие и попита:
— В селото ли си е Нестонг?
Очите на селянина светнаха, отвори се някак и цялото му космато, нечисто лице:
— Ти… неговият брат ли си?
— Да. Брат му.
— Е, върви… Ще го намериш, щом си тръгнал да го търсиш.
— Ти тук какво…
— Излязох за гъби, ама е още рано — отвърна тоя път словоохотливо селякът. — Пък и някоя живина ако мога да пречукам. Няма вече що да се руча.
— Изпразни ли се кошът ти? Поискай от господаря. Ще му го отработиш.
— Господарят пази своето, а нашето все не стига! Казаха от царя да поискаме. В града дошъл царят. Ти какво ще речеш… Нели ти…
— Царят не може да даде на всички, които нямат. Ти от болярина поискай. Поискай повече земя или гора. Да ти стига за цяла година, пък и на него да върнеш.
Войводата подкара коня, последваха го и людете му. Зад него се дочу гласът на селяка:
— Болярина… Да пукнеш, не ти вярва…
Преди да влезе в селото, Сермон мина край болярската твърдина — една доста висока каменна кула и други няколко постройки около нея, а всичко това беше обградено с дълбок ров и висок стобор от дебели дъбови колове, гъсто един до друг, със заострени краища! Добре се бе укрепил боляринът, но широката, тежка врата на твърдината му беше разтворена и се виждаше господарският двор, пълен с цели ята домашни птици. Пред разтворената порта се бе свило на кравай върху влажната земя старо куче, което не се и помръдна, когато минаха по пътя тримата конници.
Войводата намери своя по-стар брат в някогашната им бащина хижа. Нестонг седеше край огнището, в което пушеха няколко цепеници, и не се затича да посрещне брата си, само очите му радостно засияха, когато го видя пред вратата на хижата. Срещу него, на другата страна на огнището, седеше друг селянин и Нестонг каза:
— Войводата… Сетил се нещо за мене…
Радостни звуци трепкаха в неговия глас, колкото и небрежни да бяха думите му. Със същите думи Нестонг посрещна и госта си:
— Сетил си се най-после и за мене… Седни. Повикай и людете си, да не стоят вън на влагата, ако не се гнусиш вече от простите.
Сермон мълчаливо сложи ръка на рамото му, както беше седнал по-старият, и го полюшна шеговито:
— Ти все това си знаеш: простите… Ще дойдат. Нека приберат конете.
Той седна на малко столче до брата си, горната му кожена дреха тихо шумолеше под ниския покрив на хижата, а мечът му полегна, окачен на широкия колан, с долния си край на пръстения под.
— Къде са людете ти? — попита той и се озърна към вратата в дъното. Тук бе израсъл Сермон и всичко му беше познато.
— Жената е за дърва в гората — отговори Нестонг и лицето му отеднаж се помрачи, но гласът му стана твърд и напрегнат: — Ние сега сме сами с нея. Сина не го знам. Скита някъде, ако е още жив.
— Не беше ли във войската? Не съм чувал…
— Не беше. Не иска да служи на царя.
Двамата братя млъкнаха, загледани в пушъка, който бавно се надигаше от главните в огнището. После войводата каза, без да подигне очи:
— Ти едно време също тръгна с царя.
— Тръгнах и вървях — отговори по-старият, също без да подига очи. — Бяхме заедно с Яков Рун от Косел. Той остана с царя и отиде далеко с него, а пък аз се върнах, не забравих своите като Рун.
— Тръгнах и аз подире ти…
— Тръгна и ти и не се върна, като Рун. Царски войвода стана.
— А ти защо се върна? — едва сега го погледна войводата. — Можеше и ти да станеш войвода.
— Можех. Самуил Мокри още тогава ме прогласи за хиляднник. Рун за стотник, а мене за хилядник. Ти и друг път си ме питал защо се върнах. Тръгнах аз със Самуила, защото повярвах в думите му за ново царство. И аз, и нашите старейшини тогава. А царството остана същото.
— Самуил е добър цар, справедлив — повиши глас по-младият.
— И аз ще кажа: добър. Той не излъга за себе си. Но боляринът е същият, попът е същият и селякът е същият.
— Не са същите! — плесна с ръка по коляното си войводата. — Селякът не се бои вече от болярина. И ангария вече няма. Боляринът не смее…
— Селякът не се бои — прекъсна го НесТойг и все тъй, без да подига очи от огнището, без да повишава глас: — И ангария няма. Но боляринът и попът сега хитруват по-лукаво. Пак вземат своето. И гърлото ще ти прережат, но потайно. Селякът и сега гладува. И на война отива по-често, отколкото при Петра. Много по- често. Моят син затова побягна и аз не го спрях.
Ниското опушено помещение започна да се пълни с люде; най-напред влязоха двамата войници на войводата, а сетне заприиждаха по един, по двама и трима дрипави, космати и нечисти селяци. Двамата братя не спираха спора си и Сермон все се горещеше, докато НесТойг говореше със същия равен и дори още повече затихнал глас, с наведени очи.
— Ромейският василевс да надвием! — дигна пестник Сермон. — От него иде всяко зло за нас.
— Злото иде от сатаната. От сатаната в човека. Сатаната е в сърнето на човека и го учи на всяко зло.
— В човешкото сърце няма ни сатана, ни божи ангел. Има само две шепи кръв. Когато е сит, човекът е добър; когато е гладен, зъл е и лют като вълк.
— А боляринът и попът гладни ли са? Самият сатана е в сърцето им, братко.
— Кой ще го изгони тогава оттам? Човек се ражда с него в сърцето си.
— Не. Ще го изгоним ние, които вярваме в справедливия бог и в чистия дух.
Разпрата между двамата братя продължи още доста време. В хижата се бяха насъбрали до двайсетина селяци. Заобаждаха се и те, плахо, смирено или с гръмки, с продрани от зимния студ гласове и едни бяха с войводата, а други пък с неговия брат.
В хижата влезе един от слугите на завойския болярин. Той потърси с очи през пушъка войводата и като го съгледа, пристъпи право към него. Селяците се умълчаха. Слугата се поклони и каза с напевен глас, както, види се, бяха го учили:
— Господарят те кани в дома си, светли войводо. Ще похапнете каквото бог дал. Отдавна не се е срещал той с достойни люде.
В хижата стана още по-тихо — всички очакваха отговора на войводата. Сермон побутна една от главните с обувката си и отговори:
— Ти поздрави своя господар. Но аз съм дошъл у брата си и с него ще остана.
Наоколо се надигна глуха врява, селяните заклатиха глави, сбутаха се развеселени. НесТойг не се и помръдна, но по обраслите му с побелели косми страни се показа бледа руменина. Слугата мълчаливо се поклони и си отиде. Зачу се още по-шумна врява под ниския покрив. Селяците се присмиваха на болярина и хвалеха войводата, който бе останал в опушената хижа. Един от по-старите между тях отиде и седна до него, на голата земя до нозете му.
V
Ирина Каматерос беше в последните дни на своята бременност и колкото искаше да види царския син,
