Българите сега пращаха снопове стрели и сулици по ромейските каменомети, а по „овните“, които стояха по-близу, хвърляха пръстени гърнета, пълни с гореща смола и масло.
Ходеха по стената и всички войводи и по-големи челници, щом царят беше там. Ударен бе с камък и бе съборен от стената войводата на Червен, Климент Прибой, който бе пребягал насам с мнозина други тамошни люде, когато ромеите завзеха цялата източна половина на царството със старата столица Преслав. Нажали се много царят за Климента Прибой, но и сега не слезе от стената. Дойдоха при него и двамата му санове да го помолят:
— Слезни, татко… Не е нужно да стоиш в такава опасност. Те не могат да съборят стената с камъните си.
— Слезте вие долу — отвърна царят. — Ще слезна и аз по-късно. Нужен съм тук. Щом едни от людете ми могат да се скрият, а други не могат, аз трябва да бъда с тия, които не могат да се скрият. Иначе тия последните ще помислят, че съм ги изоставил.
Той повели да слязат долу всички по-големи челници, които не бяха нужни горе. Дойдоха при него Ивац, Кракра, мълчаливият Симеон Илица; всеки искаше да остане горе вместо царя. Самуил сложи ръка върху рамото на Ивац:
— Не мога да мисля за себе си в тоя час. Такъв е тоя час и тая среща, очаквах ги толкова дълго.
Ивац мълчаливо поклати глава — разбираше той и сега добре своя цар. Ала Кракра нетърпеливо възрази:
— Но ти си наш цар!
Самуил изви към него втренчените си очи:
— Аз си мисля, велики войводо, че бог ще ме запази. Знае се и това, че когато един цар загива, друг цар идва на неговото място. — Царят отново се обърна към Ивац: — Не мога и не искам да бягам оттук и да се крия, докато той е там, стои там и чака.
Самуил кимна нататък, отвъд стената. Обърнаха се и тримата войводи, да видят впрочем това, което и преди бяха видели: стоеше там, на стотина сажена от стената, и продължаваше да стои Василий с приближените свои люде.
Василавсът не можеше да познае българския цар на такава разстояние, пък и никога не беше го виждал; не го познаваше и никой от неговите люде, за да му го покаже. Бе минало вече пладне, а императорът държеше войниците си все още без обед. Тъкмо по това време при него дотичаха със задъхани, покрити с пяна коне двама вестители на неговия наместник в Солун Теофилакт Вотаниат, които му донесоха за българския полк под войводството на Несторица. Василий изслуша мълчаливо вестителите и попита:
— Колко са?
— До три или четири хиляди.
— А дали сте ги видели добре?
— Вижда се целият им полк от стените на Солун. Василевсът се уплаши за втория град на царството си, макар да не се позна нищо по лицето му. В Солун бе оставил едва петстотин войници, а нямаше вяра в гражданите, които можеха да се свикат, за да защитяват града. Той не можеше да допусне, че българският цар ще раздвоява силите си, които и без това бяха по-малки от неговите. Сега василевсът виждаше, че царят би могъл и да му вземе Солун. В страха си и в големия си гняв Василий заповяда да тръгне и да бърза за Солун един полк от шест хиляди пеши и конни войници. Едва след това вторият Василий се оттегли в шатъра си и повели най-сетне да се даде обед на войниците му.
Несторица стигна бързо с полка си до Солун, от Струмица, през Полянин, край Полянинското езеро и през Крондирци. На петия ден той видя от коня си морето, видя и стените на Солун.
Казано му бе да се покаже там, колкото да подплаши ромеите и дано да привлече нататък част от войската на Василия, но той реши да се опита да вземе Солун. Какво би било за него да влезе пръв в тоя голям крайморски град! Опитвал се бе толкова пъти Самуил, също и старите царе някога… По стените и кулите на града се показаха едва няколкостотин войници — човек може и с един поглед да ги преброи, както се бяха пръснали между зъберите горе. Несторица почака още два дни дали няма да се покаже още войска по стените, а там като че ли не се показа нито един войник повече. Ако заповедникът на тоя град Теофилакт Вотаниат бе имал още войска, той не би я крил и нямаше защо да я крие, за да съблазнява дошлия до стените неприятел; ако пък Вотаниат би имал много повече войска, той дори би излязъл да прогони неприятеля. И Несторица нареди на войниците да приготвят стълби — той мислеше, че не ще му бъде нужно нищо друго, за да прескочи стените на Солун. През третата или четвъртата нощ преминаха тайно в българския стан трима от солунските славяни и съобщиха на българския войвода, че в града е голяма тревога и страх от българите. Зарадва се Несторица премного и повели да се побърза със стълбите. Той не знаеше, че по същото време Теофилакт Вотаниат изпрати двамата бързи вестоносци при Василия оттатък Беласица.
