Самуил втренчи в него строги очи:
— Но тя би могла и сама да дойде при мене, макар да не е искала позволението ми да напуща Охрид. Какво й е нужно?
— Не съм дошъл да се меся в личните ти работи и си мисля, че бог ме изправя между тебе и тая жена. Такава е моята служба между людете. Дошла е тя с детето си и те моли да й позволиш да се яви пред лицето ти.
Царят сви надебелелите си, сгъстили се вежди, по които проблясваха няколко бели косъма, и с нищо друго не издаде ни изненада, ни гняв, нито пък някакво любопитство. После каза със затихнал глас:
— Аз ли ще дигна да хвърля камък по нея… — Той повиши глас: — Не, не аз, но царството ще я съди нея, както вече й е казано. Нека се яви пред мене, щом е дошла, но ще чуе пак това, което отдавна знае.
Приел отговора му, епископ Емилиян се поклони и каза:
— Дойдох тук като божи слуга, но ето, не мога да заглуша гласа на своята съвест. Боя се за тая жена и те моля да я посрещнеш не само като цар, но и като баща, какъвто си бил винаги към нея.
— Отче свети… ти знаеш ли кой е баща на детето й?
— Знам, ако е истина това, което ми е казвала отдавна още.
— Не си ли дошъл да ми припомниш моите собствени грехове?
— Не. За греховете ти ще те съди бог и неговият глас в тебе. Но ти добре правиш, като си ги спомняш в тоя час.
— Иди… преосвещени отче — въздъхна Самуил издълбоко, — кажи й да дойде при мене заедно с детето си.
Ирина остави слугите далече от царския дворец и влезе там с детето си на ръце. В двореца всички я познаваха и никой не я спря чак до вратата на царската работна стая. Царят взе повитото дете от ръцете й, преди още да успее тя да се отпусне на колене пред него. И той рече, сякаш нямаше между тях нищо, което ги разделяше и отчуждаваше:
— Подигни завивката, да видя лицето му.
Ирина бързо подигна крайчеца на завивката, с която бе завито детето, а то едва помръдна устни и пак се унесе в детския си сън. Царят се усмихна:
— Не иска и да ме погледне. — И продължи: — Чух, че се е родило. За такива вести винаги има бързи весТойосци. Чух и за името му. Добре си избрала и името му. Е, вземи го. Не съм свикнал да държа малки…
Ирина пое детето си от ръцете на царя. Той остана прав срещу нея, понеже не искаше да я задържа по-дълго при себе си, а тя не сваляше от него очи и чакаше да го чуе по-нататък. Самуил не мисли дьлго, не се колеба и обърна към нея упорит поглед:
— Ти върни малкото в Охрид. И кажи, ако имаш нови някакви нужди, аз няма да престана да се грижа за тебе и за него. Но всичко друго остава както и преди. Между мене и това невинно дете стои царството ни.
Упорит, блеснал срещу него беше и погледът на Ирина. Тя бе дошла тук да воюва с царя за детето си, но се пазеше да не пресили думите си, нито дори своя глас:
— Много време мина оттогава, царство ти, цяла година мина. Ето и ти не ми казваш, че са се получили през това време някакви вести от маджарския крал или от неговата щерка. Ако тя мисли да се връща, досега ти трябваше да знаеш, че ще се върне, би трябвало и да се е върнала досега. Искам да кажа и това, че аз признавам първородството на нейното дете.
Царят дигна ръка срещу нея, да спре думите й по-нататък:
— Стига! За това ще мисля аз, а ти ще се грижиш за пеленките на детето и за млякото му.
— Царю милостиви… Майката се грижи за всяко нещо, като е за детето й. Нейните грижи за него никога не са излишни, дори когато един ден то може да стане и цар. Сега аз искам да спася детето си от позора на незаконността и извънбрачието. Баща му, твоят син, също няма да се откаже от него.
— Върви си — рече царят нетърпеливо. — Върви си, за да не чувам и да не говоря излишни думи. Знам аз — добави той с поомекнал глас — какво искаш и какво ти е нужно.
Ирина виждаше, че търпението на царя стигна до своя предел и доколкото имаше все още упорства в сърцето й, тя продължаваше да го гледа с големите си очи, но после изеднаж се поклони дълбоко пред него, отдръпна се към вратата, поклони се отново и излезе с детето си на ръце.
