се отдалеко в ръцете им: следващите няколко редици бяха надигнали стълби — виждаше се как ги носеха по трима, четирима и повече. Зад тях още по-нататък се задаваха нови редици, като да излизаха изпод земята. Отдалеко по пътя насреща и все по-близу насам се клатушкаха обсадни уреди — подвижни кули, каменомети и стреломети, виждаше се как извиват по кривулиците и сякаш едвам се задържат да не се прекатурят. Отвори се още по-ясно всичко това, като че ли отеднаж се дигна някакво було, когато на изток се дигна ослепителният пламък на слънцето. Запалиха се безброй искри и блясъци по всички тия живи, подвижни редици, виждаха се дори и лицата на войниците под сенниците на шлемовете им, притиснатите към гърдите им щитове, прътовете на дългите копия и как размахваха свободните си ръце, а над главите им, едва ли не на всяка редица, се поклащаха сини, жълти и червени знамена с позлатени кръстове на върховете им.
Идеха стъпка по стъпка и не бързаха, всеки на мястото си в редиците, вървеше с тях и някакъв глух шум; рядко ще се дочуе някъде по-близу отделен глас или бърз, откъслечен говор. Някое време българите ги гледаха с любопитство, отрупани един до друг между зъберите на преградната стена:
— Я ги виж… Наредили са се като по конец!
Чуваше се оживен говор, смях и закачки по цялата стена. Сетне тая шумна врява започна да стихва. Идеха ромеите, приближаваха се мълчаливи и безбройни. Гласовете по стената и съвсем затихнаха, все по- ясно се дочуваше глухият шум от стъпките на приближаващите се неприятели, тропотът и скърцането на обкованите колела на бойните уреди. Това мълчание сред българите продължи късо време, после отново се надигна все по-тревожна врява, някои се заозъртаха, замахаха с ръце, забързаха за нещо, а и сами не знаеха с какво да се захванат. Още не беше дошъл тъкмо оня най-сгоден миг, когато трябваше да започне битката — ромеите още не бяха се приближили достатъчно, ала Самуил даде знак на тръбачите си да засвирят за бой. Той бе забелязал, че познатата българска припряност обхващаше войниците му и можеше да се превърне в опасна уплаха, преди да е започнало сражението.
Засвириха, завиха тръби и рогове по цялата стена, разбързаха се войниците, заблъскаха се, та трябваше да се пазят да не би някой да полети надолу. Всеки бързаше да застане на мястото си, пък не всеки знаеше къде да застане. Струпаха се тия, които бяха около метателните уреди, също и тия около котлите със смола, забутаха огньовете, дигнаха се нови кълба син пушък, дигна се врява и викот от сърдитите заповеди и ругатните на челниците, от възбудените разпри между войните, от често безсмислени, ненужни разговори и подвиквания. Най-напред трябваше да започнат уредите и започнаха един след друг: завъртяха се, заблъскаха се със силен шум и трясък лостове и широки, огъващи се дъски, обтегнаха се дебели въжета, ремъци и вериги, полетяха накъм ромейските редици едри камъни, цели снопове сулици, цели роища стрели с глухо бръмчене. Поумълчаха се пак войниците между зъберите, спотаиха дъх някои, изблещиха очи — да видят как ще се изсипят тия тежки камъни, стрели и копия върху ромеите. Ала се зачуха подвиквания и думи на недоволство и яд:
— Еее… Ааа! Те не могат да стигнат до тях… Далеко бяха отлетели камъните и стрелите, ала ромейските редици бяха още по-далеко.
Първите ромейски редици най-сетне стигнаха до самия ров. Разпиляха се, разработиха се, запремятаха дъски и греди, като че ли това не ставаше под българските копия и стрели. На много места, дето беше сгодно и нужно, те наслагаха върху рова дъски, по няколко, по много една до друга, от единия до другия му бряг. Зашльопкаха в дълбоката, застояла вода грудки пръст, плясваше и някоя от дъските и дигаше високи пръски, изчезваше в нея с бърз, влажен шум стрела или копие. Ту тук, ту по-нататък цамбурваше във водата, катурваше се с главата си напред някой войник, улучен отгоре, но ромеите не спираха работата си и скоро на много места над рова бяха наслагани по-тесни или по-широки мостове от яки дъски. Втурнаха се по тях войници с дълги стълби, които опираха на стената, и се мъчеха да ги закрепят по-здраво, защото българите отгоре ги блъскаха, бутаха ги да ги съборят и често ги събаряха. Втурнаха се по дъските и много други войници, които се нахвърляха да се катерят по стълбите с извадени мечове, криейки се зад щитовете си. По дъски бяха избутани и шест подвижни кули, прилепени бяха до стените, трупаха се и по тях много войници. Хиляди ромеи плъзнаха нагоре по стълби и обсадни кули, тълпяха се и други там, като се криеха по осем, по десет, по двайсет и повече души под обковани с железни листове или кожи костенурки и чакаха реда си. Насъбраха се и други хиляди по-нататък, които също чакаха своя ред, но стояха по-далеко от българските стрели и сулици. Всички тия войници вършеха страшната си работа все още спокойно и съсредоточено, макар да не бяха така мълчаливи сега, в битката, но викаха и стенеха повече улучените, полетелите от върха на някоя стълба или от площадката на някоя от обсадните кули и най-много полетите с гореща смола или горещо масло.
