Вардар и Места: обителският полк мина през Воден и пак го взе от ромеите. Подир тия три полка се клатушкаха на малките си колела бойни уреди, а скърцаха оглушително и дигаха прах дълги редици празни коли. Ромеите не можеха да спрат това бързо нахлуваме на българите и колкото войска имаше по тия места, едва се опита да позадържн неприятеля тук и там, но много повече гледаше да се прибере зад стените на Солун. Българите не бяха дошли тоя път да превземат Солун, но хванаха здраво цялата ромейска земя между двете реки и стояха там четиридесет дни. Тук земята раждаше в голямо изобилие всякакви плодове и плодоносни треви, имаше много и добитък, и риба много по водите. Предната година българите бяха събрали и отнесли всичко, що беше ромейско и царско, но за една година тукашните хранилища пак се бяха напълнили с всякаква благодат. Ядоха те и пиха много през тия четиридесет дни, а още повече натовариха по колите си, събраха и всякакъв добитък. Наредено беше пак строго да не се взима нищо от славяните по тия места, но което беше ромейско или на царството, се прибираше до сламка. Българите се разпореждаха като стопани, а вечер сядаха край буйни огньове, пиеха вино и медовина, пееха песни, свиреха на кавали и гусли, думкаха тъпани и тарамбуки до късно. Кръв не се проливаше и разприте, които се подигаха, бяха повече за жени. Нощем от стените на Солун се виждаха огньовете на българите надалеко по широкото равно поле, та приличаше то на море, в което се отразяват звездите, така беше и оттатък Круша планина и Богданско, по Струма и чак до Места. На четиридесет и първия ден българите си тръгнаха назад и пак всеки полк по своя път. Ала сега първи тръгнаха претоваревите обози и забраните стада. Тръгнаха веднага след тях и войниците, доволни и весели, като след добра жетва.
Полковете се върнаха пак в трите големи града и около тях. Тук всеки получи своя дял от плячката, от царя до последния войник, всеки прибра своето и го изпрати у дома си, та задигнатото от Византия стигна до всички, които бяха дали войници на царя, напълниха се догоре и царските хранилища. Пуснати бяха по домовете им за през зимата само болните войници или такива, които имаха повечко дребни деца, пуснати бяха също и тия, които искаха да се женят, но за късо време, докато преспят по няколко нощи с невестите си. Всички други войници останаха в полковете си, дори и царските синове. Царят каза и сега:
— Войската няма да разпусна, докато не се срещна с Василия.
Ето така започна всичко и така продължи в България. На другата година и по-нататък ромеите все се опитваха да спрат българските нахлувания, дори успяха на няколко пъти те да навлязат в България, но така събрани, българите бяха по-многобройни и по-силни. И някаква по-голяма смелост имаше у тях, която идеше не само от жаждата им за плячка; плячка търсеха и задигаха и ромеите, когато им се удадеше на свой ред да проникнат в България. По това време, докъм 1013-та година, Василий Втори не можеше да изпрати по- голяма войска срещу Самуила — воюваше тогава в Италия с арабите, сетне и с въстаналите против него градове Бари и Апулия. Ала дойде най-сетне часът на съдбоносната среща между тия двама царе.
Каза се вече не един път, Самуил следеше и знаеше всичко за Василия, както и Василий за него. Още през зимата в началото на годината 1014-та българският цар събра и задържа цялата си войска в Струмица и по околните по-малки твърдини. Знаеше се, че ромеите навлизаха в България най-често от Мосинопол и Солун по долината на Струма през Рупелския проход; още по-вероятно беше това сега — при сегашните граници на българското царство. Самуил си мислеше и това, че като бе дошло време за решителна среща, двете войски, българската и ромейската, нямаше да се избягват, а щяха да се търсят, за да се срещнат. И той избра Струмица, за да чака Василия и да го спре при навлизането му в българска земя.
Струмица беше голяма и яка крепост на стръмна височина и се издигаше толкова нагоре, че я наричаха „задоблачна“. Оттук имаше добри пътища и към север за Средец и Скопйе, и към юг за Солун, и към изток за Серес, Мосинопол и Цариград. Но Самуил не мислеше да се затвори в тая твърдина и там да чака ромеите. Той ходи и избра най-сгодната теснина между планините Беласица и Огражден на изток от Струмица и по течението на река Струмешница, дето нареди да се издигне висока крепостна стена, та с нея здраво затвори клисурата Ключ, или, както я наричаха ромеите, Клидион. Някакви прегради и засеки имаше и преди на това място, както и на много други места по пътищата откъм Византия, но сега тук за късо време бе издигната каменна стена с кули, с обкована врата, изкопан бе и дълбок ров пред нея, който се напълни с вода от реката, а над него се направи и подвижен мост. Самуил искаше да спре Василия най-напред тук, а Струмица да бъде като здрава опора зад гърба му.
