— Това писмо, царю, не е мое. И не знам защо ти го е предал княз Иван-Владислав като мое. Това може да каже само той.
Разпитът се проточи и се завъртя между едно и също начало и един и същ край. Задаваха се едни и същи въпроси, получаваха се едни и същи отговори, макар и с по-различни думи. Полемарх беше изкусен вития, започнаха да се дочуват колебливи гласове, но повечето от съдиите му бяха против него; тъкмо сега и неговите скрити и явни врагове намериха сгоден случай да го побутнат в пропастта. Димитри Полемарх отричаше всяко обвинение. Между войводите беше и княз Иван-Владислав. Кавханът го извика да излезе и да застане срещу обвиняемия. Друго не оставаше. Кавханът рече:
— Ето ви един срещу друг: обвинител и обвинен. Кажи, светли княже, какво знаеш и какво твърдиш ти за това писмо.
— Това писмо е негово. Аз го взех от ръцете му.
— Слушам и не мога да повярвам на ушите си — отвърна Полемарх. — Гледам и не мога да повярвам на очите си, че пред мене стои моят зет, мъжът на родната ми щерка. Кой знае по какви причини той иска да ме погуби, но това писмо не е мое.
Започна се спор между тях двамата, после спорът премина и между болярите. Царят също не можеше да обвини открито Полемарха, но той вярваше на племенника си и подозираше обвинения; много пъти и Рун му бе говорил против него. Той каза:
— Тук не би могъл да намери ясен път и премъдрият Соломон. Трябва да вярваме и на единия, и на другия, но виновен е или единият, или другият. Да предадем и двамата на мъчител, но как ще отговаряме пред бога за невинния от тях? Да предам на мъчител само Димитра Полемарха, всички ще кажат: царят запази своя племенник. А на племенника си аз вярвам повече, отколкото на Полемарха. Не ще бъде добре за нас, ако не намерим виновния и не го накажем, след като е пред очите ни едно такова писмо. Аз ще реша и ще поискам да одобрите и вие, велики боляри и славни войводи, това, което ми казва моето сърце и моята съвест. Един е виновен и аз повече вярвам, че виновният е Димитри Полемарх. Наказанието за измяна и предателство е смърт за предателя и за цялата му челяд, но понеже злодеянието на Полемарх не е достатъчно ясно пред очите ни, нека той сам избере: да бъде ли погубен от меча на губителя, или пък да бъде изгонен от България и така да спаси живота си и своята челяд, макар това да е по-тежко за човека и от самата смърт.
Така и одобриха великите боляри и войводите, както ги извикваше кавханът един по един и по име.
Сега усмивката изчезна от лицето на Полемарха, но той се зарадва в себе си, че ще се изплъзне изпод меча на губителя и попита със спокоен глас:
— А какво ще стане с дъщеря ми Мария, съпругата на княз Иван-Владислав, ако ме прогоните от България с целия ми род?
Кавханът отговори:
— Тя е твоя дъщеря, но сега е съпруга на княза и носи неговото име. Тя сега е от неговия род, а не от твоя.
— Какво ще стане с имотите ми? Имам ги аз, благодарение на бога, доста земя, сгради, добитък и всякакви други имущества.
— Ти знаеш: всичко, което е било на прогонения, остава в полза на царя.
— Не! — чу се отново гласът на царя. — Аз няма да приема нито едно влакно от имуществото на прогонения. Той оставя тук родна дъщеря и всичките имоти на баща й стават нейни.
Усмивката отново се появи на лицето на Полемарх и той каза:
— Твое царство и вие велики боляри и славни войводи, не се ли досещате сега защо моят зет княз Иван-Владислав е измислил това писмо и го е предал на царя? Ето така се случи, че той присвоява всичките ми имоти.
— По закон те се падат на царя — отвърна кавханът. — Откъде ще знае князът, че царят ще се откаже от тях?
— Или пък искаш да кажеш може би — рече царят със сдържан гняв, — че ние сме направили съдружие с моя племенник, за да те ограбим?
— Не, не, не! Пазил ме бог… — размаха бързо и двете си ръце Полемарх. Дотук той се защитяваше ловко и успя да спаси главата си, но тук умът му като че ли отеднаж загуби своята сила. Той с нищо не промени своята външност на сдържан и политичен човек, но изрече необмислени думи: — Ех, няма какво и да правя… Ще се подчиня на вашата присъда. Ще напусна Бълга-рия, но запомнете: един ден пак ще се върна тук и тогава аз ще съдя и присъждам.
