виждат, че е с тях, а често те и не го забелязваха, минаваха край него и някой дори го побутваше, без да го познае. Там, пометената, по кулите и площадките й бяха и всички войводи, всеки на мястото си, а по- младите и се биеха заедно с войниците си. Там бяха и двамата царски синове, зетят му княз Иван-Владимир, племенникът му княз Владислав. На два пъти царят мина зад тесния гръб на по-малкия си син , незаконния, който със зачервени бузи и е меч в ръка се опитваше да влезе в боя на една площадка, но войниците го избутваха все назад, сякаш не вярваха на силите му или пък искаха да го запазят от оръжията на врага.
Започна да се усеща по-силно и горещината на летния ден, сякаш и тя се намесваше по-живо в битката. Слънцето се бе издигнало високо над хоризонта и пламтеше целият небосвод, блеснал и побелял като разжарено желязо; синееше се небето едва далеко на запад. Блестеше, гореше и всичко по земята, под тоя огнен похлупак, така ясно се виждаше всичко наоколо, всеки камък, всяко дърво, всеки лист и тревичка, всяка багра светеше в слънчевия блясък, дори и кафявата, жълта или червеникава пръст по разядените брегове на реката. Войниците и от двете страни все повече усещаха силата на небесния огън. Гореща пот се лееше по телата им, под нагорещените железни шлемове и брони. Дишаха с разширени ноздри и раззинали уста, сякаш пламък, а не въздух. Устните бяха пресъхнали и се чернееше по тях запечена кръв. Затихнаха викове и бойни песни, отчаяните вопли на ударените бойци прозвучаваха прегракнало и някак много тихо, някак плачевно. Оръжието тежеше в уморената ръка, сякаш беше от олово. Все по-бавно ставаше всяко движение, тежаха вече и месата и костите дори на всички тия люде. Премалели ромеи отпущаха колена на цели редици по краищата на крепостния ров, потапяха разгорещени лица в нечистата топла вода и пиеха жадно. Превиваха гърбове, лягаха там, забравили вражеските стрели и копия, които съскаха и свиреха остро около тях, улучваха ги. В размътената вода плаваха и киснеха трупове на техни другари, размесена беше тя с човешка кръв, но те я пиеха.
— Вода… Вода… — повтаряха горе, по стената и българските войници. — Вода… Няма ли вода!
Нямаше кой да донесе вода чак горе. Те поглеждаха със заслепени очи блесналата мътилка долу и още по-ядно опъваха лъкове, хвърляха сулици върху наведените там ромеи.
Трупаха се войници също по бреговете на реката и в самата река, която минаваше изпод преградната стена, трупаха се от двете страни и ромеи, и българи, а челниците им ги гонеха и ги биеха с широката страна на мечовете си.
А битката не спираше и не спря още дълго.
Василий се застоя на едно и също място тъкмо когато се засили и горещината. Блестеше желязото и златото по него и той усещаше силно топлината им, но не се помръдваше, не подигаше ръка да обърше потта, която се стичаше обилно по опърленото му лице и мокреше косата му, гъстата му брада, прошарена с ярко бели кичури. Играеха насам-натам само очите му, още по-големи, по-черни, по-бляскави от неукротима ярост, от безсилен гняв. Войниците му нападаха високата вража стена, качваха се чак до зъберите й, но не можеха да я преминат. Той виждаше как високо горе между зъберите, по площадките на стената и на подвижните дървени кули неговите войници се бореха с чуждите, нахвърляха се един срещу други с ръце, с нозе, та и със зъби, виждаше как пушеха там огньове в горещия ден, виждаше как политваха и падаха тежко надолу много и много повече негови войници, как потичаше по стената черна гореща смола, изгаряше всичко и по-страшно от огън. Василевсът виждаше и как се нахвърляха войниците му да пият от мътната кървава вода в преградния ров, отстраняваха с ръка някой плаващ там труп, за да има къде да потопят лицето си, а някои, улучени отгоре, втурваха се и те във водата. Василевсът виждаше всичко, но очите му не се насищаха, сърцето му не се насищаше. Той искаше неговите войници да преминат вражеската стена. Смъртният страх на всички тия люде беше далеч от него, не чувствуваше ни болките им, ни горещината на кръвта, която изтичаше от прерязаните им жили, ни адската жажда, която изгаряше утробите им. И току замахваше назад с ръка към тръбачите си, като оживяло за миг божество от камък и бронз:
— Свири пристъп!
По едно време той радвижи едрата си глава с тежкия шлем на нея, заозърта се и рече с дрезгав глас:
— Но те не пеят! Защо мълчат?