Както и бе предвидил Самуил, още през първите дни на лятото в същата 1014-та година вторият Василий потегли от Мосинопол през Драма и Сер за България с над седемдесет хиляди войници ромеи и разни наемници. Така и очакваше Самуил и се боеше най-много от численото надмощие на своя враг, но се надяваше и на преградите, които бе издигнал на пътя му. А когато видя царят, че Василий вече се насочи с войската си срещу Струма и навлезе в Рупелския проход, отдели той един полк от три хиляди души най- добри войници и под войводството на Несторица и го изпрати на юг, срещу Солун. Така Самуил искаше да смути ромеите и да раздвои силите им. Битката започна почти по едно и също време на две места — пред стената в теснината Ключ и в околностите на Солун.
В една от кулите на преградната стена, тъкмо от дясната страна на вратата й, беше и сам царят. Оттук се виждаше цялата стена и цялото пространство пред нея. Тя се допираше, вкопана беше с двата си края в стръмни ридове, склонове на Беласица от едната страна и на Огражден от другата, които бяха при това прорязани на много места от дълбоки долища и пропасти. На това тясно място българите бяха гъсто един до друг, та бяха добре завардени и стената по цялата й дължина, и стръмнините от двете й страни. На много места по стената имаше по-широки площадки, зидани с камъни или дървени, дето бяха наслагани метателни уреди, а също и дълбоки котли, в които вреше земна смола или масло. На едно неголямо разстояние от преградната стена и от двете страни на пътя по-нататък цялото пространство бе почерняло от ромеи. Те не бързаха да нападнат стената, ами спокойно се разположиха на стан срещу нея — Василий виждаше, че не ще може да я пробие и премине с един удар. На много места нататък изникнаха дълги редици бели шатри, също и жълти или зелени, или сини, за по-големите челници, а на една височина също вдясно от пътя бе издигнат и червеният шатър на василевса — цяла къща с четири стени и островръх покрив. Като тъмен облак бе легнала тая голяма войска по целия простор насреща, задръстила бе и пътя в далечината; сутрин и през целия ден, докато лятното слънце минаваше по своя небесен път и се скриваше зад зелените върхове на Беласица, нататък непрестанно пъплеше гъсто гъмжило, блестяха по него ту тук, ту там и сякаш навсякъде безброй искри и пламъци, по желязното облекло и оръжията на хилядите войници, белееха се ярко войнишките шатри и като цветни наметки между тях, спуснати чак до земята, шатрите на челниците, високо над всички се червенееше с островърхия си покрив бойното жилище на василевса. По светналото лятно небе от сутрин до вечер се виеха орли или прелитаха на ята всякакви други крилати хищници над теснината между Беласица и Огражден, дето се бяха разположили двете войски.
Застанали между зъберите на преградната стена, по площадките и кулите й, българите гледаха ромейската войска без страх. Тя беше многобройна, но те я чакаха зад зъберите на високата стена, до бойните си уреди, край огньовете по нея, които димяха непрекъснато, клокочеха застрашително върху тях почернелите медни котли, пълни с разтопена смола и масло. Обкованата с желязо порта беше здраво подпряна с дебели дъбови греди, подвижният мост беше дигнат, спокойно светлееше на слънцето зеленикавата вода, която изпълваше догоре широкия и дълбок до два човешки ръста ров по цялата дължина на стената. Дошли бяха неприятелите многобройни, те пък бяха застанали на високата стена, като стопани на оградата си, и нямаше да ги пуснат да я преминат. Царят ходеше между войниците по стената, по площадките, по кулите й, и тъкмо такива бяха разговорите, които подхващаше с тях:
— Ти пазиш двора си, човече. И по-лесно ще ти бъде да строшиш костите на ромея, като се опита да прехвърли тая стена. Сам ще се надене на копието ти…
— Не сме ги канили да идват. Както сме ги канили, така и ще ги посрещнем.
Ромеите тръгнаха срещу стената чак на шестия ден, откакто се бяха настанили срещу нея. Василий искаше войниците му да си починат по-дълго, а в същото време да измори и измъчи българите повечко, като ги караше да чакат всеки ден нападението му. На разсъмване на шестия ден откъм ромейския стан се зачуха тръбни звуци, които се запреплитаха, затрептяха тревожно в далечината. После всичко продължи в пълен ред и с някакво спокойствие, което внушаваше повече страх, отколкото ако тая хилядна войска се дигнеше на бой с викове и шум. Ромеите тръгнаха насам в дълги редици и ги движеше сякаш една единствена воля. Идеха редица след редица, като подвижните бръчки по повърхността на езерото, когато духне силен вятър, и се разкривяваха само поради неравната местност. Първите две редици носеха дълги, широки дъски, белееха
