подвикванията на нощните стражи и така през цялата нощ. Сутринта на осмия ден, преди още да изгрее слънцето, царят излезе на източната площадка на тукашното си жилище, гологлав, наметнат с лек сив плащ. Никой не го придружаваше. Отсреща, по широката външна стена, оттатък външния двор на крепостта, сънлив страж се разхождаше с бавни стъпки. Щом съгледа царя, той бодро вдигна копието си за поздрав, но Самуил не го и забеляза. Над Златовръх и протегналата снага на Верула чак до Козяк се ширеше румено сияние, което се преливаше в чиста, зеленикава светлина, високо по небето. Там, в подножията на Козяк, бе минал царят преди осем дни заедно със сина си Радомир, нататък и сега бяха обърнати дълбоко хлътналите му очи, нататък, отвъд Вардар, към Беласица. Какво ставаше сега там?
Самуил прекара студена длан по лицето си, да прогони мрачната сянка, която се изправяше пред погледа му. Василий беше победител — сега, когато близу седемдесет години притискаха плещите на Самуила, когато в битките му се завиваше свят и мечът беше вече тежък за неговата десница.
Слънцето бавно изгря. Беше месец Зарев, но горите в низината и отвъд Трите реки все още се зеленееха. Откъм града долу, току в подножията на стръмните скали, се дочуваше сподавена врява и весел кучешки лай. Царят обгърна с поглед потъналия в слънчев блясък простор наоколо и неочаквано топла тръпка премина през изнуреното му тяло.
— Не — прошепна той и поклати глава: — Не! Само смъртта е край. Само смъртта е край на всичко!
Нова ли надежда се пробуждаше в сърцето му?
Самуил отново влезе в твърдината през малката врата, която извеждаше на площадката. Скоро след това той се показа в предния двор и бавно се запъти към главната врата на крепостта. Не беше препасан с никакво оръжие, наметнат беше със същия сив плащ, сложил бе на главата си кожен шлем, изпод който се подаваше дългата му, вече съвсем бяла коса. Тежката крепостна врата бе отворена още при изгрев слънце, спуснат бе и подвижният мост над дълбокия ров пред вратата. Самуил поздрави стражите и излезе на пътя, който вадеше надолу към града. Войниците от крепостта гледаха учудени как старият цар слизаше по кривуличещия път сам и без оръжие.
Оттук от пътя се виждаше целият град и дебелата стена, която го обграждаше нашироко, четвъртитите кули по нея. Отвъд стената се разстилаше Пелагония чак до Пелистер и Баба, които се синееха в далечината. Градът се бе притиснал към скалите, върху които се издигаше вътрешната крепост. Зеленикавите плочени покриви на къщите лъщяха от утринната роса, която слънцето още не беше успяло да пресуши. Тук-там по все още зелените поляни край градската стена се мяркаха люде, мънички в далечината. Глухата врява, която се издигаше над града, тук се чуваше по-ясно и дори се долавяха в нея отделни гласове.
Царят слезе в града, за да се намери сред повече люде в това светло утро. Той мина по няколко тесни и криви улички, но никой не го позна, никой не се отдръпна да му стори път. Пък и само стари люде и деца минаваха край него; младите мъже, негови войници, бяха при Беласица. Самуил мина пред главната църква, но дворът й беше пуст, вратите и — заключени. Той отмина нататък и излезе на главната стъгда. Тук се бе насъбрала цяла тълпа мъже, жени, деца и всички говореха един през друг, махаха с ръце, дърпаха се, никой никого не чуваше. Самуил се приближи, но и тук никой не го позна, може би поради простия плащ, с който се бе наметнал, поради простия му кожен шлем, пък и всички премного се бяха вдали в тая шумна разправия. Едно дребно, мижаво старче грубо го побутна с лакът и се завайка над тояжката си:
— Ромеите идат! Идат… Каза се, че царят бил горе, в твърдината. А тая сутрин и камбаните не биха по църквите. Безбожници! Забрави ни бог…
Вестта за поражението при Беласица бе стигнала и тук. Царят притвори очи от голяма болка, извърна се и продължи да върви, без да знае вече накъде. Отново затрещяха в главата му мъчителни, страшни мисли. Бързо угасна плахата надежда, която слънцето бе пробудило тая сутрин в него.
Не беше направил нито десетина стъпки, когато чу как тупна камък наблизу и се търкулна до нозете му. Той се спря, но беше излишно да търси кой бе дигнал камък от земята и бе го хвърлил: грозен писклив глас поведе погледа му към купчина жени насреща, между тях стоеше парцалива бабичка, която бе го познала, размахваше срещу него криви пръсти и викаше:
— Проклет да си, Самуиле! Мъжът ми остави костите си при Сперхей, а къде са сега двамата ми синове? Проклет да си, царю, сълзи не останаха в очите ми!…
Наоколо изеднаж стана тихо. И се понесе сподавен шепот над насъбралите се люде:
— Царят!…
Разярената бабичка се строполи ничком на земята цяла трепереше, гърчеше се от безсилен гняв или пък от страх.
