като тях, по-бедни, по-окъсани от тях с остатъците от челнишкото си облекло. И бяха все по-малки челници — по-големите, които бяха попаднали в ромейски ръце, бяха съсечени още в пленнишкия стан.
Отчаяните гласове на слепите, въздишките им, стенанията и писъците им се чуваха вече по целия път и далеко наоколо. Те се викаха по име, всеки търсеше другарите си от десетицата, съселяните си, дори и добрия си челник; всеки зовеше близките си люде, майка си, децата си; разказваше някому през кървавите си сълзи простата история на своя живот; оплакваше се жално като уплашено дете; или пък проклинаше злобно, заканваше се със страшни думи:
— Ооооо… Болииии…
— Смилко… Къде си, Смилко, къде си, братко мой?…
— На война… И аз, и по-големият ми син. В къщи остана само жената с дребни деца. А сега накъде… Сина убиха още долу, при стената. Към мене се обърна той с очи, когато умираше, потърси ме, ама не можа нищо да ми каже. Дете! А сега аз накъде без очи…
— Аз палата му ще запаля от четири страни! До гръкляна му само да се докопам, с дроба му ще го измъкна заедно. Болярско куче, изедник…
— Оооо… мале-майчице! Оооооо…
Кой можеше всичко да чуе и да запомни в общата врява и викот сред толкова люде, четиринайсет хиляди, човек до човек? Някои се спираха немощни и биха изостанали сами сред полето, но идващите след тях ги повличаха. Никой не можеше да побърза, всеки пристъпваше опипом, с голям страх, но всеки искаше да стигате по-скоро там, където бяха го повели, където го бяха понесли. Споменаваше се Струмица… Струмица и всички се стремяха нататък, към своя град, може би там ще намери човек някакво облекчение, сред своите, негли ще махне някой отпред очите тоя черен мрак, тая болка под целия тежък, оловен череп. Ами те допреди малко бяха здрави люде, виждаха ясния божи свят с ясни очи и сега тъмнината бе като черна превръзка, та и сами посягаха да я махнат отпред очите си. Може би там… По това беше някаква неясна мисъл, неясна надежда, самоизмама в страшното отчаяние. И всички се стремяха нататък, нататък бяха протегнати ръцете им, та избързваха и тия, които се спираха за миг насред пътя.
И тоя огън в безкрайния летен ден… Те не виждаха светлината на слънцето, но усещаха силата на огъня му. А жаждата изгаряше самата им утроба. Някои от тях не бяха пили вода още от пленническия стан, а сега жаждата им беше три пъти по-голяма. Раненото тяло изгаряше за капчица вода. И колкото често споменаваха майките си, имената на децата си, много по-често повтаряха:
— Вода… Водица!…
Оглеждаха се със слепите си очи, търсеха, питаха. Къде ли бе останала Струмешница, не се чуваше тихият шум на премалелите й води, още по-далеко беше Стара река, край пътя се отваряха само сухи, песъчливи долища. Ще се обади някой от еднооките, и той с пресъхнали, напукани устни:
— Къде да ви търсим вода?… А да тръгнем да търсим и съвсем ще се изгубим низ това поле. Слепи люде. Къде да те пусна, човече… Ами да побързаме, в града и вода ще намерим.
Позамлъкваха наоколо елените, ослушваха се, облизваха се и лепкавият език стържеше по пресъхналите устни.
Най-сетне първият от еднооките, който водеше сякаш цялото множество, се спря пред източната врата на Струмица. Вратата беше затворена, дигнат беше и подвижният мост над крепостния ров. От двете страни на пътя се насъбраха ромеи от тия, които бяха оставени там да пазят да не би да излязат българи от града. Струпали се бяха люде и горе, между зъберите по стените, на площадката над вратата; те бяха забелязали отдалеко ослепените и сега искаха да видят какво беше това необикновено войнство. Горе, между людете на площадката, беше и царският син Радомир, и великият войвода Ивац, бяха и други от големите челници.
— Отворете да влезем — завика отдолу едноокият. — Гладни сме и жадни…
Завикаха след него и мнозина от слепите, и други от еднооките:
— Отворете, отворете… Кажете на царя, че сме дошли…
Като се трупаха все повече пред зиналия ров, някои и полетяха към дъното му, изпопадаха един връз друг. Да имаше поне вода в дълбокия ров, но бе пресъхнал от горещините и на дъното се виждаше само засъхнала кал.
