отстрани всяка ръка, която би се опитала да му пречи. Бързо, бързо! Режи бързо и накъсо. Честити царю, не устояха на мъките; опитаха се да избягат; посегнаха сами на живота си. Честити царю, работата е свършена. Моята си работа ще върша само аз. От предатели царството ще пазя аз. Строго и без милост!…
Рун изпъна гърдите си срещу ветреца, който лъхаше в лицето му при бързата езда, подкара още по- бързо накъм високия хребет на Чръно камение. Лятното слънце се бе издигнало вече по небосвода и в тоя кът на Пелагонийското поле, обграден от три страни с планини, наставаше безмълвието на безкрайния летен ден. Градът бе останал далеко назад, също и редицата воденички по реката, която се извиваше край самия път. Нивите наоколо бяха малко и вече ожънати, изоставени. Изпокрили се бяха и птичките из гъсталаците от двете страни на пътя да чакат на сянка, докато прегори слънчевият огън. Самотно тропотеха по каменистия път конските копита и в твърдия разбъркан тропот заглъхваше премалялото шумолене на реката, както и острото стържене на подранили жужели.
Яков Рун не се обърна нито еднаж, поне да погледне людете си, а те яздеха мълчаливо след него, рядко някой ще продума две тихи думи на другаря си. Не обичаше Рун врява и разговори, людете му се бояха от него и никой не би сторил нещо против волята му. Той притискаше здраво железните стремена в корема на коня, бързаха след него и людете му. Малката дружина се изкачи на Чръно камение едва ли не на един дъх. Сетне започна да се спуща още по-бързо надолу, по стръмните и безбройни завои, някъде направо и през храсталаците от двете страни на пътя, докато слезе в дълбоката долина отвъд високия хребет и вече в самите недра на Бабуна планина. Пътят сега минаваше низ гъста гора, провираше се между две високи зелени стени. Тъмният плет на разкривени дънери или правите редици на букови и брезови стволове някъде стесняваха пътя до два разтега и сплитаха зелените си клони току над него, някъде пък се издигаха от двете му страни гъсти храсталаци и нищо не можеше да се види нататък.
Конниците наближила мястото, където преди време богомилите принудиха Якова Рун да слезе от коня си и го отведоха на съд пред техните старейшини. Той си спомняше и сега за тая среща и въртеше глава ту на една, ту на друга страна с очи, които следяха и забелязваха помръдването на всеки лист. Неочаквано се чу шум от стадо сърни или глигани, което премина бързо някъде навътре низ гората, и Рун в миг посегна към ръчката на меча си. Людете му яздеха все тъй близу след него, но се бяха проточили по тесния път по двама и трима. Тихо беше и тук, в гъстата гора в тия часове на замрелия летен ден. Наостреното ухо на Рун не долавяше никакъв друг звук освен все същия шум и тропот на десетината коне.
Малката дружина бе навлязла в най-голям гъсталак, като в някакъв зелен ходник — не се виждаше ни небе, ни дънерът на някое дърво. И ето тук звъннаха и засъскаха от всички страни много стрели, като рой зли оси, и може би първата, най-бързата от тях се заби в гърдите на Яков Рун, през плетената му ризница, а друга веднага след нея — в окото, под лявата му вежда. Той само изпъшка, късо и глухо, после се задави в кръв, която бликна обилно от устата му. Полюшна се, но сякаш упорствуваше, не искаше да слезе от високото седло, после се свлече надолу, като че ли някой с ръка го смъкна от седлото, изпружи се по гръб на земята, двете стрели стърчаха забити в него. Спря се и конят му там, до него, щръкнал уши, с широко разтворени ноздри.
Изпопадали бяха и някои от людете му, други се превиваха на седлата, само двама-трима бяха изтеглили мечове да се бранят. Чуваха се уплашени викове и стенания от предсмъртни болки, конете скачаха на задните си нозе, въртяха се, с ездачи и без ездачи, а два се обърнаха и побягнаха назад. Едва що затихна звънът и съсъкът на първия рой стрели, полетя през гъстата шума и втори, като вихрушка през пощръклелите коне, през людете, които още стърчаха по седлата. Сякаш веднага подир стрелите из гъсталака наоколо се дигна страшен викот, разлюляха се, запревиваха се като от внезапна сприя листа и гранки, наизскачаха от всички страни селяни с лъкове и всякакви други оръжия, нахвърлиха се върху конниците, върху канете им, след първата тълпа — още една и по-многобройна. Чуваха се какви ли не ругателни думи и проклятия, какви ли не закани, но най-често се чуваше един и същ въпрос:
— Къде е той, къде е?