Изпитото, скръбно лице на царя помръкна още повече. Той тръгна право през широката стъгда, срещу насъбралата се навалица, и може би очакваше, може би искаше да го затрупат тия люде с камъни. Ала пред него се разтвори широка пътека, от двете му страни стояха мъже, жени, деца, мнозина с наведени глави — не се осмеляваха да дигнат очи към него Той беше величествен в своя сив плащ, с простия войнишки шлем, с бялата си коса и с своята неизмерима горест по лицето, в овлажнелите му очи.
Когато излезе от града и тръгна по стръмния път към вътрешната крепост, отгоре се зададоха войници. Те тичаха с извадени мечове, водеше ги старият ратник. Някой бе съобщил горе, че царят е в опасност.
Самуил им направи знак да се върнат. Стотникът тръгна след него, а войниците, прибрали мечовете си, вървяха по-далеко зад тях. На един стръмен завой царят се спря задъхан и промълви като на себе си:
— Не бях ли и аз при Сперхей и навсякъде с тях…
Той замина още същия ден за Преспа.
Вратите на Струмица стояха затворени денем и нощем. Отвориха се набързо само за да пропуснат царския син и дружината му. Василий беше наблизу с цялата си войска. Василевсът би и града цели два дни с голяма сила. Сетне го изостави, ала сега, след загиването на Вотаниата, прати няколко дружини да пазят вратите му; той мислеше, че царският син бе излязъл от Струмица, за да удари солунския дук в теснините по пътя за Солун, и не знаеше, че княз Радомир тогава се връщаше от Прилеп. Няколко дружини ромеи пазеха отвън Струмица — Василий се боеше да не би българската войска да излезе от тоя град и пак да го удари някъде неочаквано.
А къде другаде биха се отправили ослепените българи? В преголямата си несрета те тръгнаха с изгорелите си очи да търсят свои люде. Още първите от тях, които бяха пуснати от мъчителите да се скитат в непрогледната си тъмнина, в тоя нов свят без искрица светлина, протегнаха ръце и потърсиха най-напред своите, които не бяха попаднали в ръцете на ромеите. Техният едноок стотник ги поведе по пътя за Струмица. Тръгнаха след тях и всички други, които бяха минали вече край огньовете в страшното долище.
Пътят се изпълни със слепи люде, със слепи войници. Какъв тъжен войнишки строй! И още по-тъжен, защото бяха във войнишко облекло, с ножници, които висяха, мятаха се празни по бедрата на мнозина от тях. Първият едноок водач ги водеше към Струмица. Те вървяха и вървяха след него хиляди, излизаха от зловещото долище, преминаваха на пътя, изпълваха го от единия до другия му край и все по-далеч и по- далеч напред. Приподигнали ръце, те се търсеха в тъмнината, търсеха негли всичко, що бяха загубили завинаги, докосваха се да видят, че не са сами в тая страшна тъмнина, в треперещите им пръсти имаше и страх, и копнеж, и неизразима мъка. Стъпваха предпазливо и влачеха нозете си в праха, бояха се да се откъснат от земята, да се отдалечат от другарите, да не тръгнат в погрешна посока. Но не бяха само ужасените им лица, кървавите сълзи по тях, черните, подпухнали рани на очите им, не бяха само търсещите им ръце, не бяха само повлечените им плахи стъпки, а още по-страшни, по-тъжни, по-грозни бяха гласовете им, въздишките им, стенанията им, писъците им и думите, които изричаха.
Те вървяха бавно. Какво мрачно шествие! Човек до човек. Понякога някои се спираха, откъснали се макар и само на една педя от другарите си, но им се струваше, че оставаха сами в тъмнината и в целия свят. Другите отминаваха, а пред тях оставаше празнина и се виждаше с какво отчаяние протягаха ръце, търсеха наоколо, докато се докоснат до някого или друг някой се блъсне в тях. Някои в краищата на пътя тръгваха неусетно настрана и хлътваха в изкопа край самия път, падаха в някой трап, прекатурваха се в някой дол. Еднооките им водачи викаха по тях, махаха с ръце, тичаха да ги предвардят, но какво можеше един едноок между сто души слепи? А и мнозина от еднооките вървяха в най-голямо отчаяние или ги измъчваше болката на изгореното им око — не беше тя по-малка от болката на двете извадени очи. Те, еднооките, бяха сега челници на това сляпо войнство. А предишните челници сега бяха сред войниците си, слепи и безпомощни
