отвъд дълбоко, затулено долище. Конят на катепана неспокойто клатеше глава и непрестанно шибаше корема си с дългата опашка; тупаха с нозе, махаха опашки и другите коне зад него — зли мухи лепнеха по тях и ги хапеха ожесточено. Откъм многолюдния пленнишки стан се дочуваше глуха врява. Пътят край реката нагоре, накъм ромейския стан, беше пуст. От дъното на дълбокото долище насреща бавно се издигаха валма синкав пушък, разстилаха се нашироко и чезнеха в мътния блясък на сивкавото небе, вече нажежено от ранното августовско слънце. Ставаше все по-горещо и по-задушно, все по-нетърпеливо дигаше очи главатарят на палачите към отсрещната височина.
Там се показаха най-напред трима конници и дигнаха към блесналото небе дълги медни тръби. Преди да долетят до слуха им първите тръбни звуци, катепанът замахна два пъти с ръка — даде някому знак и подкара бързо коня към дълбокия дол. Последва го и дружинката му, а в същото време откъм пленнишкия стан потегли една голяма купчина люде — над стотина души пленници, обградени с две редици въоръжени войници, пехотинци и конници. Когато главатарят на палачите и дружината му слязоха в дола, а зад тях се смъкваха и пленниците с обградилите ги войници, на отсрещната височина, надвесена над дола, се показа василевсът с цяла тълпа свои приближени; на яркото слънце отдалеко пъстрееше облеклото на велможите, отдалеко личеше сред това шаренило тъмното облекло на Василий Втори. Катепанът дръпна юздата и конят му веднага се спря, опънал предните си нозе, спря се и тълпата с пленниците, затихна всеки шум и глас. Тогава главатарят на палачите видя как василевсът махна с ръка: започвайте!
Долището беше дълбоко разядено корито на пресъхнала рекичка. Тук-там стърчаха купчини изсъхнали треви, широко наоколо ярко се белееше ситен пясък, настилан от водата на дълбоки пластове. По цялата дължина на дола, на но три-четири разтега един от друг, горяха големи огньове и около всеки огън стояха по двама или трима мъже, съблечени до пояс, гологлави и боси по парещия пясък. Те всички бяха препасани с червени пояси и по това личеше, че са палачи и мъчители. Край всеки огън бяха изтеглени купища жар, а наблизу бяха нахвърляни камари дъбови дърва. Нагорещеният въздух над жарта, над пламтящите огньове трептеше и се люлееше над едвам видими вълни, по разголените тела на палачите се стичаше пот на едри капки, на цели вадички. В купищата жар бяха наслагани мечове, двуроги шишове с дървени дръжки и други пак тъй разклонени като вилки железа, но не с остри краища, а сплескани, кръгли като парички На свой ред главатарят на палачите махна с ръка и викна:
— Започвайте!
Войниците се нахвърлиха върху пленниците и ги поведоха един след друг към огньовете. Край всеки огън бе изправен по един българин. Нахвърлиха се върху неволниците и палачите — увисваха по тях, хващаха здраво ръцете им, сграбчваха ги за дългите коси, да не могат и да помръднат глава. Други мъчители, по един край всеки огън, дигаха от жарта нагорешен до червено меч или двурог шиш и го насочваха бързо към очите на пленника.
— Майчице! — разнесе се пронизващ писък сред забързаното оживение около огньовете. Веднага след него, едновременно с него се чу и втор, и трет, чуха се още много викове и писъци от ужас, от болка:
— Очите ми!… Ооо… Изгорях…
Пленниците се дърпаха с все сила и на всички страни, но не можеха да се изтръгнат от ръцете на сграбчилите ги, увиснали по тях войници и мъчители. Нагорещеният меч не се и докосваше до очите, но стиснатите клепки в миг прегаряха от светналото желязо, очите се издуваха на мътни мехури, които се пукваха и по пребледнелите обраснали бузи потичаше обилна влага, на мястото на очите се отваряха кървави дупки, острият двурог шиш хлътваше бързо в затворените очи на друг неволник, а нагорещените парички оставяха върху очите два дълбоко прегорели кървави кръга. Така бяха прекарани край огньовете всички доведени тук българи. В трептящия въздух пропълзя и се задържа тежка, сладникава миризма на изгоряла плът. Когато преброиха до сто ослепени вече пленници — сто и първия от тях оставиха с едно око и палачът му викна:
— Ти ще ги водиш тия! Заведи ги на вашия цар, кучето Самуил!
