— Ти сам твърдиш, че за светлата княгиня Ирина Радомирова може да се говори само добро. Тогава? Наистина тя е ромейки, но друго би било, ако ти, Премор, издириш и откриеш нещо около нея. Тогава ти би бил полезен на царството и награда би получил. Сега какво, човече…
Те се гледаха очи в очи един дълъг миг, някаква неопределена усмивка потрепна по устните на съгледвача. После той се поклони до пояс и си отиде. Владислав не можеше да му каже нищо повече и се надяваше на неговата досетливост.
XIII
През последните дни на лятото Самуил пак свика в Преспа съвет, ала не за да се съветва с великите боляри и войводите на царството, а за да изкаже пред тях своята воля и да поиска подчинението им:
— Няма да говоря за бедите, които една след друга ни сполетяха. И най-тежката от тях — измяната, която ни разяжда отвътре, в самите наши недра. Сега трябва да се боря с Василия едва с половината царство, а ми измени дори и родната дъщеря. Но тъкмо сега аз няма да отпусна юздата, която бог е вложил в ръката ми. Който от вас не иска да ми се подчини, нека излезе срещу мене. Или нека върви след Полемарха, след Лазара Къп. Ще направя, което съм решил и което съм обещал пред бога за доброто на царството ни.
Самуил беше същият пред очите на всички тия негови най-близки люде и помощници, не се изненада никой и от строгите му думи, но всеки от тях усети, че той започваше по друг някакъв начин. Не се изправи никой да изкаже одобрение или неодобрение, нито пък царят попита някого за одобрението му. Всички слушаха и после станаха да си отидат, за да изпълнят, което им бе казано и заповядано.
Започна царят най-напред със своето семейство: той нареди на Радомира да доведе цялото си семейство пак в Преспа, а него изпрати в Средец; при себе си в Преспа задържа и Владислава; на зетя си, сръбския княз Иван-Владимир, повели да слезе в Скопйе с един полк от две хиляди души — най-многото свои люде, които можеше да поведе князът.
Нареди се и се разгласи да влязат по дружините и полковете всички мъже от осемнайсет до петдесет години. Каза се и се повтори на всеки болярин, който трябваше да изпрати или сам да доведе във войската свои люде, да ги облече и въоръжи най-добре, на конниците да даде коне и който не изпълни всичко по съвест, ще бъде наказан с позорна смърт. Сега и царските хранилища бяха по-богати, та се раздаваше и от тях оръжие и облекло, но не само за царските дружини, но и по вички полкове, дето беше нужно. Царят ходи със знамето си, с тръбачите си и с всички люде, които трябваше да го придружават, а също и с една дружина от сто души конници по всички по-големи твърдини, дето се събираха полковете, та и по някои по- малки. И на много места каза на войниците:
— Събирам ви и няма да ви пусна, докато не надвием ромеите.
Всички виждаха, че това не беше само за да насърчава царят войниците си. Разнесоха се думите му по цялото царство и много още думи с тях. Уплашиха се простите люде, също и по-горните, страхът им беше в общото покорство. Не беше лесно, както други път, да каже човек и противна дума: едва що я промълви само пред най-близкия или ще я преглътне недоизречена. Може би всеки усещаше и съзнаваше, че бе дошъл съдбоносен час, а всеки от по-горните бързаше да докаже своята вярност към царя. Каквото и да таеше в сърцето си простият човек, от него се искаше да бъде покорен и той се покоряваше, ала и в неговия ум беше загнездена вече, след толкова години, някаква по-ясна или по-неясна мисъл за царството. Някаква глуха врява се дочуваше само откъм богомилските средища, най-вече по Бабуна планина и някъде по на север и запад, дето местата бяха планински и по-бедни, но влизаха в полковете си и богомилите и много по-малцина бяха сега, които забягнаха в планините. Спрял се бе царят по едно време в Охрид и поиска да доведат при него Нестонга, който беше един от вождовете на богомилите и роден брат на войводата Сермон. Богомилът влезе при царя с тоягата си, толкова беше упорит и непокорен. Самуил зачете гордостта му и сам стана от мястото си, приближи се към него:
— Остаряхме ние с тебе, Нестонг. Остаряхме. Но само мършата човешка старее, не душата човешка, която е от бога и е безсмъртна. — Така ще кажа и аз, Нестонг. Ръката отмалява, кокалите болят, а желанията у човека остават все същите, остава и силата им. Някога ти бе с мене, Нестонг, и ме напусна. С мене бе и по-добре ще ме разбереш, макар да ме напусна. Вашите люде влизат в полковете си, но има и които не влизат. Ще ти кажа, пък ти предай на всички, които трябва да знаят какво съм ти казал. Ваши люде убиха Яков Рун, някои и сега побягнаха по планините. Ако те готвят някакви смущения, докато аз тръгвам с войската, ще ги преследвам без милост. Това искам да знаят те всички.