Сред болярите и войводите се надигна врява. Излезе напред княз Владислав и посочи с двете си ръце своя тъст:
— Ето! Призна се най-сетне. Той се заканва, че ще се върне с василевса.
Царят махна към Полемарха:
— Изведете го оттук по-скоро.
Тъкмо бе започнало да се развиделява, когато от една крайна улица на Прилеп изскочиха десетина конници и бързо излязоха на пътя, който водеше към източната порта на тоя град. Водеше ги войводата Яков Рун. Те се струпаха с шум и тропот към затворената още порта и завикаха на стражата:
— Отваряйте, дяволи! Още ли спите, бре! Ха дърво за тях!…
На площадката над вратата се показа страж с копието си; поприслонил се бе, види се, някъде там, притиснат от сладка утринна дрямка, а сега се пулеше отгоре все още сънлив и сърдит, да познае нетърпеливите ранобудни ездачи. Мътно проблясваха в утринната дрезгавина техните шлемове и брони, но той попита строго, за да покаже закъснялата си бдителност:
— Кои сте вие, бре? Къде още по тъмно? Вратата се отваря на изгрев…
— Кажи да отворят — изръмжа Рун — или ей сега ще пратя да те смъкнат отгоре! Не виждаш ли, че сме царски люде?
Наизлязоха стражи, заскърцаха, задрънкаха ръждясалите вериги на подвижния мост, пръхтяха, гребяха с копита в праха пред портата нетърпеливи коне. След малко широкият отвор на портата светна и конниците се втурнаха през него.
— Брей… проклети! — промърмори след тях един от стражите, който се бе притиснал към стената. — Ще те прегазят! Не те питат… Царски. Виждам, че сте царски, кучета главите ви…
Рун бързаше на два-три сажена пред людете си, които яздеха близу един до друг, мълчаливи и може би все още сънни. Поотпуснал се бе и той на седлото, въпреки че държеше здраво с нозете си опнатия корем на коня. Никога преди Рун не беше задържал толкова дълго в главата си такива мъчителни мисли и грижи; винаги досега неговите мисли биваха прости и ясни, винаги бе бързал да ги превърне в дело. Ала сега България му изглеждаше като къща, която се бе подпалила от четири страни и той не знаеше накъде да тича по-скоро. В гърдите на някогашния богомил напираше старата негова ненавист към болярите и поповете, прокрадваше се гняв дори и към царя, но тоя гняв беше също и някаква тъга или разочарование. С тъга и гняв в сърцето си мислеше Рун, че царят показваше мекушавост към болярите си, не беше като някога строг и смел, макар да се заканваше на всички злодеи в царството. Царят го отстрани от скопските отстъпници, вместо да ги предаде в ръцете му, изпрати по живо по здраво и Полемарха във Византия, вместо да го набие на кол. Царят спираше ръката му навсякъде. И голямата обща къща гореше от четири страни.
Тоя път Рун бързаше за Равен на река Морава. Получил бе вест, че и някои тамошни боляри се тъкмели да минат на страната на ромеите. Сега той няма да чака съд и присъди; сега той ще натъркаля върху масата на мъченията всички заподозрени и ще вярва само на очите си и на ръката си. Далеко е Равен. Той ще свърши добре работата си, преди да посегне царят да му попречи. Който е стигнал до мъчилището, вече е виновен; не го изпущай от ръцете си. Ако пострада невинен, горе в рая ще получи наградата си. С такава строгост се пази царство. Откакто ръката на царя омекна, предателствата вървят едно след друго. Предател пусна той и в собствения си дом. Омъжи дъщерите си за пленници… Ала в гнева на Рун срещу царя имаше и тревожна скръб, някакво мрачно покорство. Това беше любовта му към царя, всегдашиото негово доверие. Дали наистина царят беше виновен, дали наистина бе станал мекушав и отстъпчив? Виновни бяха само те, предателите, дявол да ги вземе! Те най-напред и после той, че се оставяше да го мамят. Но сега Рун ще застане между всички злодеи и царя, за негово добро и за доброто на царството. Ще застане и ще стои, ще