Ирина Каматерос се отби и при жените в двореца. Тя не съзнаваше това, но навсякъде търсеше обич и съчувствие за детето си. Най-напред влезе при царицата; там бяха и двете неомъжени царски дъщери. Денница побърза да я посрещне, раздвижи се и Агата в широкото си легло, само Рипсимия не се помръдна, както бе седнала до възглавието на майка си, и гледаше с враждебни очи неочакваната гостенка. Денница любопитно попоглеждаше повитото дете в ръцете й, но не се решаваше да заговори за него или да го вземе, а царицата започна и сега със своите оплаквания:
— Ето аз, щерко… главата ме боли, нозете… Не мога вече и да ставам сама…
Не забрави царицата и това — да заговори на ромейски със своята сънародничка. На същия език й отговори и Ирина с няколко празни думи.
Едва-що бе поседнала на един стол без облегала, който й бе побутнала Денница, Ирина стана да си върви. Никой не се и опита да я задържи. Когато вече излизаше от спалнята на царицата, детето започна да проплаква в ръцете й, нададе треперлив писък, а Денница току побърза да затвори вратата — уплаши се от слабия му гласец. Ирина бе мислила да види и Мария Владиславова, при нея би намерила може би повече съчувствие, но сега побърза да излезе от двореца.
Тъкмо прекосяваше широкото преддверие на долния кат, когато право срещу нея се зададе Иван- Владислав, стори й се, че князът бе я очаквал тук. Ала в същото време се чу гласът на Радой, стария царски слуга:
— Къ-къде тъй… Царят ще се разсърди. Качи се в стаята си. Ще повикам слугите ти.
Ирина погледна детето си; то плачеше вече силно и гласецът му изпълваше широкото преддверие, чуваше се може би из целия дворец. Беше гладно, нужно беше може би да се сменят и пелените му. Намеси се Иван-Владислав, но в погледа му нямаше съчувствие, както впрочем и в неговите думи:
— То си знае своето и не пита кой го иска тук и кой не го иска. Какъв силен глас, но глухите си остават глухи.
Радой дръзко се изправи между Ирина и княза и едва ли не насила поведе младата жена към някогашната й стая. Пак с негова грижа стаята беше затойлена и Ирина я намери така, сякаш никога не бе я изоставяла. Но тя се задържа в стаята си колкото да се погрижи за детето и за своите слуги. Още рано преди пладне същия ден тя напусна Преспа с людете си.
Мартенският ден бе започнал слънчев и тойъл, ала към обед, когато двете кочии на Ирина Каматерос криволичеха по пътя между подножията на Баба и каменистия бряг на Голямото езеро и бързо се приближаваха към главния път, по гористите и скалисти планински стръмнини вдясно от пътя неочаквано се втурна буен вятър. За късо време синьото небе потъмня и се спусна ниско над езерото, чиито води близу до брега станаха тъмнозелени, едва ли не черни, а в далечината нататък трептяха под напора на вятъра пепелистосиви, без блясък и се сливаха с надвесените облаци, които закриваха Галичица, та и целия отсрещен бряг. Вятърът се засилваше, стана студен, промени се и посоката му. Беше едва пладне, а се замрачи като на стъмване, Конете пръхтяха уплашени, тревожно подвикваха и двамата возачи. Кърмачката, която пътуваше в една кола с Ирина и държеше на ръце повитото дете, все току го притискаше към себе си и се чудеше къде да намери още дрехи и завивки, за да го завие по-добре. Вятърът преминаваше под високото кожено чергило, та и през цялата кола с все сила. По едно време малкият Борис заплака глухо и жално през няколкото пласта завивки, през яростния вой на вятъра. Кърмачката се заозърта с уплашени очи и най-сетне се примоли с разтреперан глас:
— Да бяхме се отбили в някое село, господарке. Къде в това време с детето…
Ирина я погледна, погледна и малкото в ръцете й, сетне каза:
— Няма защо да се отбиваме от пътя си. И такова е времето сега, че може скоро пак да се промени.
Тя се загледа пред себе си и сякаш забрави и детето, и кърмачката, и всичко. А беше цяла в мислите си,
