— Не са много далеко. Всеки да застане на мястото си. По-бързо.
При царя останаха синовете му, Владислав и сръбският княз, също и Ивац. Не бяха нужни много повели и наредби. Войниците и сами се подреждаха, както беше нужно. Те заеха височината тук, която продължаваше надалеко вдясно, доста наклонена към низината край самата река. Стрелците е лъкове излязоха напред в дълга редица, а останалите се подредиха зад тях, както беше нужно за бой. Току зад войската започваше гъста кестенова гара, която продължаваше нагоре й далеко от двете страни по стръмнините и долищата на Беласица; нагоре, между кестените, се белееха правите стебла на буки, виждаха се дъбове и всякакви горски дървеса. Прохлада полъхваше от гората, но мнозина от войниците поглеждаха към гъстите й сенки и с очи, пълни с надежда — сега гората беше тяхна опора.
Царят нареди на племенника си да отдели един полк от две хиляди души и да се скрие с тях някъде по- наблизу в гората. С това приготовленията за бой бяха привършени. Слезе царят от коня и тръгна между войниците, а след него вървяха синовете му, сръбският княз Иван-Владимир, великият войвода Ивац; по- нататък към него се присъединиха един след друг и Никулица, Кракра, Несторица, Илица. Царят се спираше тук и там и едва ли не на всеки войник каза по една-две думи:
— Те са повече от нас, но ние пазим царството си, люде божи, и справедливият бог на нас ще помогне. Прогониха ни от стената, но, види се, не сме я пазили добре. Ще стоим тук всички, и аз ще стоя с вас. По- силен е тоя, с когото е бог и божията правда… — Спираше се той да поговори за облеклото им, за оръжието им, за храната им, че те днес бяха яли само еднаж, рано сутринта, а които бяха побягнали от стената и не бяха яли: — Де е шлемът ти… Загубил си го тая сутрин, а? Вържи си нещо, да не стоиш гологлав на слънцето. Стегни, стегни по-здраво ризницата си тук, човече. А тебе пълен ли ти е стрелникът? Не обръщай гръб, докато не пуснеш и последната стрела. Пратихме в Струмица да ни донесат храна…
Това бяха думите му, а понякога ще сложи и ръка на рамото на войника, ще посегне да опита връзката на бронята му, да пооправи колана му. Войниците бяха спокойни и тихи като никога. Като че ли не бяха все същите българи, припрени и нетърпеливи мърморковци, особено сега, след несполуката при преградния зид. Може би защото всички усещаха какъв час бе дошъл и за царя, и за всекиго от тях. Такива бяха и техните думи и отговори:
— Е, няма къде да вървим, честити царю, къде да се крием. Дръж меча и стискай здраво, че в гърба ромеецът ще те удари по-зле. Хвана днес Василий мнозина от нашите и господ да им е на помощ, че къде по-лошо от чужди роб! Сега те камъни с юмруците си ше трошат, просо ще събират с клепачите си. Да имаше по един залък, не ще е лошо, честити царю, а вода много ето там, в реката, напълнихме кратуните. Добре, че барем вода има в тая жега днес…
Такива бяха и лицата им — спокойни и някак мъдри или може би тъжни, зацапани с прах и пот, със сплъстени коси, бради, такива бяха сякаш и ръцете им, отпуснати или сложени и двете върху дръжката на меча, но някой ще застане и изпънат пред царя, с разкрачени нозе, за да покаже, че не е забравил войнишкия ред и войнишката почит към него. „Чуден народ — мислеше си Самуил. — И ето сега, може би пред гибел…“ Той имаше и познати между войниците и малките челници, наричаше ги по име: — Груйо… Матея… Станко… Тале… Секул…
Като мина и отмина царят с войводите си, войниците изпонасядаха, налягаха по тревата, по топлите сиви камъни — тук ще стоят те, няма за къде да бързат. Да бяха станали и да бяха си тръгнали, кой където очите му виждат, може би нямаше вече кой да ги задържи, кой да ги уплаши. Ала не се обърна нито един войник да си отиде, да се скрие в гората. Спокойни бяха те всички, примирени, тъжни. Какъвто беше единият, тъкъв беше и другият, такива бяха и всички. Нямаше шумни разговори, закачки и смях, викове и песни. Нямаше знамена да се развяват над главите им, тръбачи да тръбят, да бият тъпани и тарамбуки. Такава беше сега тая последна може би българска войска…
Първите византийски стражи, шестима конници, се спряха на пътя отсреща. После се отделиха двама от тях и препуснаха назад по прашния път. Не след много време дотичаха по пътя насам други двайсетина ромейеки конници, виждаха се между тях неколцина с позлатени шлемове. Спряха се и те насреща, гледаха и разглеждаха, конете им тупаха с нозе, въртяха задници, размахваха опашки. Сетне и те всички обърнаха конете си и се втурнаха назад, бързаха да се върнат при василевса си. Българите ги гледаха и не се дигна ни един да замахне с ръка, да викне подире им, да ги изругае. Виждаше се какво става, знаеше се какво ше стане. Ала тоя ден не стана нищо повече: препускаха по пътя отсреща малки дружинки ромейски конници, спираха се да погледат и пак се връщаха назад. Като че ли се бояха да не би българите да станат и да си отидат. Не, те стояха все там, дори се понастаниха още по-добре. Надвечер по околни пътеки от Струмица довтасаха товари с храна, по две врещи на кон, пълни с хлябове и сушени меса. Не беше много храната за толкова люде, раздадоха я старейшините и никъде не се скараха, не се сбиха войници, кой да вземе повече. После се втурнаха дружини надолу към реката, да пият вода и да напълнят още еднаж кратуните. И пак се връщаха назад по старите си места.
