бяха вървели всички заедно, били се бяха, гладували бяха и жадували, мрели бяха и страдали, градове бяха взимали, плячка бяха задигали, ругали бяха и песни бяха пели… И царят с тях навсякъде, и сега също — къде ще ходиш ти, щом той е тук и стои срещу ромеите!…
Стрелците опнаха лъкове и като че ли всички с един замах. Време беше да се започне. Замахаха ръце един през друг и хвърлячите на сулици. Ромеите и сега не побързаха; те чакаха друг час за себе си, макар само няколко мига по-късно. А паднаха мнозина между тях от българските стрели и сулици; никой не се обърна да погледне улучените, редиците една след друга ги отминаха. Щом стигнаха сякаш на определено място пред редиците на българите, опнаха своите извити лъкове и ромейските стрелци, полетяха на цели рояци ромейски сулици. Улучените българи се отпущаха на колена или отеднаж, като отсечени дънери, тръшнаха се там и също никой не ги поглеждаше; някак тихо, крадливо се измъкваха наназад и ранените, превили се надве или притиснали с ръка раната си. Не спираха вече стрелците ни от едната, ни от другата страна, но сега всеки за себе си и сякаш всеки бързаше да изпревари останалите. Българските редици започнаха да тръпнат, започнаха да се олюляват, а ромеите и сега не побързаха да се нахвърлят. То беше от голямата им сила. Работеха само стрелците им, пуснати като рояци деца пред сватбарите. Но и мечоносците и копиеносците им, по две и три редици една след друга, бяха близу.
После бързо, като че ли отеднаж, цялата ромейска войска обхвана българската, покри я, легна върху нея, а българската влезе, размеси се с ромейоката; едната беше много по-многобройна от другата, та я обхвана и от двата й края. Българската не се и помръдна да изтегне първия удар на ромейската, не се дръпна назад да избегне смазващата нейна прегръдка. И така, вътре в ромейските редици, българите заработиха с оръжията си на всички страни, като берачи, които не можеха да приберат преобилния плод в кошницата, колкото и да бързаха с две ръце. Където и да насочеше българинът меч, накъдето и да замахнеше с палица или секира, срещаше ромейски гърди, ромейска глава. Но българите приличаха и на удавници, които махаха ръце и нозе да изплуват нагоре, докато дълбоката вода ги заливаше от всички страни и ги дърпаше към дъното. Много повече мечове, копия, секири и палици се сипеха върху тях. Земята бързо се покриваше с мъртви и полуживи човешки тела. И не беше много шумно при толкова люде, вкопчили се в смъртен бой. Ромеите викаха повече, не спираха и техните тръби и тимпани, но българите нямаха време да извикат, рядко ще изреве някой в лицето на врага, та и ударените смъртно се отпущаха на земята със сподавени степания и въздишки, с примирение. Тоя позатихнал викот и трясък на битката беше страшен, а още по-страшно беше настървението, с което се нахвърляха враговете един срещу друг. Страшно беше надмощието на ромеите, страшна беше и отчаяната ярост на българите. Те се избиваха. По едно време се втурна в боя скритият в гората български полк. Ромеите бяха го усетили и беше вече без полза да се крие. Връхлетя с вик и рев, но бързо потъна в общата бъркотия и с нищо не промени хода на сражението.
Царят остана сред войниците си. Биеше се и той, макар неговите удари да бяха по-редки — големият меч тежеше в ръката му. И би загинал между първите — как би могъл да се обръща на всички страни и бързо, ловко да отвръща на удара с удар с вдървила се старческа ръка, със задуха, който стискаше гърлото му, с тия премалели, разтреперани нозе? Ала до него бяха двамата му синове, младите му протокелиоти. Той стоеше там и се биеше със същата решителност, както и войниците му. Той беше най-немощния между войниците си и нека падне пръв. В това беше сега всичката му сила — да задържи войниците си. И нека падне пръв в боя. Ромеите не го познаваха и не можеха да познаят българския цар в неговото скромно воинско облекло; те не забелязваха и белите му коси или го поглеждаха някои с присмехулно съжаление за неговата старческа дързост. По едно време Самуил забеляза как един дребничък ромей замахна с палица, а той едва успя да помръдне ръка, за да дигне меча си, нещо прасна по главата му и по-нататък нищо не видя, нищо не чу, нищо не усети.