Богомилът като че ли още преди това бе приготвил отговора си:
— Бяхме заедно с Яков Рун при тебе, царю. Ти вече и сам каза какво стана с Рун: такъв път си избра той и такъв край. Аз се върнах при своите и със своите останах. Ние с нищо няма да ти попречим и най-многото от тия, които бяха за войници, влязоха в полковете си. Ние не сме се променили за войната, но те казват: във войската ще бъдем с царя и е по-добре, отколкото с болярина или с попа. Някои ти се надяват, царю Самуиле, и аз още повече. Виждат, че ти искаш да бъдеш справедлив, а сърцето на потиснатия справедливост търси най-много. Това ги притегля, на които не ти вярват, побягнаха по-далако от тебе и от стражите ти. Може да побягнат и други, а може пък и да се върнат от побягналите. Това е според вярата им в тебе. Ето, царю, аз всичко ти казах.
— Не бързай да си, отиваш — протегна ръка към него Самуил. И продължи: — Ако аз надвия василевса, ще стъпя на врата и на злия болярин.
Богомилът стоеше пред него неподвижен, подпрян на тоягата си, и нищо не отговори. Царят не се сдържа:
— Не вярваш ли?
— Трудно ще познаеш ти, царю, кой болярин е добър и кой е зъл. Който е под ботуша им, по-добре ги познава от тебе, който си с тях.
— Сега върви си, Нестонг. И аз всичко ти казах.
— Ще си ида…
Събраха се по големите твърдини сега до четиридесет и пет хиляди войници: слезе в Скопйе и княз Иван-Владимир от сръбската страна с две хиляди свои люде. По българската земя, докъдето стигаше сега властта на българския цар, едва ли остана здрав мъж от осемнайсет до петдесет години да ходи с бяла риза: някои забягнаха по горите и не бяха премного, но всички други облякоха железни, кожени и ленени ризници, сложиха на главите си железни шлемове. И обути бяха по-добре бьлгарските войници сега, само тия от обозите, конярите и гледачите на добитъка за храна носеха космати опинци. Добро беше и оръжието на войската, всеки боец бе получил, което му беше нужно според неговата служба. Когато се събраха всички полкове и се видяха войниците толкова много, добре облечени, въоръжени и нахранени, влезе между тях и друга някаква сила, гордост някаква и дързост. Самуил, който всичко оглеждаше и беше все сред войската си, каза:
— Ромеите са повече от нас, но с нищо друго не са по-силни от нас.
Негови съгледвачи постоянно отиваха в Цариград и се връщаха, та знаеше той какво ставаше там всеки божи ден. Изтичаше вече Руен, първият есенен месец, но се виждаше, че Василий не мислеше да тръгва срещу България.
— Ние ще си намерим друга работа — каза Самуил на приближените и добави, за да не се лъже никой с празни надежди, че ще прекара зимата край огнището си: — Войската аз няма да разпусна, докато не се срещнем с Василия на живот и смърт. Ако това не стане тая година, ще стане другата година. С войската съм по-силен и вътре в царството.
Войводата Лазарица, който подобно на Полемарха беше склонен към мъдруване, намери какво да възрази на царя, но виждаше се, с добра воля:
— Войниците, царство ти, са най-добрите работници и в полето, и в гората, и по водите. Защо да ги храним, щом няма с кого да воюват.
— Не — отговори царят. — Сега, преди срещата ни с Василия, те за всичко ще бъдат по-добри, докато са стегнати в ризници. И за работници ще бъдат по-добри, а ще намеря аз и добри полета за тях. Не ще оставя никого да се чеше и да мъдрува край огнището. Нашата мъдрост се знае и е ясна в тоя час.
Тъкмо по тия дни, към края на месец Руен, тръгнаха три полка по десетина хиляди души от три различни места — от Средец, от Скопйе и от Обител, и всеки по своя път навлезе в ромейска земя между реките