Разтичаха се протокелиотите му нататък, между войниците, които се редяха край стълбите, край подвижните кули, под широките костенурки, и други, които едва що бяха се смъкнали отгоре и пак се тъкмяха да се покатерят към високите зъбери. Не, те не искаха да пеят повече и никой не можеше да ги накара да пеят, нито дори повелята на василевса. Те се биеха храбро, умираха храбро; ето качваха се горе, където ги очакваше врагът с меча си, сриваха се надолу с цялата стълба и пак отиваха до друга стълба или до някоя подвижна кула, но не можеха да пеят; сърцето им не даваше; гласът им замираше в самото пресъхнало гърло.
Битката изглеждаше още по-страшна без викове и песни, които насърчаваха войниците, без песента- молитва, с която се призовава милостта божия и самият бог по-близу в тоя земен пъкъл, без дивия вик, който се изтръгва от гърдите и заглушава всички други гласове и трясъци, заглушава и бързите удари на сърцето. Сега се чуваха само воплите и въздишките на умиращите, на ранените, тропотът на войнишките стъпки, свистенето на пуснатите стрели, на полетелите копия, късият шум на меча или на секирата, които се врязваха дълбоко, цвърченето на плисналата гореща смола, шуртенето на цели потоци кръв, която потичаше по сивите камъни на стената, по бялата мазилка, алена и лъснала на жаркото слънце. Чуваше се вече непрестанно и резкият, тревожен вой на тръбите, тук, близу до василевса, и по-нататък, вляво и вдясно срещу преградната стена. А Василий все току замахваше с ръка наназад, още и още:
— Свири пристъп! Свири…
Слънцето се бе издигнало най-високо и се закова там; по всички страни на небесния купол потече ослепително бял огън, огън потече и по земята. Сенките на людете бяха в нозете им, на дървесата — в коренищата им, нажежените камъни и пясъците в реката отдалеко се белееха. Разтърси се цял, потрепера чак до четирите си копита конят на василевса, нямаше той човешки език и глас, а буйно изпръхтя, изцвили:
— Рррррррр… Хъхъхъхъх!
Разтърси се и набитото тежко тяло на василевса, цяло затворено в железа, огледа се той и като да се събуди от гневния си унес, шумно въздъхна и облиза пресъхналите си устни. Дигна високо ръка: да замлъкнат тръбите! Скоро затихна някъде далеко и последният тръбен звук. Заговори василевсът бързо, с рязък глас:
— Да се оттеглят тия мръсници! Един „овен“ срещу вратата! Да бие, докато я събори. Всички други „овни“ и каменомети напред и да бият по три и четири на едно и също място. Искам да сринат тая проклета стена!
За късо време ромеите се смъкнаха от зъберите на крепостната стена, повлякоха назад широките костенурки, дългите стълби, куките, изтегли се наназад цялата ромейска войска като морски отлив от високия в стръмен бряг. Сега се надигнаха други гласове сред войниците, по-меки, по-човешки, подзеха се и разговори, зачуха се облекчителни въздишки, някои и още мнозина след тях се натръшкаха по твърдата, напечена земя, втурнаха се към реката, които бяха по-близу до нея. И все пак битката не спираше.
Разтичаха се войници около бойните уреди; трябваше да се изпълни и втората повеля на василевса. Настанен бе „овен“ срещу вратата и започна да я блъска с желязното си чело едно след друго. Настанени бяха и двайсет каменомети и „овни“ на шест места срещу стената, по три и по четири един до друг; струпани бяха там купища едри камъни. Каменометите бяха опасни най-напред за людете, като прехвърляха стената и камъните падаха зад нея, където се движеха много български войници. Мнозина останаха там с откъснати ръце, нозе, със смачкани глави, с разбити гърди. Сетне камъните започнаха да бият по зъберите на стената. Българските войници се разбягваха, хванали с две ръце главите си или дигнали щитовете си, като че ли можеха да ги спасят от едрите камъни, които летяха с глухо, зловещо бръмчене. Каменометите съсредоточиха ударите си тук — стената трябваше да се разрушава отгоре надолу.
Самуил ходеше по стената и не спираше войниците, когато се разбягваха, без да знаят къде да се скрият. Нека те погледат своя цар, който ходеше по цялата стена и не губеше ума си от страх. Той нареди повечето от войниците да слязат долу, край самата стена, където беше най-безопасно. Останаха войници само по кулите и край уредите, край котлите със смола и масло. Царят нареди още да се направят подвижни дървени площадки, за да могат да се местят с тях българските метателни уреди, където беше нужно. Той нареди също един от котлите да се настани на площадката над вратата за „овена“, който я блъскаше.