Сякаш това беше по-важно, Радомир, който беше току до баща си, с един удар на меча разсече рамото на ромея, сряза дълбоко ризницата му, дребничкият ромей се преви и като да потъна в земята. В същото време Радомир бе обхванал с другата си ръка царя през кръста и го притегли към себе си, а той увисна на ръката му.
— Татко… — сграбчи го Радомир е две ръце, в дясната ръка все още стискаше огромния си меч, обърнат с острието надолу, та се стичаше по него алена кръв. Князът се огледа бързо, викна: — Коня! Къде е конят…
Той се дръпна от предната редица, струпаха се там царските багаини, Давид Мокри, войници, които бяха забелязали какво стана с царя, струпаха се като жива преграда, за да запазят своя цар. Някой доведе царския кон — държал го бе наблизу през време на боя. Радомир сложи царя на седлото — жив ли беше още той и колко леко беше тялото му, макар и в желязното воинско облекло! После царският син и сам скочи на седлото, прихвана царя с лявата си ръка ведно с юздата, която му подаде някой, притисна го към гърдите си, а в дясната размаха окървавения си меч. Кой би се изпречил на пътя му! Той се огледа за миг накъде да полети и видя, че българската войска бе притисната едва ли не от всички страни, свободен беше донякъде само гърбът й откъм гората. И ето сега той самият напущаше боя с тялото на царя в ръцете си… От гърдите му се изтръгна вик:
— Отстъпвай към гората! Към гората!
Той подкара коня си и не виждаше дали ще прегази някого, дали ще мине по живи тела. Войниците и сами се отдръпваха, блъскаха се да му сторят път, чуха се гласове и се долавяше уплахата в тях въпреки шума и тътена на битката:
— Царят! Царя убиха!…
Нататък княз Радомир не срещна ромеи и бързо навлезе в гората. Той не се досещаше да прибере в ножницата излишното сега оръжие, а бе го обладала някаква почуда, че тялото на царя лежеше така немощно и леко в прегръдките му. Ами и той, неговият син, вече и сам баща, се боеше от гласа му, от голямата му сила! А сега… ето…
Князът прибра меча в ножницата и обърна коня право към Струмица.
Не продължи още много и битката. Като че ли всички бяха чули царския син и се надигнаха гласове от много страни:
— Отстъпвай към гората! Отстъпвай към гората!… Разчу се сред войската и друг тревожен глас:
— Царя убили!…
Българските войници стояха по местата си и се биеха и мряха там сякаш по силата на някакво заклинание, което мигом се наруши от тия две думи: „Царя убили.“ Голяма част от българската войска изеднаж започна да отстъпва към гората — войводи и всякакви челници и най-прости войници. Мнозина бяха обградени, бяха в ръцете на ромеите и се държаха, докато държаха оръжието си; те всички загинаха там или бяха откарани в плен. Които пък можаха да се отскубват, обръщаха гръб и бягаха в гората, а оттам — към Струмица.
Още докато беше в гората, княз Радомир дочу как царят тихо изохка в прегръдките му. Князът се приведе към него, поспря коня:
— Татко…
Самуил отвори очи, промълви с отпаднал глас:
— Къде съм… Какво стана…
— Аз съм, татко. Радомир. Удариха те. Бързам към Струмица.
— Какво стана… Сражението…
— Още се бият.
— Но ние… Защо тъй… Мене само главата ме боли…
— Да сваля шлема — посегна Радомир под брадата му да откопчае ремъка на тежкия боен шлем.
— Не, не… — помръдна Самуил да попречи и пак клюмна, загуби съзнание.
Князът не смееше да излезе от гората — ромеите бяха близу. Едва когато наближи Струмица, излезе на пътя. Тук, далеч от полесражението, беше тихо и сякаш всичко живо се бе заслушало в далечния бой. И пусто беше наоколо, князът забеляза само няколко малки дружинки конници, които също яздеха накъм града. Виждаха се те ясно — бяха остатъци от разбитата българска конница; чернееше се още по-голяма дружина и нататък, вече близу до източната врата на Струмица. Князът се изкачи по стръмнината към града. Крепостните стени и кули се издигаха още по-високо върху рида, дето беше разположен Струмица. Отсамната врата беше разтворена и там бяха се струпали от двете страни на пътя към триста конници. Щом съгледаха царския син, те се опитаха да се подредят. Князът мина мълчаливо между тях и влезе в града. Зад