Голяма бе надеждата на Несторица в стълбите, та заповяда да се направят повече — за всеки негови двайсет или трийсет войници по една; така искаше да разпокъса ромейските войници на още по-малки дружинки по стените, едва по четирима или петима срещу всяка стълба. И вероятно не биха останали смелите му кроежи напусто, ако двамата пратеници на Вотаниата не бяха стигнали до стана на василевса отвъд Беласица.
Несторица успя дори да нападне Солун. Ромеите си служеха добре с лъковете и копията си, но мнозина от нападателите успяха да стигнат и до зъберите на крепостната стена. Битката се задържа и се разгорещи тук, но тогава се случи нещо неочаквано за българите: защитниците на Солун за късо време станаха много повече. На стените се бяха изкачили още мнозина ромеи, повечето по-възрастни люде, набързо облечени като войници и всички добре въоръжени. Това бяха солунчани, дигнати да защитяват града си. Те се разтичаха по стените и всеки си намери място срещу стълбите на българите. Тръбачите на Несторица свириха отбой, стълбите бяха свалени. Българският войвода искаше да се откаже от големия град и пак надеждите му бяха в стълбите, но той не успя да повтори нападението си.
През една нощ скоро след нападението към града се приближи силна ромейска войска. И още преди да се раздени, българите бяха изтласкани в равнината западно от Солун и обградени от всички страни. Пристигнал бе изпратеният от Василия полк, а веднага след изгрев слънце от западната порта на града излезе още една дружина ромеи, та българите бяха хванати от всички страни и ромеите бяха два пъти по- многобройни от тях.
Несторица се опита пред очите на ромеите да подреди войската си, за да пробие ромейския обръч, но те изпратиха срещу него най-напред конницата си, до петстотин души. Българите видяха как се дигна облак прах по равното поле нататък и докато се опомнят, налетяха върху тях византийските конници. Ромеите тичаха с насочени дълги копия, удряха и с мечове. Конете блъскаха с гърдите си, тъпчеха с копита, юздата им се дърпаше рязко ту на една, ту на друга страна, железните стремена се впиваха до кръв в коремите им, те се въртяха, скачаха уплашени на задните си нозе, за да блъснат още един път, да ударят още един път с копитата си, в същото време ездачите им мушкаха с копията си, сечеха с мечовете. Българите бяха като гъсто израсла пшеничена нива под лъсналите сърпове на усърдни жетвари. Те също въртяха копия и мечове, палици и секири, дигаха ги високо, за да се пазят от бързите удари на ромеите, навеждаха се току под конете и промушваха издутите кореми на животните, ала конникът е като орел върху пешака. Конниците минаха през редиците на българите и никой не можеше да ги спре: останаха след тях десетина или двайсет уплашени коня без ездачи, но много повече бяха българите, които легнаха на тревата, още влажна от утринната роса, като тежки снопи.
После пристъпи от всички страни ромейската пехота, шест хиляди облечени в желязо мъже. Излязъл бе от Солун с дружината си сам наместникът на василевса в тоя град дук Теофилакт Вотаниат заедно със сина си Михаила Вотаниат и те първи потеглиха срещу българите. Потеглиха след тях и всички други ромеи, човек до човек, сред кънтящия гръм на тимпани и тревожния вой на тръби. Запяха те от всички страни, тържествуващи пред лесната си победа:
— Спаси, господи, людете твои…
По-страшен беше негли гъстият тропот на тежките им стъпки — хиляди по твърдата земя, изгоряла от слънцето в тия летни дни.
Уплахата на българите премина бързо и се превърна в отчаяна смелост. Никой не се вслушваше в прегракналите викове на челниците, а там беше и войводата им Несторица, яхнал косматия си кон, е
