изваден меч в ръката.
— Тук ще умрем — каза той през стиснати зъби и повтори по-нататък: — Тук ще умрем!
Някои от войниците му, които имаха мечици или криви унугундурски ножове, извадиха ги и ги сложиха между зъбите си: да бъдат току в ръката им.
Отпусна Михаил Вотаниат юздата на своя кон и пръв се вряза сред българите с дигнат меч. А след него — людете му и сред тях — баща му, старият Вотаниат на сив кон. Притичаха ромеи от всички страни, хиляди и хиляди. На двама, на трима се падаше по един българин и те бързаха да го убият. Но и българинът се бореше на две и три страни, с меча или със секирата си, после грабваше кривия нож от окървавената си уста и се нахвърляше да вземе живот, преди да даде своя; по-страшен беше той с острия си нож — посягаше така изкусно и бързо, сякаш с ръка изваждаше червата от разпрания корем на врага, или забиваше до дръжка ножа в шията му, до ключицата, където беше разголена, и шурваше високо нагоре алена кръв, ведно със задавения предсмъртен вик на ударения. Някъде далеко, сред грозния рев и вой на битката, се чуваше призивният вик на Несторица:
— След мене! Следвайте ме, момци!…
Той напираше с коня да излезе от страшния водовъртеж, разтваряше път с дългия си меч, ала малцина от неговите люде дочуваха гласа му, малцина се измъкваха между широките щитове на ромеите, между върховете на окървавените им мечове, малцина тръгваха след войводата си, прикривайки се зад неговия кон. Най-сетне той излезе на открито поле и сякаш от самия пъкъл, а след него тичаха едва стотина или двеста души.
Тридесет и шест дни Василий би българската преградна стена при Клидионския проход. Ден след ден, ту с людете си, ту с бойните уреди. Оставяше войниците да почиват само в празнични и неделни дни, като богобоязлив църковник, който не похваща работа в такива празници. Той не спря да напира върху стената и когато изпрати голям полк на Вотаниата, а удари с още по-голяма сила, когато полкът се върна, сякаш от радост за победата край Солун. Той не промени с нищо предългата вече борба на едно и също място, нямаше и как да я промени. Изпрати на няколко пъти силни дружини да заобиколят краищата на проклетата стена, но те бяха вкопани в стръмни височини и скали, а където все пак някои от людете му можеха да се промъкнат, срещаха мечовете на българите. Усещаше Василий, виждаше и с очите си, че войниците му се уморяваха, дотягаше им да блъскат напусто, като безумни главите си в твърдата стена. А българите ставаха по-смели, колкото ромеите се отчайваха.
— Хайде — ще извика някой българин отгоре, изправил се дръзко между два зъбера. — Вървете си, пък ние ще ви изпратим чак до Цариград, ако не ви довършим заедно с попикания ви цар и разпътната му майка!
Дори и сънят на византийците не беше вече човешки сън през тия душни юлски нощи в ниската долина между двете планини. От блатата и вировете край Струмешница още привечер се дигаха цели облаци комари, които ги жилеха свирепо до изгрев слънце, когато изчезваха като по даден знак до следващата нощ. Капналите от умора войници по цяла нощ се въртяха в твърдите си легла върху голата земя, чешеха до кръв и късаха с нокти твърдите подутини по тялото си, които сърбяха до полуда. И по цяла нощ трябваше да подклаждат пушливи огньове, дано да прогонят някак мъничките кръвопийци. Сетне дойде и злата треска от ядните жила на комарите, която хвърля човека през ден, през два, та и всеки ден в сковаващ студ, сетне в огнен унес и превръща на жълта вода кръвта в жилите му.
Мъчителни, безсънни бяха нощите и на василевса. Комарите намираха и него в шатъра му, пиеше и той горчив пелин, за да се пази от злата треска. По-зли от жилото на комара, от студа и огъня на треската бяха мислите му и безсилният му гняв срещу българите. Излизаше той нощем пред шатъра си да търси прохлада и облекчение, а насреща се белееше в лунния светлик вражеската стена. Отдавна се бореше с мисъл да я заобиколи по-отдалеко, през планините, ала всяка сутрин, при дневната светлина, надвиваше пак гордостта му и надеждата му да разбие най-сетне проклетата преграда:
— Още днес… Искам да ги ударя направо в мутрата им!