Слънцето бе залязло. Над целия български стан и чак по пътя нататък легна гъста и хладна сянката на Беласица. Зеленееха се все още горите на Огражден, белееха се между тях и по-нагоре, по разлатите и заоблени височини на планината варовити скали и песъчливи сипеи, ала скоро и там, на припек, угасна летният ден. Остана да свети още някое време само зеленикавото вечерно небе между двете планини, после се показа и пълната месечина, сребристожълта и ясна, засвяткаха звездите, които се палеха една от друга. Докато още се светлееше, челници разведоха стражи на всички страни около войнишкия стан и най- вече накъм реката и пътя.
Настъпи лятната нощ, месечината заблестя още по-силно, дигнала се вече високо на небето и над, цялата земя. Виждаше се надалеко в светлия здрач и като че ли всяко нещо по земята, но светлината на месечината е измамна. Чернилото на нощта се бе набрало под дървесата в гората, спотаила се бе, застинала бе под всяко дърво и нататък, към реката, под всяка скала катранено черна сянка. За някое време все още се дочуваше глуха врява сред насядалите и налягалите войници по цялата дължина на стръмнината — не идеше бързо сън в светлата нощ. Така, докато всеки се понамести върху топлата земя, до някой камък или храст, до гърба на другаря. Не се затваряха очите с такива тревожни мисли в ума, негли всеки искаше да ги сподели с тих глас, да ги пошушне в ухото на легналия до него земляк или да ги изрече под носа си и сам да ги чуе:
— Как няма да се върнеш и да застанеш, където ти кажат! Сам царят те връща и ти казва: „Застани тук.“ И той е там, лежи с нас на тревата, без шатър. Така е дошло, така ще бъде, искаш, не искаш.
— А защо, защо? Вече няма защо. Ромеецът ни прегази.
— Защо… Все има защо, докато стоиш на нозете си и меч виси над бедрото си. Ето и царят е с нас, синовете му, войводите.
— А ти къде ще отидеш сам! Царството си е още царство. Ще те хванат и ще те върнат. Ще вървиш там, където ти кажат, и там ще спреш.
— Сега ние с два царя: единият пред тебе, другият зад гърба ти. Все царе, все тегло за тебе.
— А ти не можеш без цар. И по-добър за тебе ще бъде твоят. Говори той на твоя език. Ето нашият лежи там на тревата. С тебе лежи. Самуил цар български…
— Самуил е добър, но и той е цар. Кара те с ромеите да се колиш. Добър е по сърце, свой и с простия човек, ама и той е цар.
— Ти дръж се за него, човече. Без него още по-лошо.
— Държим се. Ето с него сме всички тука.
Най-сетне затихна всяка врява и шепот сред тия хиляди мъже, налягали по земята. Месечината сякаш не беше се и помръднала, високо горе звездите едвам мъждукаха в белия й блясък. Някъде към реката долу ясно продума някой от стражите, но веднага млъкна. Далече, като в друг някакъв свят, лаеше куче едвам чуто. В настъпилото нощно затишие се чуваха само звънките свирки на щурци, ясното и гъсто едно след друго квакане на жаби нататък по мочурищата и от време на време току ще изтропотят по пътя насреща конете на ромейските стражи. Крадешком ще се плъзне по светналото небе откъснала се звезда и бързо ще угасне.
Месечината се бе изместила на запад, изгряваше на изток бледа зора, но сенките под дървесата бяха все така черни, спеше дълбок сън всичко живо по земята. Замлъкнали бяха дори и щурците и жабите по застоялите блата. Едва шумолеше нататък прималялата река, сякаш шумолеше, дишаше самата тишина. Настанал бе късият, последен нощен час, когато клепачите потрепват, но не могат да се отлепят и душата се моли някому: „Още малко… още малко сладък сък…“
