Изписука някъде в гората ранобудна птичка. И като че ли всичко започваше както при всяко зазоряване, ала внезапно, далеко някъде вдясно се чу уплашен вик:
— Ииидааат! Идат…
Викаше някой от нощните стражи. Войниците сякаш бяха чакали тъкмо тоя вик в съня си. Наскачаха едва ли не всички отеднаж. И който продължаваше да лежи, другарите му го сритваха:
— Ставай! Идат!
Вдясно по пътя се дочуваше тропотене на много коне. Те не се виждаха в утринната дрезгавина и зад завоя нататък, но все по-ясно се чуваше гъстият конски тропот. Войниците се разбързаха, заблъскаха се един в друг, а нямаше защо да бързат: оръжията бяха в ръцете им, на пояса или до нозете им в тревата, овлажнели от утринната роса. Всеки знаеше и мястото си — казано бе още предния ден. Тръгна отново и царят между войниците — ето и той беше тук, на мястото си, с войводите. Изтича един от младите му багаини към гората, да не би скритият там полк с царския племенник още да спи. Ромеите идат!
Зададе се по пътя в светлия вече здрач и самата ромейска конница, подскачаха на седлата войниците, навирили дълги копия. Самуил излезе напред и се спря, втренчил поглед в конниците, които бързо се приближаваха. Скоро те изпълниха целия път далеко вляво, докато най-сетне не се спряха, редица след редица. После като под една повеля се обърнаха към българския стан, лице срещу лице. Бяха много, може да имаше до три хиляди души. Царят ги гледаше спокойно. Неговите конници бяха едва седемстотин, но се виждаше, че готвейки тежък удар срещу войската му, Василий не знаеше през какви мочури трябваше да мине неговата конница, за да удари българите. Самуил повели българската конница да премине на дясната страна, където мястото беше по-здраво, и да удари встрани ромеите, щом се спуснат в ниското към реката. Той бе предвидил всичко, както и се случи малко по-късно. Ромейската конница излезе от пътя и пак се спря; това беше колкото да отвори място за пехотата, която също се зададе зад нея и скоро изпълни целия път далеко наляво. Намеренията на ромеите бяха ясни и те не ги криеха, като знаеха колко по-голяма беше тяхната сила.
Боят веднага започна, щом ромейската пехота зае мястото си зад конницата. И пак с тръби и тимпани, с развети знамена, както винаги. Потеглиха напред редиците на ромейските конници и все повече се затичваха, докато слизаха към реката. Изеднаж, долу в ниското и още не преминали реката, тяхното ляво крило и повече от половината коне започнаха да хлътват в мочурищата нататък, да изостават, редиците им се разбъркаха. Животните се мъчеха да излязат с двете нозе от една локва и затъваха и с четирите в друга, още по-голяма тиня, невидима под гъстата зелена трева. Много от тях бяха затънали дълбоко, до корем, и не можеха вече да се помръднат, а само клатеха глави и протягаха шии безпомощно. Затъна тъй, пръснала се низ тресавищата, голяма част от ромейските конници и малцина успяха да преминат на другата страна. Другата част, която бе стъпила на по-здраво място, напредваше бързо и сякаш не забелязваше какво ставаше по мочурищата. Когато оцелялата ромейска конница започна да се изкачва с ускорен ход по стръмнината, където беше българската пехота, една част от нея трябваше да се обърне срещу българската конница вдясно, която също се втурна напред с голяма сила. Загубила повече от половината си люде и коне, които изостанаха по мочурите, сега ромейската конница се намери между два врага — българската конница и българските стрелци. Българската пехота се огъна накъм гората под натиска на ромейските конници, но те напираха сред един облак от стрели и сулици, а от лявата им страна налиташе българската конница. Скоро ромейските конници съвсем се объркаха и започнаха да отстъпват, заобръщаха конете си, не по своя воля, накъм тресавищата край реката, следвани по петите от българите. Усетили опасността, ромеите се опитваха да завият накъм пътя, откъдето бяха тръгнали, и повечето от конете им се понесоха нататък, но не под ръката на ездача, а животните и сами се бяха втурнали нагоре, за да избягнат блатата. Настана голяма бъркотия, в която се заплетоха и българите, но ромейската конница беше вече разбита. Подплашените коне тичаха на стада и ездачите нямаха власт над тях. Горе на пътя пехотинците се отдръпваха да ги пропущат и те отминаваха по поляните нататък, Нахвърли се и българската конница върху ромейската пехота, но също в безредие. Ромейските стрелци на свой ред я посрещнаха с облаци стрели и тя изви встрани, за да се върне на старото си място при своите.
Тая бъркотия не продължи много — бързо препускаха нагоре-надолу подплашените коне в малката долина. Низ мочурищата край Струмешница останаха много ромейски коне и продължаваха да се дърпат и тръшкат, докато успяваха най-сетне да се измъкват по един или два, мокри до седлата си, оцапани с рядка кал и блатно зеленило. И сякаш нищо не беше се случило, екнаха отново тръби, задумкаха тимпани и отгоре, от пътя заслиза ромейската пехота, бавно, в гъсти редици, с хоругви, развети на утринния ветрец. Беше вече съвсем светло — отдавна бе прегоряла утринната руменина на изток, наближаваше да изгрее и слънцето. Ромеите слязоха долу, редиците им се разпокъсваха и извиваха, където беше нужно, за да се промъкнат между мочурищата, прегазиха и реката, сетне отново се подредиха в редици една след друга. Те се заизкачваха вече по широкото нанагорнище, където бяха българите, стъпка по стъпка, пет и шест редици една след друга, и тръбите, тимпаните им свиреха и думкаха сякаш за тяхно увеселение и лек път нагоре. Краищата им вляво и вдясно започнаха да се завиват като ръце, които посягаха да обхванат българския полк. Първи бяха и у тях две редици стрелци и метачи на сулици, а веднага след тях вървяха три или четири редици с мечове и дълги копия, притиснали към гърдите си широки, шарени щитове.
Самуил стоеше на същото място, на няколко разтега пред войниците си, побързаха към него сега двамата му синове, неколцина от войводите, протокелиотите му, сякаш да го запазят от приближаващия се враг. А той замаха с ръка към конницата, която се бе събрала вдясно, на старото си място. Както бе наредено преди това още, размърдаха се, разбутаха се стотиците коне и току се втурнаха срещу ромеите, все по-бързо и по-бързо. Ала не бяха много те, макар и с конете си, много и много повече бяха ромеите. Българската конница мина като вихър през тях, но отмина; поразколебаха се тук и там редиците им, разпокъсаха се на много места, ала бързо, се сляха отново, подредиха се една след друга. И продължиха да се изкачват; зад тях бяха се натъркаляли по тревата изпосечени от българската конница войници, но никой от другарите им не се обърна да ги погледне. Разбъркала редиците си, българската конница се бе понесла накъм блатата, та зави против волята си нагоре към тях, а там я пресрещна ромейската конница.
Ромеите се затичаха с всичката си сила по пътя надолу и българите, които едва-що се бяха отстранили от мочурищата, се озоваха между две опасности. Опитаха се да се опрат на ромейските конници, да минат през тях и да се отдалечат от тресавищата, които бяха много по-опасни. Ромеите пък искаха да ги прегазят, налитаха по три техни коня на един български, а в същото време гледаха да ги върнат назад, да ги натикат в мочурите. Българите се бореха за живота си, а несгодно беше за тях и това, че идеха отдолу нагоре. Дори и конете им усещаха голямата опасност, та опъваха нозе и шии, хвърляха се ту на една, ту на друга страна, хапеха с жълтите си зъби, ритаха, врещяха пронизително от страх и ярост. Много български коне тичаха вече без ездачи, отскачаха високо от двете страни на седлото празните железни стремена. Когато останалите още на конете си български ездачи успяха да се поотдалечат от блатата и да се изкачат накъм пътя, вече въртяха оръжие само за да се защитяват и гледаха всякак да се отдалечат от полесражението. И някои успяваха. От българските конници едва останаха триста или четиристотин, души, които препускаха на разни страни наоколо и вече никой не можеше да ги събере, да ги подреди отново за бой.
В същото време византийската пехота настъпваше в най-добър боен ред, без да бърза, може би поради нанагорнището. Знамената, тръбите и тимпаните, позлатата на шлемовете и броните на заповедниците, горделивото поклащане на големите челници, които яздеха едри коне на също позлатени седла, бавните, отмерени стъпки на хилядите войници, високо дигнатите дълги копия на дружините-копиеносци, гъсто едно до друго — всичко това изглеждаше тържествено и страшно. Страшно беше и голямото множество на ромеите, а колкото повече се приближаваха, българските редици сякаш ставаха все по-малки. Ала друга някаква сила напираше тъкмо от българските редици. Те стояха по местата си, както се бяха подредили за бой, и чакаха. Всеки войник гледаше пред себе си. Гледаше неприятеля, който се приближаваше стъпка след стъпка. Трябва да го дочакаш; обърнеш ли му гръб, той ще ти отсече главата, с копието си ще те прониже. Виж колко копия са надигнали, идат насам като гора. Къде ще бягаш сега! И царят е тук, къде ще го оставиш, та да бягаш? Каза се — тук ще стоят всички. Ще спираш и ще се браниш; ще пазиш и царя. Ако обърнеш гръб, няма спиране. Ще хванат те и царя; той слезе от коня и застана с войниците; застанаха и войводите и всички челници; няма вече войводи и челници, няма войници, всички са заедно. Нели пише в църковните книги: в гроба не се познава кой е цар и кой е прост войник. Ето такъв час е дошъл. Няма къде да бягаш, а с меча може да минеш през неприятеля. И всеки войник стискаше оръжието си, може би с еднакви мисли. Ами всички бяха в една и съща беда; като в един и същ гроб и цар, и прост войник. Така