Всеки ден се повтаряше същото. Повтори се същото и на тридесет и шестия ден. Ала тоя ден тръбите засвириха отбой по-рано — слънцето едва-що се бе наклонило към залез. Войската се оттегли, също и василевсът в шатъра си. Той повели да повикат плъвдивския стратег Никифор Ксифия. Него бе избрал Василий между всичките си войводи за своето ново решение. Ксифий беше още доста млад мъж, със стройно тяло и силни нозе, с живи умни очи. Когато влезе в царския шатър, Василий кимна едва на поздрава му и каза:
— Ще се изтеглиш още тая нощ с полка си назад колкото е нужно, за да не те забележи никой. Ще преминеш на другата страна на Беласица и после ще я преминеш отново, за да слезеш тъкмо зад гърба на българите, зад стената им. Чувам, че има нататък пътища и пътеки, а където няма, ти сам ще си отвориш. Най-важното е да останеш скрит и ако те усетят по твоя вина, не се явявай пред очите ми и чакай да получиш, което ти се пада. Ще пътуваш бързо и само нощно време, а денем ще почиваш и ще се криеш по долищата и горите. Като стигнеш до най-сгодно място да те видя аз оттук и откъдето ще можеш отеднаж да се спуснеш зад гърба на българите, ще запалиш три огъня на десет стъпки един от друг и няма да горят много дълго, а доколкото е нужно, за да ги видят тия, които ще поставя да следят и гледат. То ще бъде пак нощно време. И в тая същата нощ, малко преди да се съмне, ще се спуснеш върху българите зад стената им с голям шум и вик, за да ги уплашиш. Аз ще ги ударя оттук в същото време. Друго няма какво да ти казвам, остава само добре да изпълниш това, което ти казах.
— Ще го изпълня, твое свето царство.
Несторица се върна при царя едва с около двесте войници, които бяха успели да се измъкнат заедно с него, и каза, че ромеите са го обградили внезапно и са го разбили. Той не каза на царя, че се бе опитвал да превзима Солун, което погуби полка му.
Сега Самуил се уплаши да не би ромеите да го ударят откъм Солун; той сам ги бе подсетил за тоя път право към Струмица. Още през нощта след завръщането на Несторица той дигна пет хиляди души от войниците, които бяха при преградната стена, и заедно с по-младия от синовете си се прибра в Струмица. Така той искаше да запази по-добре самата стена, при все че намали защитниците й. Василий продължаваше да я бие, но с нищо не се усети, че защитниците й бяха по-малко. По-малобройни бяха сега и двете войски, понеже мнозина от войниците и от двете страни боледуваха от треска, която сваляше оръжието от омаломощените им ръце. Така не усети и Самуил, че Василий също бе изтеглил един голям пслк и бе го изпратил на другата страна на Беласица.
За наместник на царя при преградния зид остана княз Гаврил-Радомир, а там беше и великият войвода Ивац. Дали бе забелязал цар Самуил, който не спеше по цели нощи, дали бе забелязал трите огъня, които светнаха горе в планината, на еднакви разстояния един от друг, през нощта срещу двайсет и деветия ден на месец Чръвен, 12-ти индикт? Неговият син Радомир не ги забеляза. Не ги забеляза и никой от българските заповедници. Видя ги може би някой от войниците Самуилови в безсъницата си, зъзнещ от злата треска, и може би не само един, но никой от българите не позна злокобния знак в планината. Пък и не светеха дълго трите огъня на Никифор Ксифия; колкото да ги види само Василий и людете, които сам постави да ги следят и гледат…
По тъмно още тоя ден засвириха всички ромейски тръби за пристъп и бой. Разбудиха те и българите и боят скоро започна; побързали бяха едните, побързаха и другите. Ромеите отдавна не бяха напирали с такава сила и битката колкото бързо започна, толкова бързо и се разгорещи. Месечината се бе скрила като че ли нарочно зад голям облак над тъмните хребети на Беласица. Тъмна беше прохладната предутрина, дигнали се бяха високо и звездите по дълбокото лятно небе между черните грамади на двете планини. Ромеите бяха запалили буйни огньове, колкото да знаят накъде да се насочват, раздухаха огньовете под медните котли и българите горе на стената, войниците и от двете страни се виждаха като бързи, черни сенки, мътно проблясваха оръжията им. И двете войски се биеха с някакъв навик — колко пъти вече ромеите бяха опирали стълбите на стената, колко пъти българите бяха ги срещали горе, та и в тъмното сега битката вървеше с пълна сила, макар и някак по-тихо, без много викове и крясъци, а с някаква студена, спокойна ярост. Дори и смъртно раненият често ще се отпусне само с един глух стон, само с една въздишка и ще