— Не можем да ви отворим — чу се отгоре и слепите затихнаха, да чуят по-добре; — Ето ромеи пазят вратата и цялата ромейска войска е наблизу. Идете другаде или там някъде в полето, докато прогоним ромеите. А царят не е тук.
— О-о! — викаха слепите сякаш в един глас: — Къде да идем, докога да чакаме! Ще измрем всички от глад и жажда…
Тогава се чу един глас, по-силен от всички други гласове между ослепените:
— Да идем при царя! Кажете ни къде е царят.
— При царя… — повтори друг някой от слепите и току завикаха от всички страни и по-нататък по пътя които се бяха спрели: — Да идем при царя! Той ще ни помогне! Той е добър, той е милостив! О… царя… Кажете къде е той.
Чу се глас пак отгоре, от площадката:
— Ние не знаем къде е царят. Той не е тук.
Някои чуха тоя глас от високата площадка, а други от слепите не го чуха и те бяха много повече. Раздвижиха се те всички, заблъскаха се един в друг, не знаеха накъде да се обърнат, накъде да тръгнат, надигна се и голяма врява, завикаха отново всички въздишаха и стенеха, някои и заплакаха с глас:
— Не ни отварят да влезем в града! О, несретни ние, слепци… Къде ще вървим, къде ще намерим людете си, хижата си… Да се разтвори черната земя и живи да ни погълне!
— Тръгвайте, тръгвайте! — викаха други и клатеха глави, люшкаха се ту на една, ту на друга страна търсеха светлина, търсеха път, а някои там наблизу отвръщаха с отчаяние, отвръщаха с плач:
— Къде… Къде… Ние сме слепи люде…
И пак се зачу вик и се засили от много страни:
— Да идем при царя! Царя да потърсим! Водете ни при царя! О, Самуиле, царю…
Не се чу вече никакъв друг вик, никакво друго име, а всички повтаряха тук, пред вратата на Струмица надалеко по пътя, както се бяха спрели и събрали, както прииждаха хиляди слепи:
— Да идем при царя…
И пак някои от еднооките поведоха всички други. Поведоха ги низ полето, встрани от пътя и най-напред, за да търсят вода, да потърсят някъде и храна. Повлече се след тях цялото множество, като същинско стадо овци, които все се побутват една в друга, усещат и миризмата си. Все пак някои от по-крайните се отделяха, откъсваха се от другарите си и тръгваха някъде встрани. Спущаше се някой от еднооките и ги връщаше при другите: — Насам, насам.
А понякога залуталият се усещаше, че се бе отделил, и надаваше вик, пълен с отчаяние:
— Къде съм, къде съм!…
Сега слепите вървяха без път. Хлътваха в трапища, спъваха се в камъни и межди, падаха и ставаха. Виковете и стенанията им позатихнаха от изтощение и безнадеждност — кой ли ще ги чуе в тая страшна тъмнина? Най-сетне всички навлязоха в песъчливото корито на някаква малка река. Не беше много водата и тук, едвам се процеждаше малка вада по мокрия пясък, през бели затоплени от слънцето камъни. Разблъскаха се всички най-напред на едно място, с мъка ги повеждаха еднооките по-нагоре или по- надолу.
— Къде е водата… Къде е водицата?… — молеха се някои и се въртяха, клатушкаха се с протегнати ръце.
Един след друг, купчина след купчина, нахвърлиха се всички слепи на топлата речна вода; те сякаш и я подушваха. Налягаха един до друг, един върху друг, блъскаха се, биеха се, дращеха се, за да се изместват и наместват, а имаше място за всички, но те не виждаха. Газеха във водата, падаха в нея, потапяха ръце, лица и смучеха жадно, ненаситни, с водата заедно и пясък, който скърцаше между зъбите им. Като се задъхваха и задавяха в нетърпението си, те се поотдръпваха, но само за един къс миг и отново се нахвърляха на водата, да не би все пак да останат жадни, да не би някой да ги измести да изпие цялата река. В размътената вода се виждаше потекла тук-там и кървава мътилка, от кървавите рани по лицата на слепите, от кървавите дупки на очите им…
Тук те и се събираха да нощуват, край малката река. Дългият летен ден вече прегаряше.