Всички ослепени неволници бяха изтласкани към другия край на долището. Те се клатушкаха нататък с плахи стъпки, с протегнати ръце, въртяха глави, сякаш да махнат отпред очите си черната тъмнина, блъскаха се един в друг, притискаха се, а ромеите викаха по тях:
— Махайте се оттук! Вървете при своя цар, и вие крастави кучета като него!…
Отчаяните болезнени викове и стонове на ослепените заглъхнаха отвъд дълбокото долище. Тогава откъм горния му край навлязоха други пленени българи и ромейски войници. Поведоха и тия неволници един след друг край огньовете. Чу се надалеко гласът на катепан Куцукус:
— По-бързо! По-живо! Те са хиляди, хиляди!
Разнесоха се нови писъци и вопли. Миризмата на изгоряло човешко месо се сгъсти край огньовете. Един от българите — едър млад момък, едва що бяха го изправили пред огъня — разблъска с голяма сила войниците и мъчителите, които се бяха налепили по него, отскубна се от ръцете им, но губителят, който бе посегнал да изгори с меч очите му, подскочи и разцепи главата му с нагорещеното острие…
Край огньовете минаваха тълпа след тълпа пленници и войници. Час по час мъчителите хвърляха в загасващите пламъци наръчи дърва или изтегляха нови купища жар; към небето се издигаха нови стълпове чад, миризмата на изгоряла човешка плът ставаше все по-гъста и по-тежка. Кацукус, главатарят на палачите, минаваше от огън до огън и викаше по людете си, подканяше ги да работят по-бързо, по-сръчно. Когато някой от българите се противеше повече или дори се изтръгваше от ръцете на мъчителите, войниците го съсичаха, надупчваха го с копията си; встрани, по-далеко от дългата редица на огньовете, бяха захвърлени телата на мнозина избити българи. Върволицата на ослепените излизаше от зловещото долище и се клатушкаше, пъплеше накъм Струмица. Водачите, по един едноок на сто души, водеха слепите към затворената българска крепост и жалките стонове на всички тия несретници се разнасяха надалеко. А Василий императорът продължаваше да стои със своите приближени на височината отсреща. Над главите на ромейските велможи бяха опънати сенници, до нозете на василевса беше сложен и стол, но той не го и поглеждаше дотолкова беше погълнато вниманието му от злокобната работа на палачите по песъчливото дъно на пресъхналата река…
Девет дълги пламтящи августовски дни продължи ослепяването на българските пленници. Върволицата на ослепените стигаше до стените на Струмица. Василий идваше по няколко пъти на ден и стоеше дълго на височината, да следи отблизу работата на мъчителите. На десетия ден в пленнишкия стан бяха останали само няколкостотин българи. Те знаеха къде водеха ромеите техните другари и бяха успявали досега да се спасяват, но дойде и техният ред. Когато ромейските войници насочиха копията си, за да поведат и тях към мъчилището, те се нахвърлиха с голи ръце върху войниците. Битката беше къса. Тия няколкостотин българи бяха избити до един. Съобщиха на василевса за техния край, а той презрително приподигна рамена и попита:
— Колко са ослепените?
Катепанът, главатар на палачите, ниско се поклони:
— Четиринадесет хиляди, твое свето царство.
Пред Василия се изстъпи най-старият от велможите му, сввастократорът Йоан Петрон, поклони се той още по-ниско, после дигна високо ръце, сякаш за благодарност към бога, и гласът му потрепера от лъстива угодливост:
— О, велики василевс, вековете ще те запомнят като унищожител на варварите!
По-късно Василия Втори нарекоха „вулгарохтонос“, което ще рече българоубиец.
Самуил престоя една неделя в Прилеп, във вътрешната крепост на тоя град. Край него беше само Радой. Крепостта беше празна — пазеха я само двайсетина стари войници и един още по-стар стотник, който гледаше добре службата си, но не смееше да се явява пред ранения цар дори и вечер, след затварянето на крепостните врати, както беше според реда във войската. Стотникът се явяваше пред Радоя в ходника пред царските стаи с едни и същи думи:
— Вратите са затворени. Нощната стража е по местата си.
Царският слуга посрещаше стотника със запален светилник в ръка и отговаряше с надебелял глас:
— Добре. Ще предам на царя. Върви си.
Вътрешната крепост се издигаше по високите, стръмни скали над Прилеп. Тихо беше сега тук, между дебелите каменни стени високо горе по скалите. Ден и нощ се чуваше воят на ветровете, ту по-силен, ту по-слаб като въздишка, а рано сутрин и на залез проечаваше рог с равен, тъжен звук, сетне започваха
