помещение, което се издигаше и през два ката; чу се тук-там само шумна, продрана кашлица, може би от смущение, но и мнозина от велможите бяха простинали по пътищата в дебелите си кожуси през тия зимни дни. Царят не виждаше никого, не отправи поглед към никого и седя още един миг с отпуснати клепки. Сетне отеднаж се изправи и сложи ръце върху високата дръжка на меча си. — Не са и нужни думи — рече той и продължи: — След като надви арабите в Армения и Сирия, вторият Василий каза: сега българите! И събира той многобройна войска. Какви думи са нужни тук? Иде време и наближава, когато бог ще отреди кои да бъдат на тая българска земя: ние или те. Аз казвам, че трябва да бъдем ние, които сме и българи, а не те, чуждите, които искат да ни прегазят. И вярвам аз в божията справедливост. Не, Василий македонецо5, с българите не ще бъде тъй, както е било с Азия! Българите ще те спрат и ще те върнат. Това е моят отговор на чуждия цар…
Скочи отеднаж Радой Гавра някъде към последните редици на тия, които бяха събрани тук, чу се къс, сух звън на изпразнена ножница и мечът му блесна като светкавица над неговата упорито приведена глава.
— Води ни, царю! — извика някогашният рибар и разголи едрите си, все още здрави зъби.
Наскачаха и други от войводите, звъннаха и заблестяха мечовете им, след непродължително колебание станаха всички там прави, размахаха ръце, дълги болярски посохи, заклатиха високи кожени клобурци6 с червени, зелени, позлатени дъна.
— Води ни, царю! С тебе сме ние всички! До смърт! На бой!… — екнаха много гласове, оглушително кресливи или застрашително буботещи, или някак пресилени.
Викаха всички и се заканваха на ромейския василевс, дори и тримата велики войводи, които също бяха станали прави, размахваха десници. Дигнали бяха десници за поздрав и царският син, и царските аетьове, също и кавханът. Само царят стоеше неподвижен до престола си горе, както и племенникът му долу, при подножието на царския престол. Царят виждаше в една позната бъркотия брадатите лица на болярите и войводите, блясъците на изтеглените мечове, позлатеното желязно воинско облекло, нашарените болярски кожуси; далеко беше той там горе и очите му бяха вече доста стари. Иван-Владислав виждаше по-добре с младите си очи. Той виждаше воинското въодушевление на повечето от войводите, виждаше размаханите им мечове и пестници, чуваше виковете им, но забеляза също, и като че ли повече с подозрителния си ум, отколкото с очите си, че някои от тях и повечето от болярите бързо се озъртаха и бяха за един или два мига в някакво смущение, в някаква нерешителност и уплаха, преди да дигнат посоха си или стиснатия си пестник.
Димитри Полемарх и неговият зет княз Иван-Владислав излязоха заедно от царския дворец. Те минаха по-нататък край църквата, съградена от Климента, епископа Охридски, където беше и прославеното негово училище, спуснаха се бавно по стръмнината накъм езерото и се запътиха към недовършения още дворец, който цар Самуил градеше със свои средства за братовия си син, както му бе обещал при неговата женитба за щерката на Полемарх. Издигнати бяха и двата ката на двореца, сложен беше и покривът, но спряла бе всяка работа по него сега през зимата. Не се виждаше наоколо жива душа, разхвърлени бяха и изоставени само купища дървета, тухли, дялани камъни, мраморни стълпове и цели скали от разноцветен мрамор. Тук се спряха двамата мъже и Полемарх шареше навсякъде с очи, да види докъде бе стигнала голямата постройка.
— Още много време ще мине… — рече той. И продължи: — Чичо ти нищо не е пожалил за тебе. Голяма е царската му милост…
Владислав приподигна рамена, стисна устни.
— Моят баща — каза той сърдито — нищо не е взел от бащините си имоти. Гори, добитък хе там, по Мокра планина. Не се знае доколко това тук е царско и доколко си е моя бащиния.
— Е, да… да — повлече изтънял глас Полемарх от лукаво угодничество, но страхът му от всесилния цар беше още много голям и той, колкото да искаше да угоди на своя мил зет, побърза да задоволи и правдата: — Но имотите на дядо ти Никола Мокри стоят още на мястото си, нели? Колко са те за царя и за неговата голяма милост към тебе, зетко… Ти във всичко си му като роден син.
Князът чу всяка дума на тъста си, но още по-зорко следеше светлинките в очите му, всяко движение по все още хубавото му лице със същите румени, макар вече позавехнали бузи. Владислав познаваше добре своя тъст, но негли още повече насърчен от едвам доловимата игривост в живия му поглед, в усмихнатия израз на лицето му, в напевните колебания на гласа му, той изеднаж каза:
— Преди малко вие всички викахте: „Води ни, царю!“ И ти също; видях те и те чух. Но не всички сте готови да вървите след него.
Димитри Полемарх имаше също вярно чувство към своя зет или поне това, което не можеше да види в него, долавяше го с тънкия си ум. Димитри Полемарх понякога изпитваше непреодолимо желание за най- смела искреност. И тоя път той отговори:
— Не всички са готови да вървят след Самуила. И дори тия, които са готови да го следват слепешката навсякъде, са много по-малко. Но всички се боят от него, всички. Той е много силен.
— И ти ли? — попита бързо Владислав, — И ти ли от… страх?
— И аз — кимна рязко Полемарх и се върна на прекъснатата си мисъл: — Той е много силен. Най-силен вътре в царството и е страшен. Но — добави изеднаж — срещу Византия той ще се погуби. Ще погуби и нас.
Едва-що изрекъл тия думи, хитроумният Полемарх се сепна в своята прекалена откровеност, но втренчи в очите на зетя си предизвикателен поглед. Владислав отговори със също такава откровеност. Той каза:
— Василий… Или Василий, или ние. Друг път няма. Ти се боиш прекалено много и от Василия, и от Самуила. Самуил е вече стар. Аз се питам какво ще стане след него. Неговият син ли ще ни бъде цар? Моят баща беше по-стар и умря от насилие.
По лицето на Полемарха се върна неговата дружелюбна усмивка. Той се загледа в зетя си със спокойни, весели очи; посегна, улови с две ръце ръката му, притисна я на гърдите си:
— Зетко… Сине! Винаги съм мислил за това… за тая неправда към тебе. Защо неговият скудоумен син, а не ти, синът на по-стария брат? Аз ще бъда винаги с тебе, това да знаеш. Но, зетко, Самуил е могъщ и страшен.
Владислав дръпна ръката си:
— Против него аз няма да изляза. Той уби баща ми, майка ми, целия ми род, но ако изляза срещу него, царството ни ще се раздели. Ще чакам. Той е вече стар. Но след него ще бъда аз. Никой друг!
— Да — кимна Полемарх и повтори: — Да. Никой друг. Това е твое право. По-трудно — въздъхна той, — по-трудно ще бъде с Василия…
— Срещу Василия сме всички — каза рязко Владислав.
Полемарх се поогледа, после прихвана зетя си подръка, да продължат пътя си:
— Ти недей като Самуила, като чичо си… С рогата напред. Ти помисли… — Той пак се спря и скръсти ръце, загледан пред себе си: — Василий се е върнал от Азия с десетгодишен мир и това е казал: „Сега българите.“ Ще иска да свърши с нас тоя път. Такива вести има, пък и не е нужно… човек и сам трябва да разсьди. Голяма е силата на ромейското царство и няма по-голяма сила от неговата. Ние бихме Василия един-едниствен път преди петнайсет години, но никога не сме го сразявали, не сме го принуждавали да поиска мир и милост от нас. Сега той иска нас да срази. И ние пак с рогата си… Дали не може да се намери друг начин?
— Какъв начин… Няма друг начин! — поклати глава Иван-Владислав. — Що говориш ти! Или той, или ние. Няма друг начин. Някога баща ми… Не, не! Цар може да бъде само един, другият трябва да се преклони.
Полемарх разпери ръце срещу него:
— Аз само за твое добро, зетьо мой… Не ще те подучвам да предаваш царството, но царство не се държи само със сила. Ти помисли… Болярите… видя ли ги? Те се боят до смърт от Самуила, но още повече се боят от василевса. Аз съм между тях и ги знам. Няма да дойдат с нас и сърбите. С нас е само княз Владимир. — Той притисна длани на гърдите си и леко се поклони: — Сега… не ме разбирай криво. Човешката мисъл ходи навсякъде, търси истината и много повече се заблуждава, но… аз само за твое добро. Ние с тебе — дигна Полемарх глава с променено лице и продължи с променен глас: — Ние ще вървим винаги заедно. Ти влез между болярите, виж ги, чуй ги. Аз не искам да се разделяме в нищо. — И той попита