По-шумни, по-възбудени бяха българите горе, въпреки че и те свършеха работата си с усърдие и въодушевение. Най-усърдни бяха тия около огньовете, край клокочещите казани и все току притичваха да плискат и сипват с големи черпаци от горещата течност с мокри от пот лица и коси, почернели от пушъка. Където се опираха те по краищата на стената, при някоя от ромейските стълби или пък срещу площадката на някоя от подвижните дървени кули, завчас се надигаше страшен вой и писък, много и много ромеи политаха надолу, сриваха се на цели редици по стълбите, дърпаха се ужасени наназад под подвижните площадки или бързаха да се скрият под дъските и гредите на неколкокатните дървени кули.
Битката се разгорещяваше и от двете страни. От стените, от стълбите и подвижните кули непрестанно се свличаха тела и тия на ромеите бяха много повече от тия на българите. Недалеко там, зад последните редици на ромеите, стоеше на коня си Василий Втори със своите приближени и помощници, близу до него беше и знаменосецът му със синьото позлатено знаме, бяха и тръбачите му. Той следеше битката по цялата дължина на преградната стена и големите му черни очи не се насищаха. Той виждаше как се тълпяха войниците му край стълбите и обсадните кули, катереха се на дълги редици, виждаше как десетки и стотици от тях се свличаха и политаха надолу с разперени ръце и нозе, падаха до самата стена и вече мнозина неподвижни, или пък в пълния догоре ров, дето загиваха и по-тежко ранените, та на много места по застоялата вода плуваха трупове или се подаваха ръце, нозе, глави на мъртви и удавници. Василевсът виждаше всичко, ала сърцето му не се насищаше. Той забеляза, че някои от войниците, от тия, които стоеха най-близу насреща и чакаха реда си да се нахвърлят срещу неприятелската стена, започнаха крадливо да извръщат лица към него, да го поглеждат с уплашени, молещи очи — не вижда ли той и няма ли да тури край на страшната битка? Василевсът замахна е ръка някъде назад и рече с плътния си глас:
— Свири пристъп! И всички напред, всички!
Един от протокелиотите му зад него се извърна бързо на седлото си и махна с ръка на тръбачите, повтори с висок, проточен глас:
— Свири пристъп!
Четиримата тръбачи на василевса вече бяха дигнали към небето дългите си медни тръби. Екнаха дружно проточени, тревожни звуци и сякаш все по-високо към побелялото небе. Като ехо се заобаждаха и други тръби ту по-близу, ту по-далече от двете страни срещу преградната стена и по цялата й дължина. Задумкаха многобройни тимпани с кръгли медни дъна, сляха се бързите им думкания в общ тътнеж и грохотът на битката стана още по-страшен. Тръгнаха срещу високата стена, към дълбокия ров пред нея, към стълбите и обсадните кули всички ромеи, някъде някои от тях запяха в нестроен хор:
— Спаси, господи, людете твои…
Надигна се и се понесе бойният тропар през гъстите ромейски редици, сляха се хиляди и хиляди гласове в един общ вик и стон, който отекваше във високата преградна стена, и с него грохотът на сражението се превърна в страхотно бучение, като че ли се сриваха вдън земя планините вляво и вдясно, с високите си върхове, гори, канари и сипеи.
— Спаси, господи…
— Уаа, уууаааа! Уааа… — викаха отгоре българите. — Хайде, хайде, хайдееее…
Те бяха всички на стената, между зъберите, по кулите и площадките, край метателните уреди и огньове с черните котли, в кълбата пушък и бяла пара. Там беше и царят, ходеше по стената и той с изваден меч, спираше се тук и там, най-вече близу до местата, дето се бяха прилепили ромейски обсадни кули: там беше най-опасно — ромеите нападаха по седем-осем, по десетина души наеднаж и успяваха да се застоят по- дълго върху стената, а в същото време откъм площадката на кулата напираха и други техни войници, стреляха с лъкове. Българите се бяха вдали в битката и действуваха живо с оръжията си, имаха превес над врага и надаваха радостни викове, когато събаряха ромеите, задържали се на стената, когато успяваха да бутнат някоя от стълбите, когато разплискваха горещо масло и смола, та засегнатите ромеи се раздираха от болезнени викове и писъци; не беше нужно царят да насърчава войниците си, той беше там, за да го