Всички тия люде търсеха Рун, струпаха се мнозина над него и го мушкаха с копията си, режеха го с мечове и мечици, цепеха тялото му със секири, трошеха костите му с тежки палици:
— Ууу! Отстъпник! Злодей! Слуга на болярите! Роб на поповете! Ууу, копилдак на сатаната, вампир кръвопиец!…
За късо време мъртвото тяло на Яков Рун бе превърнато в купище от кървави, накълцани меса и кости, изпокъсани дрехи, захвърлени бяха настрана окървавената му ризница и войводския му шлем.
Тия освирепели люде, каквото направиха с Рун, направиха го и с цялата му дружина — изловиха и избиха конниците до един. Успели бяха и някои от людете на Рун да замахнат с меч, да ударят, но нападателите бяха може би по двайсет души срещу всеки един и ги затиснаха от всички страни. Те не взеха ни от облеклото им, ни от оръжието, натириха из гората и конете им — вълци и орли да ги ядат. А бяха те селяци бедни до един, в нечисти, дрипави ризи и кожи, колкото да позакрият месата си. Те се нахвърлиха с голяма ярост върху своите жертви, но сетне позатихнаха, вдадени в кървавата си работа. Встрани от тях, насред пътя, стоеше неподвижен великанът, който преди тук някъде наблизу бе принудил Якова Рун да следе от коня си и бе го отвел при етарейшините. Стоеше той там и сега с огромния си меч в ръка. Беше гологлав и бос, в дълга бяла риза, с бяла коса и брада, та застанал неподвижен, изглеждаше като ваяние от бял камък върху зелената стена на гъсталака.
Не след много на пътя останаха само изпосечените тела, разхвърляни мъртви късове сред незасъхнали още кървави локви. Някъде навътре в гъстата гора се надигна нестройна, многогласна провлечена песен:
— Ооотче наш, който си на небето… да бъде волята тииииии…
Подушил човешка кръв, в храсталака край пътя прошумоля смрадлив пор.
Скоро след като се разчу за смъртта на Яков Рун, при княз Иван-Владислав в Охрид се яви и поиска да го види на четири очи непознат човек, който веднага изясни на княза кой е и откъде иде:
— Аз се именувам Премор и съм от людете на войводата Рун, светли княже. Изпрати ни той преди време нас двама в Обител, да следим и изпитваме всичко около светлата княгиня Ирина Радомирова, която по кръв е ромейка. Сега, като го няма нашия пръв челник, войводата Яков Рун, ние не знаем какво да правим по- нататък и кому да се подчиняваме, кому ще донасяме какво сме чули и видели. Решихме с моя другар тебе да попитаме, светли княже, и да не безпокоим царя, а пред другиго и не смеем да се открием. Моят другар остана в Обител, за да не прекъсваме работата си.
— По чия повеля ви е изпратил войводата Рун в Обител, да следите светлата княгиня? — изпули Владислав учудени очи.
— Това ние не знаем. Наш пръв заповедник беше войводата.
— А какво проследихте и узнахте около светлата княгиня? Нищо, нели?
— Нищо.
Князът помълча малко и рече:
— Ти почакай тук, в Охрид. Аз не съм ви пращал в Обител и не мога да ви върна, но ще попитам, дето е нужно, и ще ти кажа какво да правите по-нататък вие с твоя другар. А за светлата княгиня нищо, а?
— Нищо, светли княже, и само добро. Ако е за следене и изпитване, повече би могло да се каже за светлия княз Радомир, царския син.
— Какво може да се каже за него?
— Има там, в Обител, един ромей с една ръка. Той е постоянно със светлия княз. И аз повече за него бих споменал, за едноръкия.
Съгледвачът остана в Охрид и княз Иван-Владислав дълго мисли дали не би могъл да го използува някак за себе си. После той отиде при царя в Преспа и се показа премного угрижен:
— И сега ще кажа, царство ти… далеч от мене всякакви съмнения и подозрения, но си мисля, защо все пак Рун е изпратил съгледвачи в Обител? Мислил си е може би, че кръвта вода не става, светлата княгиня все пак…
— Какво говориш ти! — сопна му се царят. — Той е изпратил свои люде и в Зета, за сръбския княз там, сами дойдоха да ми кажат. Също и по твоите следи… Но аз не мога така, няма да позволя, макар едната от дъщерите ми… не искам да споменавам името й! Какво ще стане, ако всички се подозираме?…
Ароновият син се върна в Охрид и ето що каза на съгледвача:
